Закуската приключи и Трейнор изпрати Хелън Бийтън до колата й. Стори го нарочно, просто за да я попита докъде са стигнали в личните си отношения.
— Промяна при мен няма — отсече Бийтън. — А при теб?
— В момента не мога да се разведа с Джаклин — въздъхна Трейнор. — Ще мислим за това когато синът ни завърши колежа…
— Много добре — кимна Хелън. — Тогава пак ще говорим… Скочи в колата, завъртя стартерния ключ и рязко потегли. От устата й се откъсна сподавена ругатня.
Дейвид приключи с прегледите и прекоси коридора към частния си кабинет. Зад бюрото се беше настанила Ники с някакво медицинско списание в ръце. Винаги изпитваше удовлетворение от факта, че дъщеря му проявява интерес към медицината. Надяваше се един ден това да се изрази в нещо по- сериозно.
— Готов ли си? — вдигна глава Ники.
— Да вървим — кимна той.
Само няколко минути им бяха необходими, за да стигнат до етажа на стационара. Карълайн ги зърна на прага и лицето й светна. Удоволствието й се усили от факта, че Ники не беше забравила да донесе учебниците, за които беше помолила. И тя, като Ники, беше отлична ученичка.
— Виж какво мога — гордо подвикна Карълайн, хвана металната пречка над леглото и се повдигна на ръце.
Дейвид изръкопляска. Никога не беше допуснал, че в слабичките ръце на това момиченце се крие толкова много сила. После огледа ортопедичното легло, в очите му се появи леко учудване. Вероятно бяха сложили Карълайн в него с единствената цел да й осигурят някакво забавление.
— Отивам да хвърля едно око на пациентите си — обяви той, поклати пръст пред носа на Ники и добави: — И не смей да тероризираш сестрите, защото веднага се връщам!
— Няма — отвърна детето и щастливо се изкиска. Карълайн се присъедини към нея.
Дейвид тръгна по коридора към стаята на Доналд Андерсън. Не беше разтревожен за него, тъй като само преди час-два се беше информирал за състоянието му. Сестрите докладваха, че нивото на кръвната захар е нормално, а стомашното неразположение постепенно отминава.
— Как сте, Доналд? — бодро подвикна той, изправил се до леглото.
Пациентът лежеше по гръб, главата му беше повдигната на две дебели възглавници. Очите му бавно се извъртяха към Дейвид.
— Как сте? — повтори въпроса си лекарят.
Доналд промърмори нещо неразбрано.
Усетил, че нещо не е наред, Дейвид измъкна стетоскопа си и започна преглед. Дробовете бяха чисти, без никакви хрипове. Отскочи до дежурната стая и нареди спешна проба на кръвната захар. После, докато чакаше резултатите, той реши да направи една кратка обиколка и на останалите си пациенти. Всички се чувстваха добре, включително Сандра. Ударната терапия със силни антибиотици беше дала резултат и болките в челюстта бяха значително по-малки. Размерите на абсцеса бяха без промяна, но симптоматичната картина беше окуражаваща. Остави лечението без промяна и се прехвърли на другите си пациенти. Двама от тях бяха във форма, която позволяваше незабавното им изписване.
Започна да попълва съответните формуляри, когато дежурната сестра му подаде листчето с резултатите на Доналд. Кръвната захар на пациента беше в нормални граници и това превръщаше замаяното му състояние в истинска загадка.
Дълбоко озадачен, той закрачи обратно към стаята на Доналд. Нямаше никакво обяснение за това, което се разкри пред очите му. Може би нивото на кръвната захар беше скочило рязко — нагоре, или надолу, а след това се беше нормализирало… Но това не беше твърде вероятно, защото при нормализирането на кръвната захар диабетиците почти веднага се връщат и в нормално психическо състояние.
Гледката в стаята на пациента го накара да подскочи. Доналд лежеше с отметната назад глава и синьо-мораво лице.
От полуотворената му уста се стичаше тънка струйка кръв, а чаршафите бяха смачкани на топка в краката му.
Първоначалният шок бе заменен от бързи действия. Първата му работа беше да повика дежурните сестри, после се зае с енергичен сърдечен масаж. Минути по-късно пристигнаха и хората от реанимацията със своята животоспасяваща апаратура. С тях се появи и личният лекар на Доналд — доктор Албърт Хилсън, който беше разбрал, че нещо става.
Действията на реаниматорите скоро бяха прекратени. На всички стана ясно, че Доналд беше получил кризата 15–20 минути преди да бъде открит от Дейвид. А този отрязък от време беше фатален за мозъка, останал без кислородно захранване. В пет и четвърт пациентът беше обявен официално за мъртъв.
Дейвид направи върховни усилия да скрие отчаянието, което нахлу в душата му. Доктор Хилсън изрази съжалението си за загубата, след което добави, че този човек все пак е живял толкова дълго единствено благодарение на отличните медицински грижи, които са били полагани за него. Същото каза и Шърли Андерсън, появила се в болницата заедно с двете си момчета.
— Благодаря за усилията, докторе — прошепна тя и изтри овлажнелите си очи. — Едва вчера Доналд сподели с мен, че вие сте любимият му лекар…
Дейвид неопределено кимна с глава и се повлече към стаята на Карълайн, за да прибере дъщеря си. Беше замаян от бързия ход на събитията.
— За този пациент поне знаеш от какво е умрял — поклати глава Анджела, след като чу историята. Седяха в дневната, след като приключиха с вечерята. Ники се беше прибрала горе, за да пише домашни.
— Нищо не знам — мрачно промърмори Дейвид. — Всичко стана толкова бързо!
— Виж какво — повиши тон Анджела. — Мога да разбера объркването ти относно смъртта на предишните ти пациенти. Но положението при Доналд Андерсън е съвсем различно. Той е претърпял тежка операция, при която са били засегнати повечето от органите в коремната кухина. Ти не можеш да се чувстваш отговорен за смъртта му, дори само защото си бил негов лекуващ лекар за съвсем кратко време след операцията.
— Вече не знам какво да мисля — въздъхна Дейвид. — Вярно е, че човекът беше на ръба с тези чести инфекции и тежък диабет. Но какво е причинило фаталната криза?
— Кръвната му захар е играела нагоре-надолу, а при подобна ситуация винаги има опасност от удар — подхвърли Анджела.
Телефонът я накара да млъкне, а Дейвид механично посегна към слушалката. Очакваше още лоши новини от болницата и затова въздъхна от облекчение като разбра, че търсят Анджела.
— Съжалявам, че не ви се обадих досега — рече Фил Калхоун. — Имах доста работа, но сега съм готов да ви предложа малък отчет.
— Кога? — кратко попита Анджела.
— В момента съм седнал в „Айрън Хорс“. Това се намира на две крачки от вас, бих могъл да намина…
Анджела прикри мембраната с длан и се извърна към Дейвид.
— Обажда се Калхоун, частният детектив — поясни тя. — Иска да ни посети…
— Мислех, че вече си обърнала гръб на историята с Ходжис — язвително подхвърли Дейвид.
— Наистина е така — кимна тя. — Не съм говорила с никого за нея.
— Ами тоя Калхоун?
— И с него не съм говорила, поне от събота насам. Но вече съм му платила и мисля, че не е зле да чуем какво е свършил.
— Както искаш — сви рамене Дейвид.
Четвърт час по-късно на входната врата позвъни Фил Калхоун, а Дейвид неволно се запита какво е накарало Анджела да го опише като професионалист. Лично на него човекът с червената шапка за бейзбол и фланелената риза му приличаше на пройдоха.
