Калхоун, тя безпогрешно отгатна, че мъжът й Бърнард едва ли ще бъде възхитен от евентуален разговор с него.
— Разследвам убийството на доктор Денис Ходжис — отвърна Калхоун. — Вероятно вече знаете, че неотдавна откриха тялото му…
— Да, това беше много неприятна история — кимна Мадлин.
— Разбрах, че известно време сте била негова служителка…
— Ако под „известно време“ имате предвид тридесет години — да — кимна жената.
— Харесвахте ли работата си?
— Е, и в нея имаше добри и лоши моменти, като при всяка работа — отвърна жената. — Доктор Ходжис беше човек с открит и импулсивен характер, който в един момент можеше да крещи като луд, а в следващия да прояви изненадваща деликатност и разбиране… Аз го харесвах и ненавиждах едновременно, но при новината за откриването на трупа изпитах чувство на дълбоко отчаяние. През цялото време се бях надявала, че просто му е дошло до гуша от всичко тук и е заминал за Флорида… Всяка зима се канеше да замине на юг, при хубавото време…
— Имате ли ли представа кой го е убил? — попита Калхоун, напразно оглеждайки се наоколо за пепелник.
— Не — поклати глава Мадлин. — И ако трябва да бъда откровена докрай ще кажа, че никой от хората, които докторът имаше навика да вбесява, не би сторил подобно нещо. Точно както и Ходжис никога не би изпълнил многобройните си закани към тях…
— Кого по-точно е заплашвал? — вдигна вежди Калхоун.
— Май всички, които имат отношение към управлението на болницата — засмя се Мадлин. — Плюс началника на полицията, президента на местната банка и собственика на бензиностанцията „Мобил“. Списъкът е безкраен… 20. фатално лекарство — А защо Ходжис е имал отрицателно отношение към новата болнична управа?
— Главно заради отношението й към пациентите му. По-скоро към бившите му пациенти… Доктор Ходжис изостави практиката си на два пъти — веднъж след като пое функциите на административен директор, и втори път — след появата на КМВ. Но той не беше разстроен от този факт, тъй като съзнаваше, че болницата се нуждае от бизнеса със здравно-осигурителните вноски. Но после стана така, че бившите му пациенти започнаха да се оплакват от качеството на здравното обслужване в КМВ и пожелаха той отново да ги поеме като личен лекар. Това, разбира се, не беше възможно, тъй като осигуровките им вече бяха в КМВ…
— Всичко това ме насочва на мисълта, че Ходжис сигурно е бил недоволен от КМВ — подхвърли Калхоун, после побърза да попита дали може да пуши. Мадлин отговори отрицателно, но в замяна на това предложи да му направи кафе. Той прие и я последва в кухнята.
— Докъде бях стигнала? — погледна го объркано тя докато слагаше чайника на печката.
— Аз ви споменах за евентуалното недоволство на Ходжис от работата на КМВ…
— О, да. Той наистина беше недоволен от КМВ, но се ядосваше и на болничната управа, която безропотно приемаше всички условия на фонда. Освен това продължаваше да се счита за важна фигура в тези неща…
— От какво по-точно беше недоволен?
— От много неща — въздъхна Мадлин. — От лечението на пациентите в Спешното отделение, или по- скоро от липсата му. Хората бяха лишени от възможността да ходят в болницата при появата на дребни оплаквания, просто защото ги караха да си плащат. Други пък не можеха да постъпят на стационарно лечение по свое желание. В деня, в който изчезна, той беше силно разстроен от смъртта на бивш свой пациент, фактически няколко от неговите пациенти вече бяха починали. Добре помня това, тъй като той беше бесен и проклинаше на висок глас лекарите на КМВ, които морят пациентите му. Обвиняваше ги в некадърност, която се подхранва именно от КМВ…
— Помните ли името на починалия пациент в този ден? — присви очи Калхоун.
— Е, вие — искате чудеса от мен — усмихна се Мадлин и му напълни чашата с кафе. Той си сложи три лъжички захар и добави солидно количество сметана.
— Я почакайте! — спря се изведнъж жената. — Май наистина си спомням… Казваше се Кларк Дейвънпорт. Да, да. Точно така…
Калхоун извади копията на документите от Бърлингтън и забързано ги прелисти.
— Ето… Кларк Дейвънпорт, диагноза счупена бедрена става…
— Точно това е той — кимна Мадлин. — Бедният, паднал от стълба докато се опитвал да свали малко котенце от дървото в градината си.
— Защо не хвърлите един поглед? — подаде й купчината листове Калхоун. — Може би ще откриете и други познати имена…
Жената пое документите и ги прелисти.
— Помня ги до един — кимна тя. — фактически това са пациентите, за които се ядосваше Ходжис. Всички те са мъртви…
— Значи трябва да има някаква връзка — промърмори Калхоун, докато прибираше листовете обратно.
— Доктор Ходжис беше ядосан на болничната управа и заради нападенията на паркинга — подхвърли Мадлин.
— Това пък защо?
— Защото според него тя трябвало да предприеме далеч по-енергични мерки, а не да се ограничава с медийно мълчание по зачестилите инциденти. Докторът беше убеден, че нападателят е пряко свързан с болницата.
— Имал ли е предвид конкретно име?
— Споменаваше, че знае кой е той, но така и не го каза пред мен…
— А дали го е споделил с жена си? — присви очи Калхоун.
— Възможно е — кимна след кратък размисъл Мадлин.
— Известно ли ви е дали е отправял конкретни обвинения към някого?
— Нямам представа. Но знам, че се канеше да повдигне въпроса пред Уейн Робъртсън, макар че двамата не се понасяха. Всъщност, в деня на изчезването си той беше планирал среща с шерифа…
— Осъществена ли беше тази среща?
— Не. Преди обед му съобщиха за смъртта на Кларк Дейвънпорт и вместо да отиде при Робъртсън, той ме накара да му уредя делови обяд с доктор Бари Холстър, специалист по лъчева терапия. Помня името на Дейвънпорт именно защото то беше причината за организирането на тази среща.
— Защо Ходжис е пожелал да се срещне с доктор Холстър?
— Защото именно той беше осъществил програмата по лечението на Кларк Дейвънпорт.
Калхоун остави чашата на масичката и стана на крака.
— Много съм ви благодарен за помощта — рече с усмивка той. — Възхитен съм както от кафето, така и от отличната ви памет…
Лицето на Мадлин Ганън поруменя от похвалата.
Анджела приключи с текущата работа и вдигна някакво специализирано списание от масичката. До обедната почивка оставаха броени минути. Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.
— Радвам се, че ви хванах — прозвуча гласът на главния съдебен лекар.
— Така ли? — учуди се тя.
— Случи се нещо изключително и виновник за него сте вие — рече тържествено Уолт.
— Какво е то?
— Всичко стана благодарение на вчерашното ви неочаквано посещение. Защо не отскочите да се видим?
— Кога?
— Веднага — рече Уолт.
Анджела усети как любопитството й се пробужда.
— Кажете все пак за какво става въпрос — подхвърли тя.
