— Приятно ми е — стисна ръката му Калхоун.
Седнаха в дневната на долния етаж, която изглеждаше огромна като танцувален салон с малкото стари мебели, донесени от Бостън. Найлонът на счупения витраж явно не вършеше работа.
— Хубава къща — рече гостът и бавно се огледа.
— Все още не сме я обзавели както трябва — отвърна с извинителен тон Анджела и го попита желае ли нещо за пиене. Той си поиска бира, в случай че разполагат с подобно питие.
Анджела изчезна по посока на кухнята, а Дейвид продължаваше да оглежда госта. Беше по-стар, отколкото очакваше. Изпод бейзболната шапка, която не си направи труда да свали, стърчаха доста посивели къдрици.
— Имате ли нещо против да запаля? — попита той и измъкна кутията „Антоний и Клеопатра“ от джоба на ризата си.
— За съжаление имаме — отвърна Анджела, появила се на прага с бирата в ръце. — Дъщеря ни страда от хронично заболяване на дихателните пътища.
— О, в такъв случай няма да пуша — кимна Калхоун. — Накратко ще ви запозная с хода на моето разследване. Нещата се развиват добре, макар и с цената на доста усилия. Доктор Денис Ходжис не е бил сред най-популярните жители на града. Практически поне половината от местните са имали причина да го ненавиждат…
— Това отдавна ни е известно — кимна Дейвид. — Надявам се, че ще предоставите подробности, които да оправдаят по-часовата ви тарифа…
— Дейвид, моля те! — повиши тон Анджела, изненадана от грубостта на съпруга си.
— По мое мнение доктор Ходжис просто не се е интересувал от мнението на околните, или е имал проблеми с общуването — продължи Калхоун, без да дава вид, че е чул хапливото подмятане. — Имайки предвид произхода му от Нова Англия, аз мисля, че в случая става въпрос за комбинация между двете… — Надигна бирата, на лицето му се появи закачлива усмивка.
— Изготвих списък на потенциалните извършители, но все още не съм разговарял с всички. Въпреки това имам чувството, че тук става нещо странно. Чувствам го с всяка фибра на тялото си.
— С кого сте разговарял? — попита Дейвид. В гласа му продължаваше да се прокрадва нотка на грубост и Анджела му хвърли кос, неспокоен поглед.
— До момента само с двама души — отвърна Калхоун и лекичко се оригна. Не направи опит нито да се извини, нито дори да сложи ръка пред устата си. Дейвид стрелна съпругата си, която не реагира. — И двамата са високопоставени служители в болничната администрация, и двамата имат причини да ненавиждат Ходжис. Става въпрос за председателя на управителния съвет Трейнор и за заместника му Шерууд…
— Надявам се да интервюирате и доктор Кантор — вметна Анджела. — Чух, че той е имал основателни причини да мрази Ходжис…
— Кантор също е в списъка — увери я Калхоун. — Но реших да започна отгоре надолу. Причина за омразата на Шерууд е някакъв имот, докато тази на Трейнор е далеч по-лична…
С няколко думи описа връзката Трейнор-Ходжис-Ван Слайк, довела до самоубийството на Съни, сестрата на Трейнор.
— Каква тъжна история! — възкликна Анджела.
— Прилича на телевизионен сериал — кимна Калхоун. — Но ако Трейнор е имал намерение да си отмъщава, той би го сторил тогава, а не чак след толкова години, нали? Освен това Ходжис лично е избрал Трейнор за председател на управителния съвет и това е станало съвсем скоро след самоубийството. Съмнявам се, че би постъпил така, ако между тях е тлеела вражда. А Върнър, синът на Ван Слайк, работи в болницата и до днес…
— Върнър Ван Слайк е роднина на Трейнор? — изненадано попита Дейвид.
— Точно така — кимна частният детектив. — Но той е бил в отлични отношения с Ходжис, години наред е поддържал тази къща, при това напълно безплатно. Според мен назначението му в болницата е дело по- скоро на Ходжис, отколкото на Трейнор. Тук му е мястото да добавя, че нямам никакви подозрения по отношение на председателя. Трейнор не е убил Ходжис.
— Защо сте толкова сигурен? — попита Анджела.
— Сигурен съм единствено във факта, че Ходжис е бил убит — въздъхна Калхоун. — Всичко останало влиза в рамките на предположенията.
— Всичко това е много интересно, но стигнахте ли до заподозрян? — попита Дейвид. — Стеснихте ли списъка на подобни хора?
— Все още не — призна детективът.
— А колко ще ни струва, за да го сторите?
— Дейвид! — сърдито извика Анджела. — Държиш се непочтено! Според мен господин Калхоун е събрал доста интересни факти, при това за рекордно кратки срокове. Сега най-важното е да разберем дали има шансове да бъде разкрита тази мистерия.
— Добре, съгласен съм — кимна Дейвид. — Каква е вашата професионална преценка, господин Калхоун?
— Имам нужда от една пура — рече с гримаса Калхоун. — Ще възразите ли, ако продължим този разговор на верандата?
Няколко минути по-късно вече се бяха настанили около масичката на терасата. Калхоун блажено подръпна от пурата си и прие втора бутилка бира.
— Моята професионална преценка е, че този случай е напълно разрешим — най-сетне отговори на въпроса той. Широко му лице за миг се освети от огънчето на пурата. — Трябва да знаете един съществен факт за тези малки градчета в Нова Англия: те си приличат далеч повече, отколкото може да допусне човек. Аз познавам тези хора, разбирам мотивите за постъпките им. Те са любопитни, обичат да се бъркат в чуждите работи, интересуват се от всякакви интриги. Казано с други думи — в града знаят кой е убиецът на Ходжис. Проблемът е да ги накараш да говорят. Имам усещането, че болницата играе някаква роля, но хората мълчат, за да не пострадат. А болницата е била всичко в живота на Ходжис…
— А как успяхте да съберете тази информация? — прекъсна го Анджела. — От опит знам, че местните не са особено словоохотливи…
— В общи линии е така — кимна Калхоун. — Но аз имам честта да поддържам топли отношения с най- големите клюкари в този град — собственицата на книжарницата, аптекаря, бармана и библиотекарката. До този момент те са основните източници на информацията ми. В момента започнах процеса на елиминацията на заподозрените, но мисля, че сега е времето да ви задам един прям въпрос: искате ли да продължавам?
— Не — отсече Дейвид.
— Момент — вдигна ръка Анджела. — Споменахте, че случаят е напълно разрешим. За колко време ще го сторите?
— За кратко — отвърна Калхоун.
— Това е доста общо — промърмори Дейвид.
Детективът свали шапката и се почеса по главата.
— Бих казал, до седмица…
— Но това означава още доста пари — намръщено отбеляза Дейвид.
— Според мен си струва да ги дадем — тръсна глава Анджела.
— Господи! Нали обеща да зарежеш тая история?
— И ще изпълня обещанието си — остана непреклонна младата жена. — Оставям всичко в ръцете на господин Калхоун, а самата аз няма до отроня дори дума!
— Пресвети Боже! — театрално извъртя очи Дейвид.
— Моля те, мили! — погледна го настоятелно жена му. — Ако искаш да живея спокойно в тази къща, просто трябва да бъдеш на моя страна!
Дейвид се поколеба за момент, после кимна:
— Добре, но при едно условие. Ако след една седмица нямаме резултат, забравяме цялата история! Съгласна ли си?
— Да. Обещавам, че ще бъде точно така. — Анджела се извърна към детектива и добави: — Сега вече
