— Ще се погрижа — обеща тя.
— Мамка му! — изруга Трейнор. — Не ни стигат другите грижи, ами трябва да мислим и за някакъв шибан изнасилвач! Какво по-точно е станало снощи?
— Някъде около полунощ е била нападната Марджъри Клебър, една от доброволките…
— Учителката ли? — вдигна вежди Трейнор.
— Да. Жената много ни помагаше, но напоследък беше все болна…
— Нападателят?
— Същото описание: мъж около метър и осемдесет със скиорска маска на лицето. Според госпожа Клебър е носел и белезници…
— Как е успяла да се отърве? — полюбопитства Трейнор.
— Извадила е късмет, че нощният пазач е бил наблизо, току-що започнал обиколката си.
— Може би трябва да увеличим охраната — промърмори Трейнор.
— Това струва пари — напомни му Бийтън.
— Тогава ще поговоря с Уейн Робъртсън за евентуална помощ от страна на полицията.
— Вече съм го направила. Но той отказа, защото не разполага с достатъчно хора, които да обикалят тук всяка нощ.
— Питам се дали Ходжис наистина е знаел самоличността на нападателя — промърмори Трейнор.
— Нима свързваш този факт с неговото изчезване? — обърна се да го погледне Бийтън.
— Не съм мислил за това — призна Трейнор и сви рамене: — Но той имаше голяма уста и това е напълно възможно…
— Подобна възможност ме плаши — потръпна Бийтън.
— Естествено, че ще те плаши. Затова гледай да ме информираш навреме. Тези инциденти могат да повлияят зле на репутацията на болницата. Освен това не обичам изненади по време на заседанията на борда…
— Извинявам се, но наистина не успях да те открия — отвърна Бийтън. — За в бъдеще ще гледам да няма подобни пропуски.
— Добре, ще се видим в „Айрън Хорс“ — кимна Трейнор, седна зад кормилото и запали мотора.
ТРЕТА ГЛАВА
Четвъртък 20 май
— Трябва да взема детето си от занималия — каза Анджела на Марк Данфорт, един от колегите й практиканти.
— А какво ще правиш с всичките тези проби? — попита той.
— Пробите нямат край, а аз трябва да прибера дъщеря си! — остро отвърна Анджела.
— Добре, де. Не скачай отгоре ми. Попитах с желанието да ти помогна…
— Извинявай, изнервена съм — въздъхна Анджела и побутна към Марк няколко стъклени плочки. — Ако хвърлиш едно око на тези, ще ти бъда безкрайно благодарна.
— Няма проблеми — кимна колегата й.
Анджела покри микроскопа, събра нещата си и побърза да напусне болницата. Но едва напуснала паркинга, тя се оказа затънала в безнадеждните задръствания в центъра на Бостън.
Когато най-сетне се добра до училището, Ники седеше на стъпалата пред входа съвсем сама. Кварталът беше противен, училищната сграда беше плътно изподраскана с графити, а съседните блокове бяха мрачни бетонни кутии. На асфалтовата площадка за баскетбол играеха няколко дангалаци от горните класове, а малки деца като Ники не се виждаха никъде. В ъгъла на двора се бяха събрали групичка тинейджъри в гротескно широки дрехи. На тротоара отпред стърчеше картоненото жилище на някакъв просяк.
— Извинявай, че закъснях — рече Анджела, докато Ники закопчаваше колана си.
— Добре, че дойде — въздъхна детето. — Днес тук се случиха страшни неща, дойде дори полиция…
— Какви неща?
— Едно момче от шести клас извади пистолет на игрището — поясни спокойно Ники. — Гръмна един път и го арестуваха.
— Пострада ли някой?
— Не — поклати глава Ники.
— А как се е сдобил с този пистолет?
— Той продава наркотици.
— Разбирам — кимна Анджела, опитвайки се да запази самообладание. — А ти откъде научи всичко това? От другите деца?
— Не, бях там — отвърна с прозявка Ники.
Пръстите на Анджела върху волана побеляха от напрежение. Идеята да изпратят Ники в това общообразователно училище беше на Дейвид. Избраха го след седмици на колебание и до този момент не бяха имали сериозни разочарования. Но сега душата й потръпна от ужас. Най-много я изплаши поведението на Ники, която явно приемаше случката като част от своето ежедневие.
— Днес отново имахме заместничка на госпожата — добави детето. — И тя не ми позволи процедурата по дрениране на дробовете, която правя след обяд…
— Съжалявам, скъпа — въздъхна Анджела. — Чувстваш ли дробовете си задръстени?
— Малко — отвърна Ники. — Докато те чаках, гърдите ми започнаха да свирят, но после всичко премина…
— Ще те оправим веднага след като се приберем у дома. А после ще звънна в училищната канцелария да ги питам какво става. Тези заместнички винаги създават проблеми…
На практика Анджела прекрасно знаеше какво става — в училището имаше твърде много деца и остър недостиг на преподаватели. А и текучеството сред тях непрекъснато се увеличаваше. Това я принуждаваше всеки месец да звъни в канцеларията и да предупреждава учителите за респираторните проблеми на Ники.
Паркира на втора линия с включени аварийни светлини и влезе в гастронома да купи нещо за ядене. Ники остана да чака в колата. Когато се върна, под чистачката й белееше квитанция за глоба.
— Казах на полицайката, че веднага се връщаш, но тя изобщо не ми обърна внимание — оправда се Ники.
Анджела изруга под нос.
През следващия половин час обикаляха из квартала в напразен опит да намерят свободно място за паркиране. Откриха едно миг преди да се откаже и да зареже колата на забранено.
Анжела подреди продуктите в хладилника и се зае с терапията на Ники. Обикновено правеха това сутрин, но понякога, особено в дните с тежък смог, трябваше да повтарят процедурите и през деня.
Започваха с внимателно прослушване на дробовете, тъй като Анджела искаше да е сигурна, че няма да има нужда от противобронхитни хапчета. После Ники лягаше на един специално закупен на старо стол-легло и заемаше девет различни пози, предназначени за източване на излишната течност от белите дробове. При всяка от тях Анджела масажираше гърдите й с длан. Цялата операция отнемаше двадесетина минути.
Скоро приключиха и Ники се зае да пише домашното си, а Анджела забърза към тъмната кухничка да приготви вечерята. Половин час по-късно се прибра и Дейвид. Беше съсипан от умора, тъй като през цялата нощ беше дежурил в отделението.
— Каква нощ, Господи! — въздъхна той и направи опит да целуне Ники по бузката, но детето се дръпна, вглъбено в домашното си. Беше заело част от масата за хранене, тъй като стаята й беше прекалено малка, за да побере и бюро.
Дейвид влезе в кухнята, но и Анджела не му обърна внимание, заета с приготвянето на вечерята. Отблъснат от всички, той дръпна вратата на хладилника и извади една бира.
— Днес имахме двама заразени със СПИН пациенти, които страдаха от всичко друго, за което човек може да се сети — промърмори той. — Плюс два тежки инфаркта… Изобщо не видях как изглежда отвътре стаята за почивка.
— Ако търсиш съчувствие, сбъркал си адреса! — отсече намръщено Анджела и пусна спагетите във врящата вода. — Освен това ми пречиш…
— Виждам, че си в чудесно настроение — отбеляза Дейвид и се облегна на барплота, който разделяше
