— Разбира се — кимна Дейвид.
— Електрическите моторчета, които управляват положението на това легло, отказаха да работят, а сестрите само вдигат рамене…
— Страхувам се, че този проблем не е нов, но ще направя каквото мога — обеща Дейвид. — Веднага ще потърся хората от службата за техническа поддръжка, защото трябва да се чувстваше удобно.
Повдигна въпроса пред Джанет Колбърн, която завари в стаята на дежурните сестри.
— Не ни е за пръв път — сви рамене тя. — Неколкократно съм се обаждала на техниците, но те заявяват, че нищо не може да се направи. Има един намръщен тип, който само мълчи и сумти, но не върши работа. За съжаление в момента не разполагаме с други свободни легла…
Дейвид разбра, че ще се наложи да говори с Ван Слайк. Другият вариант беше да не звъни в техническата служба, а да се обърне директно към Бийтън. Ситуацията му се стори наистина абсурдна.
Откри Ван Слайк в канцеларията без прозорци.
— Една от пациентките ми се оплаква от неудобното легло — раздразнено каза той след като почука и влезе. — Няма ли да предприемете нещо?
— Болницата е купила лоши легла, които са истински кошмар за поддържане — отвърна Ван Слайк.
— И не могат да се поправят, така ли?
— Могат, но след това пак се чупят.
— Искам незабавно да оправите това легло! — отсече Дейвид.
— Ще стане, но като му дойде времето — сбърчи вежди Ван Слайк. — А сега ви моля да ме извините, но имам друга работа.
— Защо сте толкова груб? — изгледа го настоятелно Дейвид.
— Вие ли го казвате? — повиши тон другият. — При това след като нахлувате в канцеларията и ми повишавате тон? Ако имате някакъв проблем, обърнете се към администрацията!
— Точно това ще направя! — вбеси се окончателно Дейвид, затръшна вратата след себе си и тръгна към кабинета на Хелън Бийтън. Но във входния вестибюл зърна фигурата на доктор Пилснър и се спря.
— Бърт, може ли за момент?
Доктор Пилснър се обърна.
Дейвид накратко му описа проблемите на Ники и попита дали не е по-разумно да я поставят на антибиотици. Едва след това забеляза, че колегата му е разсеян и почти не го слуша.
— Хей, какво има?
— Извинявай, но съм доста обезпокоен от състоянието на Карълайн Хелмсфорд — отвърна доктор Пилснър. — Прекарах цяла нощ до леглото й, едва успях да отскоча до дома за един душ…
— Какво е станало?
— Ела и ще видиш — отвърна Пилснър и започна да се изкачва по стълбите. Дейвид забърза след него.
— Преместихме я в интензивното — промърмори без да се обръща педиатърът. — Кризата е тежка…
Шокиран от чутото, Дейвид обърка крачката си. Как е възможно това, замаяно се попита той и неволно си спомни за поредицата от тежки кризи на своите пациенти.
— Разви бронхопневмония, въпреки че опитах всичко възможно — мрачно добави колегата му.
Не след дълго влязоха в интензивното, Пилснър спря зад вратата да си поеме дъх.
— Страхувам се, че момичето е в септичен шок — промърмори той. — Наложи се принудително поддържане на кръвното налягане, състоянието й е тежко. Дано да не я изпуснем…
Влязоха. Карълайн беше в кома. От устата й стърчеше пластмасова тръбичка, свързана с респиратор, над гърдите й се преплитаха тънките маркучи на системата. Мониторът отчиташе показанията на пулса и кръвното налягане. Дейвид неволно потръпна при вида на поразеното от тежката болест дете. Моментално си представи Ники на това легло, сърцето му пропусна един такт.
Според сестрата, която не се отделяше от Карълайн, в състоянието й нямаше промяна. Доктор Пилснър изслуша краткия рапорт и се насочи към дежурната стая, следван по петите от Дейвид. Едва след като стигнаха там, той прояви интерес към състоянието на Ники и се съгласи да й дадат умерена доза орални антибиотици, като лично предписа вида и начина на вземане.
Дейвид благодари и направи опит да повдигне духа му с няколко ободрителни думи. Отлично знаеше какво преживява колегата му в момента.
Влезе в кабинета си и вдигна слушалката. Искаше да предаде на Анджела предписанията на педиатъра, а след това щеше да започне редовните прегледи. В края на разговора й съобщи за състоянието на Карълайн.
— Господи! — ахна жена му. — Нима ще умре?
— Пилснър има сериозни опасения — мрачно кимна той.
— Но Ники вчера беше при нея!
— Знам, няма нужда да ми го напомняш… Но вчера Карълайн беше съвсем добре, дори нямаше температура.
— Няма ли край? — простена Анджела. — Моля те, вземи антибиотиците и отскочи до вкъщи по време на обедната почивка!
— Добре — съгласи се Дейвид.
— Аз ще отида в Бърлингтън, каквато ни беше уговорката — добави тя.
— Значи възнамеряваш да го направиш, а?
— Разбира се. Вече потвърдих пред Калхоун, който преди малко ми се обади да каже, че е разговарял с офицера, който отговаря за веществените доказателства…
— Добре, приятно пътуване — прекъсна я Дейвид и побърза да затвори преди да е казал нещо нелицеприятно. Не можеше да разбере поведението на жена си, особено в такъв момент. Как може да мисли за някакво следствие, когато Карълайн умира, а собствената й дъщеря е в опасност?
— Благодаря, че ми отделихте от времето си — рече Калхоун и се настани на стола пред бюрото на Хелън Бийтън. — Обещах на секретарката ви да бъда кратък и ще ви задам само един-два въпроса.
— Аз също имам въпрос към вас — погледна го право в очите Бийтън.
— Кой ще е пръв? — вдигна вежди Калхоун и извади кутията с пурите си: — Мога ли да запаля?
— Не, тук не се пуши — отряза го Бийтън. — Мисля, че ще е най-добре първо аз да задам въпроса си, тъй като от отговора ви ще зависи колко дълго ще трае нашата среща…
— Няма проблем, питайте…
— За кого работите? — изстреля в упор Бийтън.
— Въпросът е некоректен — направи гримаса Калхоун.
— Защо, ако мога да попитам?
— Защото моите клиенти имат право на анонимност — отсече Калхоун и отривисто добави: — А сега е мой ред… Доколкото разбрах, доктор Ходжис е бил чест посетител в този кабинет!
— Разрешете да ви прекъсна — хладно се усмихна Бийтън. — Не виждам смисъл да отговарям на въпросите ви, след като вашите клиенти предпочитат анонимността.
— Решението си е ваше — сви рамене детективът. — Естествено, някои хора ще се запитат защо президентът на една болница не желае да говори за своя предшественик… А други може би ще решат, че знаете кой е убил Ходжис.
— Благодаря, че се отбихте — изправи се на крака Бийтън. — Излишно си хабите дъха. Аз няма да ви кажа нито дума преди да разбера за кого работите. Освен това си имам достатъчно работа и мисля единствено за тази болница. Приятен ден, господин Калхоун.
Детективът бавно се изправи.
— Не знам защо имам чувството, че скоро пак ще се видим — промърмори той.
Напусна административната сграда и слезе в приземието да потърси следващия в списъка си — Върнър Ван Слайк. Завари го в работилницата, приведен над електромоторче за болнично легло.
— Вие ли сте Върнър Ван Слайк?
— Аз съм — безизразно отвърна техникът.
— Казвам се Калхоун и бих искал да поговорим…
— За какво?
