паркирани пред къщата. Сега те бяха единствената му надежда. Изпусна въздуха от гърдите си и седна на пръстения под да чака появата на Ван Слайк…
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Понеделник, 1 ноември
Анджела спа много по-дълго, отколкото беше очаквала. Събуди се чак в четири и половина и с изненада разбра, че Дейвид нито се е върнал, нито пък е звънял по телефона. Обзе я тревога, която започна да се увеличава с напредването на времето. В крайна сметка не издържа, вдигна слушалката и набра номера на банката „Грийн Маунтън“. Насреща обаче се включи запис на женски глас, който съобщи, че работното време на банката е между девет и четири и половина. Какъв човек, рече си притеснено тя. Защо поне не ми се обади по клетъчния телефон? Притеснението й нарасна, тъй като Дейвид винаги я предупреждаваше за закъсненията си.
Избра номератора на Общинска болница „Бартлет“, но от информацията сухо й съобщиха, че днес доктор Уилсън не е бил там. Накрая позвъни и у дома, просто защото не знаеше какво друго да направи. Затвори едва след като преброи десет сигнала за свободно.
Остави слушалката и поклати глава. Сърцето й се сви от тревога. Обзе я мрачното предчувствие, че Дейвид е извършил нещо необмислено и то има пряка връзка с разследването. Отиде в кухнята и попита свекърва си дали може да й заеме колата си.
— Разбира се — отвърна Джийни. — Къде ще ходиш?
— Искам да си прибера някои неща от Бартлет.
— Ще дойда с теб! — скочи на крака Ники.
— По-добре е да стоиш тук…
— Не, ще дойда! — заинати се детето.
Анджела отправи една пресилена усмивка по посока на Джийни, хвана Ники за ръка и я изведе от кухнята.
— Виж какво, момичето ми! — намръщено рече тя. — Искам да останеш тук, ясно ли е?
— Страх ме да остана сама — отвърна Ники и очите й плувнаха в сълзи.
Анджела объркано замълча. Даваше си ясна сметка, че Ники трябва да остане при баба си, но едновременно с това нямаше сили да спори с нея. Същевременно не можеше да обясни на Джийни защо предпочита детето да остане тук. В крайна сметка въздъхна и отстъпи.
Пристигнаха в Бартлет малко преди шест. Все още беше светло, но денят бързо си отиваше. Част от колите вече караха с включени светлини.
Планът й беше прост и се изчерпваше с издирването на волвото. Първото място, към което се насочи, беше банката. Малко преди да спре на паркинга забеляза фигурите на Шерууд и Трейнор, които бавно крачеха през градинката. Спря до тротоара, изскочи от колата и каза на Ники да не мърда от мястото си.
— Извинете — подвикна тя и затича след двамата мъже.
Шерууд и Трейнор едновременно се обърнаха.
— Съжалявам, че ви безпокоя, но търся съпруга си — поясни задъхано тя.
— Нямам представа къде е съпругът ви! — отвърна с ядосан глас Шерууд. — Следобед имахме среща, но той изобщо не се появи. Дори не се обади по телефона!
— Съжалявам — отново промълви Анджела.
Шерууд я дари с хладен поглед, докосна периферията на шапката си и направи знак на Трейнор да продължат пътя си.
Анджела хукна обратно към колата. Вече беше сигурна, че се е случило нещо лошо.
— Къде е татко? — попита Ники.
— И аз си задавам същия въпрос — промърмори младата жена и стъпи на газта. Колата направи рязък обратен завой и се понесе по Мейн Стрийт с остро свирене на гумите. Ники се наведе да разгледа лицето й и веднага разбра, че нещо не е наред.
— Няма да се притесняваш, всичко ще се оправи — бодро подхвърли тя.
Анджела насочи колата към къщата. Силно се надяваше да зърне волвото, паркирано в близост до задната врата. На алеята се оказа празна. Натисна спирачките и изскочи от колата. Къщата изглеждаше точно така, както я бяха оставили, но тя все пак искаше да провери.
