харесва…
Клара се върна преди Анджела да го попита за какво става въпрос. Взе в. ръка снопчето документи и го поднесе към очите си, въоръжени с очила за четене.
— Познавам тези хора — рече миг по-късно тя. — Чувала съм имената им стотици пъти, а повечето съм срещала и лично…
— Чух, че всички те са мъртви — подхвърли Калхоун. — Вярно ли е това?
— За съжаление да — кимна с въздишка Клара. — Точно като Кларк Дейвънпорт. Денис беше дълбоко разстроен от смъртта им. В продължение на доста дни чувах имената им постоянно…
— Всички те са починали неочаквано, така ли? — попита Калхоун.
— И да, и не… Искам да кажа, че смъртта ги настигна в най-малко очаквания момент. Сами можете да се уверите, че повечето от тях са били хоспитализирани поради заболявания, в които няма нищо фатално. Същевременно обаче, на даден етап всички без изключение са водили битка с някоя смъртоносна болест, най-често рак… В този смисъл смъртта им не е била напълно неочаквана…
Дейвид взе документите от ръцете й, прегледа ги набързо и вдигна глава:
— Нека си изясним нещо — рече той. — Това са приемните формуляри на хората, които влизат в болницата и умират там, нали?
— Мисля, че нещата стоят точно така — кимна Клара. — Оттогава измина доста време, но аз съм сигурна, че Денис ги е изискал точно по тази причина…
— И всеки от тези пациенти е прекарал по някое тежко заболяване, така ли? — продължаваше да настоява Дейвид. — Например тази жена, приета с диагноза синузит…
Клара взе листа и внимателно се взря в името, изписано най-горе.
— Да — убедено кимна тя. — Тя имаше рак на гърдата. Познавам я добре, заедно ходехме на църква…
Дейвид прибра формуляра, стана и се изправи до прозореца. Ръцете му механично дръпнаха завесата, очите му се насочиха към ленивото течение на река Чарлс, която минаваше само на няколко метра от къщата. Изглеждаше вглъбен в себе си, забравил напълно за останалите.
Анджела изпита леко притеснение от неучтивото поведение на мъжа си, но Клара го възприе съвсем спокойно и стана да допълни чашите им с горещ чай.
— Искам да ви задам няколко въпроса за нападателя на паркинга — обади се след известно време Калхоун. — Споменавал ли е доктор Ходжис нещо специфично за него? Например ръст, възраст, татуировки…
— Татуировки ли? — учуди се Клара, после се усмихна и поклати глава: — Не, никога не е споменавал подобно нещо.
В този момент Дейвид пусна завесата и рязко се обърна.
— Трябва да тръгваме! — напрегнато обяви той. — Веднага, още сега!
Краката го понесоха към вратата.
— Дейвид, какво правиш? — извика след него Анджела.
— Трябва веднага да се върнем в Бартлет! — извика през рамо мъжът й. — Хайде, тръгвайте! — В гласа му се четеше паника.
Анджела и Калхоун се сбогуваха набързо с Клара Ходжис и изтичаха навън. Дейвид вече се беше настанил зад волана.
— Ключовете! — напрегнато заповяда той.
Калхоун сви рамене и му ги подаде. Моторът изрева.
— Хайде, качвайте се! — извика Дейвид.
Гумите рязко изсвириха, върху асфалта останаха черни следи.
Първата част от пътуването изтече в дълбоко мълчание. Дейвид се беше съсредоточил в кормуването, а двамата му спътници продължаваха да се чудят на паническото тръгване. Очите им с безпокойство следяха пътя, тъй като Дейвид караше с превишена скорост и предприемаше рисковани задминавания.
— Мисля, че ще е по-добре да намалиш малко — обади се Анджела след като задминаха на забранено дълга процесия от коли.
— Тоя камион никога не е тичал толкова бързо — подкрепи я и Калхоун.
— Дейвид, какво ти стана, за Бога? — с тревога попита младата жена. — Държиш се като луд!
— Осени ме прозрението — отвърна през стиснати зъби съпругът й. — Мисля, че вече знам защо доктор Ходжис е бил бесен от неочакваната смърт на своите пациенти.
— Защо?
— Според мен в Общинска болница „Бартлет“ действа някакъв откачен, който се занимава с принудителна евтаназия.
— Какво е евтаназия? — попита с озадачен глас Калхоун.
— В буквален превод означава „сладка смърт“ — поясни Анджела. — Когато помагаш на някой безнадеждно болен да се отърве от мъките…
— Докато слушах Клара Ходжис изведнъж си дадох сметка, че и шестимата ми неотдавна починали пациенти са водили битка с тежка болест — забързано поясни Дейвид. — Както при пациентите на Ходжис. Не знам защо едва сега направих тази аналогия, но… Нещата започват да стават ясни, сега вече разбирам защо почина и Карълайн…
— Коя е Карълайн? — попита Калхоун.
— Приятелка на дъщеря ни — поясни Анджела. — Страдаше от цистофиброза, едно потенциално смъртоносно заболяване. Почина едва вчера… — В очите й изведнъж се появи паника, от устата й излетя дрезгав вик: — Ники!
— Сега вече разбираш защо карам като луд! — изръмжа Дейвид. — Трябва час по-скоро да се доберем до болницата!
— Хей, какво става тук? — извика с тревога Калхоун. — Явно пропускам нещо важно!
— Ники е в болницата! — кратко отвърна Анджела.
— Знам това — кимна детективът.
— Тя също страда от цистофиброза, като Карълайн — нервно поясни Анджела.
— Сега разбирам — кимна детективът. — Страхувате се, че дъщеря ви може да попадне в лапите на онзи, който предлага евтаназия…
— Точно така — напрегнато кимна Дейвид.
— Нещата май започват да приличат на онзи случай с „Ангела на смъртта“, нашумял преди години в Лонг Айлънд — промърмори детективът. — Тогава пипнаха някаква медицинска сестра, която черпела с отрова безнадеждно болните си пациенти.
— Не беше отрова, а лекарство за отпускане на мускулите, след което пациентите просто престават да дишат — поправи го Дейвид. — В нашия случай обаче нямам никаква представа за какво става въпрос. Не познавам нито лекарство, нито вирус, който да предизвиква симптомите, наблюдавани при моите пациенти…
— Разбирам много добре тревогата, която изпитвате за дъщеря си — рече Калхоун. — Но не мислите ли, че тази ваша теория е малко прибързана?
— Тя дава отговор на всички въпроси — въздъхна Дейвид. — И ме кара да си спомня за доктор Портланд…
— Защо? — притеснено попита Анджела. При споменаването на Портланд винаги й ставаше зле.
— Помниш ли какво каза Кевин? — обърна се да я погледне Дейвид. — Че доктор Портланд не е понесъл вината за смъртта на пациентите си, а едновременно с това е подозирал, че в болницата стават нередни неща…
Анджела мълчаливо кимна.
— Вероятно е имал своите подозрения, за съжаление обаче се е поддал на депресията — мрачно добави Дейвид.
— Този лекар се самоуби — поясни Анджела, имайки предвид Калхоун.
— Жалко — въздъхна детективът.
— Въпросът е кой може да се занимава с евтаназия в проклетата болница — изръмжа Дейвид. — Това трябва да е човек, който има свободен достъп до пациентите и едновременно с това притежава солидни
