— Аз също закъснях — отвърна Анджела и се настани на седалката. В кабината миришеше на застоял тютюнев дим. — Кантор каза ли ви нещо интересно?
— Положително не е убиецът на Ходжис, но ме заинтригува. Същото мога да кажа за госпожица Бийтън. Тези хора знаят нещо, вече съм абсолютно убеден в това… — Спусна страничното стъкло сантиметър-два и невинно попита: — Ще разрешите ли да запаля?
— Нали това беше поводът да пътуваме с вашия камион? — усмихна се Анджела.
— Е, нека все пак попитам…
— Мислите ли, че всичко ще бъде наред при тази визита в щатската полиция? Колкото повече мисля за нея, толкова по-нервна ставам. Защото това все пак ще бъде една измама, нали? Аз работя в болницата, но не ми трябват никакви документи за болните, защото съм патолог…
— Не се тревожете за нищо — поклати глава Калхоун. — Обяснил съм на лейтенанта за какво става въпрос, едва ли ще се наложи да отваряте уста.
— Оставям се във вашите ръце.
— Няма да се разочаровате — отвърна Калхоун, после извърна глава да я погледне: — Но имам един въпрос: снощи забелязах добре как реагира съпруга ви… Не искам в никакъв случай да предизвикам скандали между вас. Ще ви призная, че това разследване ми носи огромно удоволствие и затова ви предлагам да намалим тарифата. Това ще помогне, нали?
— Благодаря за загрижеността — отвърна Анджела. — Но Дейвид ще бъде о кей, стига да се вместим в едноседмичния срок, за който се договорихме.
Не след дълго спряха пред щатското полицейско управление в Бърлингтън и Анджела отново изпита нервност, въпреки уверенията на Калхоун. Но операцията премина абсолютно безпроблемно, като разговорът водеше предимно Калхоун, а поведението на дежурния офицер беше повече от любезно.
— Защо не направим два комплекта копия? — приятелски му подхвърли детективът.
— Няма проблем — кимна униформеният и вдигна обемистата папка, като преди това старателно нахлузи гумени ръкавици.
Калхоун намигна на Анджела и прошепна:
— Така всеки от нас ще си има копия, нали?
Десет минути по-късно вече крачеха към камионетката.
Анджела се тръшна на седалката и разтвори плика, в който униформеният полицай беше сложил фотокопията.
— Господи, всичко мина толкова лесно! — възкликна с облекчение тя.
— Никога не използвам изрази от сорта „нали ви казах“ — доволно се ухили Калхоун. — Не съм такъв човек…
Тя се засмя. Сега вече можеше да оцени хумора на събеседника си.
— Какво представляват тези документи? — попита той и протегна врат към купчината в ръцете й.
— Копия от приемните формуляри на пациенти, осем на брой.
— Намирате ли нещо необичайно в тях?
— Не мога да кажа — поклати глава младата жена. — Струват ми се съвсем нормални и не виждам нищо, което да ги свързва. Различна възраст и пол, различни диагнози… Фрактура на бедрена кост, пневмония, синузит, гръдни болки, болка в дясната долна част на корема, флебит, инфаркт и камъни в бъбреците… Не знам какво съм очаквала, но това тук ми изглежда съвсем ординерно…
Калхоун запали мотора и се включи в уличното движение.
— Не правете прибързани заключения — посъветва я той.
Анджела върна документите в плика и се загледа навън.
Почти веднага осъзна къде се намират.
— Я почакайте малко — извика тя. — Можете ли да спрете?
Калхоун отби до тротоара.
— Намираме се на две крачки от сградата на Съдебна медицина — поясни тя. — Какво ще кажете, ако се отбием за малко? Главният съдебен лекар направи аутопсията на Ходжис, може би ще научим интересни неща…
— Няма проблем — кимна детективът. — Ще ми бъде приятно да се запозная с него.
Направиха обратен завой, въпреки оживеното движение. Но Калхоун се засмя и каза да не се плаши от нищо. Няколко минути по-късно спряха пред входа на Съдебна медицина. Откриха Уолтър Дънсмор да закусва в барчето и Анджела му представи Калхоун.
— Ще хапнете ли нещо? — любезно попита патологът.
Двамата си взеха сандвичи от автомата край стената и се настаниха край масата на Уолт.
— Господин Калхоун помага при разследването на убийството — поясни Анджела. — Дойдохме в Бърлингтън да вземем копия от един доказателствен материал и на мен ми хрумна да проверим дали при вас има нещо ново…
— Едва ли — поклати глава Уолт, замисли се и добави: — Токсикологичната проба беше отрицателна, за високото ниво на алкохол в кръвта вече ви казах… И май това е всичко. Пак ще повторя, че никой от оторизираните органи не проявява особен интерес към случая…
— Разбирам — кимна Анджела. — А открихте ли нещо повече за онези подкожни петна?
— Не съм се занимавал с тях, просто поради липса на време — призна с въздишка Уолт.
Пътуването по обратния път беше бързо и безпроблемно. Калхоун я остави на паркинга зад библиотеката, където я чакаше колата й.
— Скоро ще ви се обадя — рече той. — И не забравяйте да се държите максимално далеч от всичко, свързано с Ходжис.
— Няма проблеми — отвърна Анджела, изчака го да потегли и седна зад волана на волвото. Часът беше един и половина.
Влезе в кабинета си и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Пусна вътре фотокопията и си напомни да ги вземе след като приключи работа. Уодли отвори междинната врата в момента, в който обличаше бялата си манта. Отново не си направи труда да почука.
— Вече двадесет минути те търся из цялата болница! — ядосано процеди той.
— Бях навън — кратко поясни тя.
— Това го разбрах, тъй като и пейджърът ти не отговаряше!
— Съжалявам, но трябваше да свърша една работа по време на обедната почивка…
— Която ти отне доста повече от един час! — заядливо подхвърли Уодли.
— Може би — кимна тя. — Но аз и без друго оставам доста след работното време, така че лесно ще компенсирам закъснението си. А междувременно помолих доктор Дарнъл да ме замести в случай, че се появи нещо спешно…
— Не обичам, когато моите патолози изчезват посред бял ден! — отсече Уодли.
— Знам това и се съобразявам — запази самообладание младата жена. — Никой не може да ме обвини в несъзнателно отношение към работата. Единственото спешно нещо за днес е евентуалната обработка на хирургически проби, но за тях отговаря друг колега. Освен това се срещнах и разговарях с главния областен патолог.
— Уолт Дънсмор? — присви очи Уодли.
— Можете да му звъннете и да проверите — изгледа го презрително Анджела и изпита дълбоко задоволство от очевидното му объркване.
— Прекалено съм зает за подобни глупости — тръсна глава Уодли. — Това, което ме тревожи, е поведението ти в службата напоследък. Искам да ти напомня, че все още си на изпитателен срок, който скоро изтича…
След тези думи шефът на отделението рязко се завъртя и затръшна вратата след себе си.
Анджела остана неподвижна. Не й харесваше открито враждебното поведение на този човек, но то все пак беше за предпочитане пред гадните му задявки. С въздишка си призна, че между тях вече трудно ще се установят нормални колегиални отношения.
Дейвид приключи с планираните прегледи, напусна кабинета си и неохотно се насочи към стационара. Вече се плашеше от визитациите, вероятно защото очакваше само неприятни изненади от тях.
Преди да обърне внимание на собствените си пациенти, той реши да провери състоянието на малката
