— Аз пък никога не съм го имала — добави Анджела.
— Питам се кой ли е отговорен за тази тухла в прозореца ни, особено като се има предвид, че си говорила единствено с Робъртсън — замислено подхвърли той.
— Нима допускаш, че това е работа на полицията? — вдигна вежди Анджела.
— Не ми се ще да вярвам, че ще стигнат чак дотам — поклати глава Дейвид. — Но е ясно, че знаят повече, отколкото споделят с нас. Полицай Морисън съвсем не беше изненадан от инцидента…
— Започвам да мисля, че този град не е онова приказно място, за което го взехме в началото — въздъхна Анджела.
Дейвид отиде в пристройката да потърси парче шперплат за счупения витраж. Когато се върна, завари жена си на масата пред чиния сирене.
— Това ли ти е вечерята?
— Учудена съм, че изобщо изпитвам глад — отвърна тя, после стана и го последва в хола. Видя как се бори със сгъваемата стълба и попита: — Сигурен ли си, че трябва да го направиш?
Той й отвърна с възмутен поглед.
— Не ми каза нищо за работния си ден — продължи Анджела. — Как вървят нещата около Джонатън Ейкинс?
— Не знам, защото вече не съм негов лекар — отвърна намусено Дейвид.
— Как така не си? — вдигна вежди Анджела.
— Кели го прехвърли на друг специалист.
— Има ли право на подобни действия?
— Не знам, но го направи — отвърна Дейвид и бръкна в джоба си за пирон. — В първия момент побеснях, но сега вече не ми пука. Поне няма да се чувствам отговорен за още един живот…
Анджела му подаде чука и той се опита да закове шперплата към рамката. Резултатът от усилията му беше плачевен — една от здравите рамки се откърти и стъклото шумно се пръсна на пода. Ръсти изскочи от стаята на Ники и се втурна с лай към стълбите.
— По дяволите! — изруга Дейвид.
— Май трябва да обсъдим възможността да напуснем Бартлет — подхвърли Анджела.
— Как? — извърна се да я погледне Дейвид. — Имаме договори, подписали сме ипотеки. Вече не сме някогашните волни птички…
— Но нещата се развиват в неблагоприятна посока — държеше на своето Анджела. — И двамата имаме проблеми с работата, аз станах обект на нападение, а проклетата загадка с Ходжис продължава да тегне над главите ни…
— Много те моля да забравиш за Ходжис, чуваш ли? — погледна я настоятелно Дейвид.
— Не мога! — въздъхна Анджела и по лицето й се затъркаляха сълзи. — Продължавам да сънувам кръвта в кухнята, продължавам да се стряскам… Не мога да се примиря с факта, че убиецът се разхожда наоколо и може да проникне тук когато пожелае… Какъв е този живот с пушка до леглото?
— Не биваше да я купуваш! — остро отвърна Дейвид.
— Напротив! — пламна тя. — Знаеш ли как се чувствам тук сама с Ники, когато ти закъсняваш в болницата?
— Гледай да обясниш на детето, че не бива дори да докосва това оръжие! — изръмжа Дейвид.
— Още утре ще го сторя — кимна тя.
— Видях Карълайн в СО — смени темата той. — Има висока температура и проблеми с дишането…
— Господи! — ахна младата жена. — Каза ли на Ники?
— Да — кимна Дейвид.
— Дано не е нещо заразно, защото вчера двете бяха заедно почти през целия ден…
— Още не се знае — отвърна Дейвид. — За всеки случай казах на Ники, че няма да може да посети приятелката си в болницата.
— Бедничката Карълайн! — въздъхна Анджела. — Вчера изглеждаше съвсем добре. Дано не е заразила и Ники…
— Дано — съгласи се Дейвид, после погледна жена си в очите: — Сама виждаш, че имаме по-важни проблеми от аферата с Ходжис. Затова те моля да я зарежеш, веднъж завинаги!
— Добре, ще опитам — кимна с нежелание Анджела.
— Благодаря ти, Господи — въздъхна с облекчение Дейвид и вдигна глава да огледа счупения витраж. — Ами с това какво ще правим?
— Мисля че една пластмасова торбичка, залепена със скоч, ще свърши работа — подхвърли тя.
Той се наведе да я погледне от стълбата надолу, въздъхна и поклати глава:
— Защо не се сетих по-рано?
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вторник, 26 октомври
И двамата спаха зле, разтърсени от хода на събитията. Но докато Анджела изпитваше трудности със заспиването, Дейвид се събуди рано, далеч преди разсъмване. Погледна стенния часовник и потръпна — беше едва четири сутринта. Разбрал, че едва ли ще заспи отново, той стана от леглото и на пръсти излезе от спалнята.
Насочи се към стълбите с намерението да слезе в дневната, но изведнъж се закова на място. Вратата на Ники тихо проскърца и в процепа се появи съненото личице на дъщеря му.
— Хей, защо не спиш? — прошепна Дейвид.
— Току-що се събудих — отвърна. — И си мислех за Карълайн.
Той влезе в стаята и седна на леглото. Опита се да я увери, че Карълайн сигурно вече се е оправила и обеща, че първата му работа сутринта ще бъде да провери състоянието й.
От гърдите на Ники излетя звучна кашлица и това му напомни за обичайните сутрешни процедури. Справи се с тях за около половин час, след което детето каза, че вече се чувства по-добре.
Слязоха в кухнята и се заеха да приготвят закуската. Дейвид изпържи бекон в няколко яйца, а Ники подреди бисквитите в широк поднос. Седнаха пред огъня на камината, храната беше като балсам за безпокойството, настанило се в душите им.
В пет и четиридесет и пет Дейвид натисна педалите на велосипеда и пристигна в болницата малко преди шест. Пътьом си напомни да потърси майстор за счупените стъкла на верандата.
Повечето от пациентите му все още спяха и той реши да не ги безпокои. Тикна картоните им под мишницата си с намерението да ги прегледа и надникна в стаята на Доналд. Очите на пациента бяха широко отворени.
— Чувствам се ужасно — оплака се той. — Цяла нощ не съм мигнал.
— Какъв е проблемът? — попита Дейвид и усети как пулсът му рязко се ускорява.
Почти не се учуди на симптомите: остри болки в корема, гадене и разстройство. Плюс честото преглъщане на слюнка, от което се беше оплаквал и Джонатън.
Направи неимоверни усилия да запази спокойствие и остана при пациента близо половин час. Задаваше му въпроси, искаше да чуе всичко — кога и в какъв ред се появяват симптомите, каква е тяхната интензивност. Нямаше никакво съмнение, че става въпрос за същото заболяване, от което бяха починали вече трима души. Но и с една съществена разлика — Доналд
Първоначалната диагноза на този човек беше рак на панкреаса, но оперативната намеса я беше отхвърлила по категоричен начин. След обширната операция, наричана от специалистите „Метла“, той беше останал без панкреас, бяха отстранени част от стомаха, тънките черва и известно количество лимфни възли. Откритият тумор с големината на юмрук обаче се беше оказал доброкачествен.
След тази обширна интервенция в храносмилателния тракт пациентът не е бил подложен на хемотерапия, просто защото подобна процедура би разбила напълно имунната му система. Ето защо Дейвид се надяваше, че сегашните му оплаквания са чисто функционални и няма да доведат до фатални последици.
Приключил с визитацията, той набра номера на Приемното отделение и попита в коя стая е настанена Карълайн. Интензивното му беше по пътя. Стисна зъби и бутна вратата на дежурните сестри, от които поиска