— Стой в колата, веднага се връщам — обърна се към Ники тя.
Отключи входната врата, пристъпи в антрето и повика Дейвид по име. Къщата й отговори с глуха тишина. Кратката обиколка из помещенията я увери, че никой не беше влизал тук. Леглото в спалнята беше оправено, кухнята светеше от чистота. На излизане забеляза пушката, опряна на стената под стълбите. Взе я в ръце и провери магазина. Вътре имаше четири патрона. Тикна я под мишница и се насочи към хола. Свали указателя от поставката до телефона и припряно го разлисти. Откри адресите на петимата заподозрени болнични служители и ги преписа на един лист, после хукна обратно към колата.
— Мамо, караш като луда! — отбеляза Ники, когато гумите на колата оставиха черни следи по асфалта.
Анджела вдигна крак от газта и промърмори някакво извинение. Но тревогата остана в душата й.
Първият от адресите се оказа някакъв магазин за ширпотреба. Колата рязко спря на малкия паркинг пред него.
— Какво ще правим тук? — попита с недоумение Ники.
— Не знам — въздъхна Анджела. — Може би трябва да се огледаме за волвото…
— Няма го тук — рече Ники.
— Виждам, скъпа — кимна с въздишка Анджела, включи на заден ход и изскочи обратно на платното. Следващият адрес беше къщата на Форбс. Прозорците светеха, но отпред нямаше следа от семейното им комби.
Обзета от разочарование, Анджела рязко натисна газта.
— Мамо, пак караш като луда! — обади се детето.
— Извинявай — промърмори тя и намали скоростта. Едва сега забеляза, че пръстите й върху волана бяха побелели от стискане.
Скоро стигнаха пред жилището на Морис. Анджела намали скоростта, огледа залостените капаци на прозорците и след кратко колебание продължи нататък.
Няколко минути по-късно свърнаха в тясната уличка, на която живееше Ван Слайк. Зърнаха волвото едновременно. Анджела паркира плътно зад него, изключи мотора и изскочи навън. За миг се закова на място, видяла камионетката на Калхоун отпред. После направи една крачка и надникна през прашното стъкло. Направи й впечатление полупълната картонена чаша с кафе, която беше прикрепена към отворения капак на жабката. Остана с впечатлението, че е там поне от няколко дни.
Вдигна глава и огледа фасадата на къщата. Вътре не се виждаха никакви светлини. Тревогата я сграбчи за гърлото.
Хукна обратно към колата и измъкна пушката. Ники понечи да я последва, но замръзна, уплашена от грозния вик, с който майка й заповяда да остане на мястото си. Подчини се без да каже нито дума, безпогрешно усетила, че става нещо страшно.
Анджела прекоси улицата с пушка в ръка и колебливо започна да изкачва стъпалата към верандата. Не беше сигурна дали не трябва да повика полиция. Всъщност, с какво може да ми помогне местната полиция, тръсна глава тя, припомнила си всички подозрения по отношение на шерифа.
Звънецът не работеше и тя започна да блъска по вратата. В къщата продължаваше да цари мъртва тишина. Опита топката на бравата и вратата покорно се отвори.
Младата жена влезе в антрето и извика мъжа си по име.
Дейвид рязко вдигна глава и скочи на крака. Кашонът със сушени ябълки зад гърба му леко помръдна. Стори му се, че чува гласа на Анджела. Напрегна слух, но не долови нищо. Вероятно халюцинирам, поклати глава той, после изведнъж подскочи. Гласът на Анджела се появи отново, викаше го по име. Този път беше абсолютно сигурен. Напрегна дробовете си до крайност и изкрещя името й. Втурна се към дървената врата с протегнати напред ръце. С отчаяние разбра, че Анджела може да го чуе само ако се спусне в мазето.
