на съдебния патолог има вероятност убиецът на Ходжис да е белязан с петна от убождане на молив по ръцете.
— Молив ли? — вдигна вежди Робъртсън.
— Да — кимна Анджела, после запретна ръкав и му показа едно тъмно петънце на китката си. — Нещо като това… Аз самата си го направих, докато бях в трети клас.
— Разбирам — кимна Робъртсън и на лицето му се появи хитра усмивка. — Благодаря за тази информация.
— Реших, че трябва да я споделя с вас — отвърна на усмивката Анджела. — Съдебният патолог е направил ДНК-тест на кожата под ноктите на Ходжис. Заключението му е, че тя принадлежи на убиеца.
— Много хубаво — продължаваше да сияе шерифът. — Но проблемът при тези сложни ДНК-тестове е там, че те не струват пукната пара без наличието на заподозрян…
— В едно малко английско градче са открили сериен изнасилвач чрез ДНК-тест на всички негови жители — подхвърли Анджела.
— О, моля ви! — направи гримаса Робъртсън. — Представяте ли си какво ще направи Движението за граждански права, ако опитам подобно нещо тук, в Бартлет?
— Не ви предлагам да го правите — сви рамене Анджела. — Просто исках да знаете за този тест…
— Благодаря, че се отбихте — сложи точка на разговора шерифът.
Изчака младата жена да напусне канцеларията и вдигна слушалката. Пръстът му натисна един от бутоните за автоматично набиране.
— Няма да повярваш, но мадамата продължава да рови — промърмори той, когато насреща вдигнаха. — Захапала е случая като кокал!
Анджела се почувства по-добре. Беше доволна, че е изяснила отношенията си с шерифа, макар и да не хранеше илюзии, че нещата са са променили. Интуитивно чувстваше, че този човек няма да си мръдне пръста за разрешаване на загадката около смъртта на Ходжис.
Паркингът на долното ниво в близост до вратата беше изцяло зает. След като направи едно кръгче и не откри свободно място, тя се принуди да мине горе. Намери място за волвото чак в дъното. Оттам до входа на болницата имаше преход от цели пет минути.
— Днес не ми е ден — промърмори тя, докато буташе вратата.
— Покритият паркинг дори няма да се вижда откъм центъра — каза раздразнено Трейнор. Вече от доста време разговаряше по телефона с Нед Банкс, главният болничен настоятел. — Не, не! Съвсем няма да прилича на бункер от времето на Втората световна война. Защо не отскочите до болницата? Ще ви покажа макета и веднага ще се уверите, че става въпрос за едно доста красиво съоръжение. Да, то ни е съвсем належащо, особено ако искаме да превърнем болницата в референтен медицински център за целия щат!
Вратата се отвори и Колет, секретарката на Трейнор, постави на бюрото една визитна картичка. В същото време Нед отново се впусна в дълъг монолог относно красотата на градския център. Трейнор присви очи и с мъка прочете изписаното върху картичката: „Фил Калхоун, частен детектив, гарантирана сигурност.“ Ръката му механично прикри мембраната.
— Кой по дяволите е този Фил Калхоун? — попита шепнешком той.
— Никога не съм го виждала, но той твърди, че ви познава — сви рамене Колет. — В момента чака навън, а аз трябва да отскоча до пощата…
Трейнор й махна с ръка да върви и остави картичката на плота. Нед продължаваше да ломоти за архитектурните промени в Бартлет, свързани най-вече с жилищния комплекс, който се градеше до междущатската магистрала.
— Съжалявам, Нед, но трябва да излизам — прекъсна го безцеремонно Трейнор. — Надявам се да обмислите на спокойствие идеята за покрития паркинг. Зная, че Уигинс е против, но този строеж наистина е нужен на болницата.
Тръсна слушалката с чувство на дълбоко отвращение. Не можеше да понася тези тъпаци от надзорния съвет, които просто не бяха способни да проявяват здрав разум. Никой от тях нямаше хабер как се поддържа болница от такъв мащаб и това превръщаше работата му в истински ад.
Стана и надникна през открехнатата врата. Искаше да види кое е това частно ченге, което твърди, че го познава. Едър мъж с риза на черно-бели карета спокойно прелистваше някакво медицинско списание. Лицето му май ми говори нещо, рече си Трейнор, но спомените му бяха дотук.
Покани посетителя в кабинета си и направи нов безуспешен опит да претърси паметта си. Настаниха се един срещу друг.
Просветлението го осени едва когато Калхоун спомена, че доскоро е бил служител на щатската полиция.
— А, спомням си! — вдигна ръце той. — Вие бяхте приятел с брата на Харли Стромбъл.
— Точно така — кимна Калхоун и го поздрави за добрата памет.
— Видя ли лице, запомням го завинаги — изфука се Трейнор.
— Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка с доктор Ходжис — премина направо на въпроса Калхоун.
Пръстите на Трейнор нервно опипаха чукчето, с което откриваше заседанията на управителния съвет. Никак не му се щеше да говори за Ходжис, но се страхуваше да демонстрира това пред неканения гост.
— Професионален интерес, или личен? — вдигна вежди той.
— И от двете по малко — отвърна с усмивка детективът.
— Това означава ли, че сте нает?
— Би могло да се каже и така…
— От кого?
— Вие сте юрист и знаете, че не мога да отговоря на този въпрос — размърда се в стола си Калхоун.
— А вие пък очаквате информация от мен — напомни му Трейнор.
Детективът извади кутията с пури и поиска разрешение да запали. Трейнор само кимна, но отказа предложената му пура. Калхоун бавно изпусна дима, помълча малко и подхвърли:
— Близките на доктор Ходжис искат да разберат кой е извършил това брутално убийство…
— Напълно разбираемо — кимна Трейнор. — Ще ми обещаете ли, че това, което чуете от мен, ще си остане между нас?
— Абсолютно — кимна Калхоун.
— В такъв случай задайте въпросите си…
— Правя списък на хората, които не са харесвали Ходжис — започна детективът. — Ще можете ли да ми помогнете с нещо?
— Това е лесно — нервно се усмихна Трейнор. — Но не бих искал да ви изреждам имената на половината жители на този град…
— Доколкото съм осведомен, вие сте видял Ходжис в нощта на убийството му…
— Да. Той нахлу в заседателната зала по време на съвещание на управителния съвет на болницата… Често го правеше…
— Бил е ядосан, така ли?
— Това пък откъде сте го чул? — вдигна вежди Трейнор.
— Разговарях с доста хора — неопределено сви рамене Калхоун.
— Ходжис винаги беше ядосан. По начало не одобряваше начина, по който управляваме болницата. Имаше манията, че това здравно заведение е негова лична собственост, вероятно защото дълги години беше главен администратор. За съжаление не разбираше променената среда, в която работим, не искаше дори да чуе за икономическа ефективност в условията на силно конкурентна среда. Той просто си беше един доктор от старото поколение…
— Аз също не разбирам от тези неща — поклати глава Калхоун.
— А не е зле да се понаучите, защото нещата се променят — погледна го настоятелно Трейнор. — Къде сте направил здравната си осигуровка?
— В КМВ — отвърна Калхоун.
