— Искам да се уверя, че тя е наясно с оплакването ми за сексуален тормоз! — отсече Анджела.
Хапнаха набързо и се отправиха към болницата. А когато пристигнаха там ги обзе едно доста особено чувство: за пръв път влизаха в огромната сграда без да бързат за никъде. Насочиха се към етажа на интензивното.
Ники беше добре и изгаряше от нетърпение да напусне отделението. През деня й беше интересно, но нощното оживление очевидно се отразяваше зле на съня й.
Не след дълго се появи и доктор Пилснър. Той потвърди, че детето ще бъде преместено в обикновена болнична стая в момента, в който се освободи някой от санитарите.
— А кога ще можем да си я приберем у дома? — попита Анджела.
— След няколко дни, стига нещата да се развиват както досега — отвърна педиатърът. — Искам да бъда сигурен, че няма да има рецидиви.
Дейвид остана при Ники, а Анджела се насочи към административното крило, където се намираше кабинетът на Бийтън.
— Ще звъннеш ли на Карълайн да ми донесе учебниците? — попита детето.
— Остави това на мен — неопределено отвърна той. Все още не смееше да каже на Ники за смъртта на приятелката й.
Забеляза, че леглото на Сандра е заето от някакъв възрастен мъж. Изтече половин час преди да набере смелост да влезе в дежурната стая и да потърси информация за пациентката си.
— Сандра Хашър почина тази нощ, малко след три — уведоми го един от администраторите на интензивното. Гласът му беше отегчен и равнодушен, сякаш съобщаваше прогнозата за времето.
Сърцето на Дейвид пропусна един такт. С нейната смърт бройката на пациентите, изгубени за две седмици, стана шестима. Това вероятно е рекорд за Общинска болница „Бартлет“, мрачно си помисли той. Може би КМВ постъпи разумно като го уволни.
Отпусна се в едно от креслата на чакалнята, но в същия момент жена му излетя от кабинета на директора и шумно затръшна вратата след себе си. Очите й горяха с мрачен пламък, устните й бяха плътно стиснати. Профуча покрай Дейвид без да намалява ход и той беше принуден да хукне след нея.
— Предполагам, че е излишно да питам за резултата от срещата — промърмори той, докато излизаха през задната врата и се насочиха към паркинга.
— Резултатът е ужасен! — мрачно отвърна жена му. — Тя подкрепя изцяло решението на Уодли. Категорично отрича да е получила оплакването ми за сексуален тормоз, което лежи в дъното на цялата история!
— Как така ще отрича? — вдигна вежди Дейвид. — Нали ходи да разговаряш с доктор Кантор по този въпрос?
— Каза, че попитала Уодли и той отрекъл всичко — въздъхна Анджела. — Според него дори било обратното — аз съм била тази, която се опитвала да го съблазни!
— Типично за подобни случаи — поклати глава Дейвид. — Вината се хвърля върху жертвата. Господи, какъв мръсник!
— Бийтън заяви, че му вярва напълно, тъй като имал безупречна репутация. След което ме обвини в интригантство…
Прибраха се у дома и се проснаха в креслата на дневната. Бяха прекалено объркани и депресирани, за да предприемат каквото и да било.
Размърдаха се едва когато чуха пропукването на чакъла в алеята под тежестта на широки гуми. Камионетката на Калхоун спря пред задния вход, миг по-късно Анджела го въведе в хола.
— Донесох топли понички, за да отпразнуваме първия ден от ваканцията ви — бодро обяви той, плъзна се покрай Анджела и постави обемист пакет на масата в кухнята. — Ако вие направите по едно кафе, всичко ще бъде наред.
Дейвид мълчаливо се изправи на прага.
— Охо, я виж кой бил тук — промърмори Калхоун и започна да мести очи от единия към другия.
— Аз също съм във ваканция — унило го осведоми Дейвид.
— Сериозно? — учуди се Колхоун. — Слава Богу, че взех цяла дузина понички!
