имаме ограничение във времето. Какъв ще бъде следващият ви ход?
— Ще продължа да проучвам хората от списъка си — отвърна Калхоун. — Едновременно с това обаче ще трябва да направя и още две, основни неща. Първо: да реконструирам последния ден от живота на Ходжис, опирайки се на предположението, че той е бил убит в деня на изчезването си. За тази цел възнамерявам да разпитам медицинската му секретарка, която е заемала този пост в продължение на тридесет и пет години. Второ: да открия копия от медицинските документи, които старият доктор е носил в себе си преди да изчезне.
— Те се намират в щатската полиция — рече Анджела. — Не можете ли да използвате някакви връзки, за да се докопате до тях?
— За съжаление не — поклати глава Калхоун. — Попаднат ли там, уликите не могат да бъдат докоснати. Положението е малко особено и прилича на „Параграф 22“ — макар и да разполага с улики и доказателства, щатската полиция обикновено не предприема нищо, тъй като тези улики и доказателства са й били предоставени от полицейските участъци по места. Ако случайно пък местната полиция реши да се размърда, щатската отказва да й сътрудничи с прибраните на топло улики. Така местната полиция обикновено зарязва разследването, просто защото не разполага с улики…
— А може би не иска да го проведе, защото е замесена — промълви Анджела. След което разказа на Калхоун за тухлата в прозореца и прикрепената към нея заплашителна анонимка.
— Това не ме учудва — поклати глава детективът. — Както не ме учудва и фактът, че полицията не предприема нищо. Шерифът Робъртсън също е в списъка ми, тъй като не понасяше Ходжис…
— Знам това — кимна Анджела. — Според слуховете, Робъртсън обвинява Ходжис за смъртта на жена си.
— Аз пък мисля, че тези слухове са силно преувеличени. Робъртсън не е глупак и знае, че старият доктор няма нищо общо с тази история. Омразата му по-скоро се дължи на поведението на Ходжис, което трудно би могло да се нарече дипломатично. Готов съм да заложа последния си долар, че старият доктор е изпитвал дълбоко презрение към шерифа и е бил убеден в неговата некадърност. Дълбоко се съмнявам, че това е накарало Робъртсън да го очисти, но при разговора си с него останах с впечатлението, че крие нещо от мен.
— Нежеланието за разследване от страна на полицията е твърде подозрително — въздъхна Анджела.
— Спомням си за един случай по време на службата ми в щатската полиция — рече Калхоун, дръпна дълбоко от пурата си и продължи: — Убийство в малко градче, също като тук… Бяхме сигурни, че целият град, включително шерифа и хората му, са наясно относно извършителя, но никой не го издаде. В крайна сметка бяхме принудени да прекратим следствието. Убийството така и си остана неразкрито.
— Какво тогава ви кара да мислите, че случаят Ходжис е по-различен? — попита Дейвид. — Няма ли и тук да стане същото?
— В никакъв случай — поклати глава Калхоун. — При онзи случай убитият беше разбойник и крадец, докато доктор Ходжис е друго нещо. Вярно е, че много хора го мразят, но не са малко и другите — които го считат за най-заслужилият човек в този град. Нека на забравяме, че благодарение на него местната болница е единственият референтен медицински център на Нова Англия извън големите градове. Мнозина от местните жители си изкарват прехраната там и дължат това именно на Ходжис. Не се безпокойте, следствието ще приключи успешно. Давам ви думата си за това.
— Но как възнамерявате да се сдобиете с документите на Ходжис? — попита Анджела.
— Чрез вас — простичко отвърна Калхоун.
— Чрез мен ли? — учудено го изгледа младата жена.
— Чакайте, чакайте — вдигна ръка Дейвид. — Това не влиза в уговорката ни. Анджела трябва да стои настрана от тази история, особено след тухлите, които влизат през прозорците на дома ни!
— Няма да има никаква опасност — държеше на своето Калхоун.
— Но защо аз? — изгледа го Анджела.
— Защото сте лекар и работите в местната болница. Ако се появите в отдела за съхраняване на улики в Бърлингтън, снабдена със съответните документи, и изискате бумагите под претекста, че са ви необходими за лечението на вашите пациенти, там светкавично ще ви направят фотокопия. Докторите и съдиите са на особена почит в полицията. Знам това, защото съм работил там…
— Предполагам, че една визита в щатската полиция не е чак толкова опасна — кимна след кратко колебание Анджела. — И тя няма да означава, че вземам участие в разследването…
— Така е — присъедини се и Дейвид. — Стига да не объркаме нещо…
— Няма начин — увери ги Калхоун. — Най-лошото, което може да се случи, е да не получим фотокопията…
— Кога искате да го сторя? — попита Анджела.
— Какво ще кажете за утре?
— Мога само по време на обедната почивка…
— Точно в дванадесет ще ви чакам пред болницата — кимна Калхоун, стана на крака и благодари за бирата.
Анджела тръгна да го изпрати, а Дейвид се прибра в къщата.
— Надявам се, че не ви създавам семейни проблеми — промърмори Калхоун докато крачеха към камионетката му.
— Мъжът ви не изглежда очарован от факта, че провеждам това разследване…
— Няма проблеми — тръсна глава Анджела. — Но уговорката за едноседмичния срок остава.
— Би трябвало да е достатъчен — кимна детективът.
— Искам да споделя още нещо с вас — рече Анджела, след което сбито предаде собствената си версия за нападението на паркинга.
— Хм… Нещата започват да стават интересни… От всичко това заключавам, че наистина трябва да се държите така, сякаш сте забравила за случая.
— Точно така възнамерявам да постъпя — кимна Анджела.
— Аз пък ще внимавам никой да не разбере, че съм нает от вас — обеща Калхоун.
— Ще ви бъда благодарна…
— В такъв случай май ще е по-добре утре да ви чакам не пред болницата, а на паркинга зад библиотеката — подхвърли той. — Няма смисъл да предизвикваме съдбата…
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Сряда, 27 октомври
На сутринта Ники се събуди с кашлица и задръстени дробове. Родителите й сериозно се обезпокоиха от вероятността да е лепнала нещо от Карълайн. Дейвид беше особено разстроен, тъй като именно той беше взел решението за вчерашното посещение на Ники в болницата.
Въпреки старателно изпълнените сутрешни процедури, състоянието й не се подобри. Това доведе до решението детето да не ходи на училище и то беше взето въпреки енергичните му протести. Обадиха се на Алис, която веднага прие да поеме дневните грижи.
Дейвид започна сутрешната си визитация доста притеснен от развоя на събитията у дома. Загубата на толкова много болни през последните седмици също му се отразяваше и в един момент той установи, че буквално се плаши от рутинните срещи с пациентите си. Този път обаче всичко беше наред. Дори Сандра се чувстваше добре.
— Отокът спада — съобщи той, внимателно опипвайки бузата й.
— Усещам — кимна тя.
— А и температурата ви е почти нормална…
— Радвам се, но все още няма да ви питам кога ще бъда изписана — отвърна пациентката.
— Мъдър подход — усмихна се Дейвид. — Има случаи, при които завоалираните въпроси вършат по- добра работа от директните. Но веднага ще ви кажа, че засега оставате тук. Трябва да бъдем стопроцентово убедени, че сме овладели инфекцията.
— Ясно — кимна Сандра и с престорено недоволство добави: — Ще ми направите ли една услуга, след като тъй и тъй трябва да остана тук?