Присъствието на детектива беше като балсам за домакините, кафето също помогна. Не след дълго тримата вече се смееха на куриозните случки от полицейската кариера на Калхоун. После гостът предложи да се залавят за работа.
— Проблемът ни е прост — потърка ръце той. — Трябва да открием човек с нарушена татуировка, който не е обичал Ходжис. В градче като Бартлет това едва ли ще бъде Бог знае колко трудна задача.
— Има и един друг проблем — обади се с въздишка Дейвид. — И двамата останахме без работа, което означава, че не можем да си позволим хонорарите ви…
— Не говорете такива неща точно когато започва да става интересно — небрежно отвърна Калхоун.
— Съжалявам, но нещата се промениха — държеше на своето Дейвид. — Ние не само оставаме без средства, но по всяка вероятност съвсем скоро ще напуснем Бартлет. А това означава, че покрай другите неща със сигурност ще зарежем и тази история с Ходжис.
— Задръжте, не бързайте — вдигна ръка Калхоун. — Току-що ми хрумна една идея: ще работя безплатно. Тук става въпрос за вашата чест и моята репутация, освен това имаме всички шансове да заловим и един изнасилван, който отдавна тревожи болничния персонал. Какво ще кажете?
Дейвид поклати глава:
— Много щедро от ваша страна, но…
— Вече навлязох във финалната фаза на разследването — прекъсна го Калхоун. — От бармана Карлтън научих, че неколцина полицаи имат татуировки, Робъртсън също е сред тях. По тази причина отскочих до участъка и от дума на дума стигнахме до татуировките. Той с удоволствие ми показа своята, явно много се гордее с нея. Тя е на гърдите му — плешив орел, в ноктите си държи нещо като знаме с надпис „Уповаваме се на Бога“. За жалост (и съответно за негов късмет) татуировката се оказа напълно запазена. Въпреки това се възползвах от шанса и го разпитах за последния ден на Ходжис. Той потвърди това, което вече знаех от Мадлин Ганън — старият доктор е имал насрочена среща с него, която впоследствие е отменил. Според мен ключът на загадката държи Клара Ходжис, независимо че е живеела отделно от мъжа си. Двамата са разговаряли по телефона почти всеки ден и аз имам чувството, че отношенията им са били топли. Но както и да е… Сутринта се обадих на Клара и тя е готова да ни приеме… — Очите му очаквателно се спряха върху лицето на Анджела.
— Мислех, че се е преместила в Бостън — подхвърли Дейвид.
— Там е — кимна Калхоун. — Но това не ни пречи да я посетим, нали?
— Все още съм на мнение, че ние с Анджела трябва да зарежем тази история — поклати глава Дейвид. — Особено след всичко, което се стовари върху главите ни. А вие продължавайте, след като желаете…
— Може би не трябва да бъдем толкова категорични — погледна го Анджела. — Ами ако Клара Ходжис хвърли светлина върху клиничната картина на починалите пациенти? Вчера ти сам прояви интерес към подобна възможност…
— Това е вярно — призна Дейвид. Все още беше любопитен да разбере дали има сходство между пациентите на Ходжис и неговите. Но любопитството му не беше достатъчно, за да тръгне на гости на Клара Ходжис. Особено пък сега, след като го уволниха…
— Нека го сторим, Дейвид — усети колебанието му Анджела. — Имам чувството, че целият град е срещу нас и искам да отвърна на удара…
— Май не се чуваш какво говориш — изгледа я тежко Дейвид.
Анджела остави чашата си на масата, хвана Дейвид за ръкава и го побутна към хола.
— Извинете за момент — подхвърли тя към изненадания Калхоун.
— Прекрасно се чувам какво говоря! — извика тя в момента, в който вратата се затвори зад гърба им. — И харесвам идеята да се заловя за някакви позитивни действия, да имам кауза. Този град се опитва да ни натика под килима, точно както е постъпил с Ходжис. Но аз искам да разбера кой стои зад всичко това. А после можем и да си тръгнем, но ще го сторим с вдигнати глави!
