Откри съпруга си в дневната на долния етаж.
— Отдавна ли си буден?
— От четири сутринта — отвърна той и на лицето му се появи нещо като усмивка: — Но не си прави погрешни изводи, днес се чувствам мъничко по-добре.
Облекчението на Анджела дойде не толкова от декларацията на Дейвид, колкото от подобреното състояние на Ники. Детето се събуди с чисти дробове, без храчки и налепи в гърлото. Отново беше спало спокойно, без кошмари. Може би глупавата шега на Дейвид с маските все пак е дала резултат, рече си тя.
За съжаление тя самата стана жертва на кошмар. Сънува, че се връща от пазар и влиза в кухнята, но няма къде да остави торбите с покупки, тъй като всичко е потънало в кръв. Не стара и съсирена, а съвсем прясна, стичаща се по стените и образуваща локвички по пода…
След дихателните процедури тя взе стетоскопа и внимателно преслуша гърдите на Ники. Хрипове нямаше. Това я накара да промени решението си да я задържи този ден у дома. Детето посрещна новината с шумен възторг.
Дейвид реши да отиде на работа с колелото си, въпреки вероятността от дъжд. Анджела не направи опит да го разубеди, усещайки, че това е един вид стимул за него. Тя остави детето пред училището и подкара към болницата, обзета от нетърпение да влезе час по-скоро в лабораторията. Понеделниците обикновено бяха много натоварени, тъй като трябваше да се обработват всички проби, насъбрали се през почивните дни. Влетя в кабинета си и окачи палтото си на закачалката. Едва след това забеляза Уодли, изправен неподвижно в близост до междинната врата.
— Добро утро — поздрави го тя, придавайки бодър тон на гласа си. Лицето на шефа й обаче си остана намръщено.
— Научих, че си правила аутопсия тук, в болницата — каза раздразнено той.
— Вярно е — кимна Анджела. — Но това беше в извънработно време.
— Няма значение в какво време си я правила — тросна се Уодли. — Важното е, че това е станало в моята лаборатория!
— Използвах болничните съоръжения — натъртено отвърна Анджела. Този човек трябва да разбере, че лабораторията не му е бащиния, рече си тя.
— Беше предупредена, че тук не се правят аутопсии! — присви очи той.
— Бях предупредена, че КМВ не плаща за аутопсии — хладно го поправи тя.
— Тогава нека си изясним нещата веднъж завинаги — заплашително изръмжа той. — В това отделение не се правят аутопсии без изричното ми разрешение! Началник на патологията съм аз, а не ти! В тази връзка съм длъжен да те уведомя, че забраних на лабораторията да обработва всякакви проби, взети от споменатата аутопсия!
След тези думи Уодли се завъртя на токове и шумно затръшна вратата след себе си.
Анджела се разстрои. Това беше обичайната й реакция след всяка от зачестяващите конфронтации с Уодли. Изчака известно време да се успокои, след което отиде да прибере пробите и токсикологичните посявки, които бе взела от тялото на Мери-Ен. Грижливо ги опакова и побърза да ги изпрати за анализ в Бостън, в някогашната си лаборатория. Там имаше достатъчно приятели, за да бъде сигурна, че пробите ще бъдат обработени без никакви проблеми. Тъканните срезове остави настрана, тъй като възнамеряваше да ги проучи под собствения си микроскоп.
Дейвид започна визитацията си преднамерено спокойно, оставяйки Джонатън за най-накрая. Но когато влезе в стаята му с изненада установи, че леглото е празно. Помисли си, че по някакви вътрешни причини и този пациент е бил преместен като Джон Тарлоу и тръгна към дежурната стая да разбере къде е. Сестра Джанет Колбърн го уведоми, че през нощта пациентът Ейкинс е бил прехвърлен в реанимацията по нареждане на дежурния лекар в Спешното отделение.
Дейвид с недоумение я погледна.
— Господин Ейкинс имаше затруднения с дишането и изпадна в кома — добави Джанет.
— Защо никой не ме потърси? — смаяно вдигна вежди Дейвид.
— Имахме изрична заповед да не ви безпокоим — отвърна сестрата.
— От кого?
— От главният лекар на болницата Майкъл Колдуел.
— Но това е абсурд! — избухна Дейвид. — Как е възможно да…
— Предупредиха ни да ви кажем, че ако имате въпроси, трябва да ги отнесете към госпожица Бийтън — прекъсна го с извинителен тон сестрата. — Не ни обвинявайте, моля ви!
Дейвид се задави от гняв. Главният лекар нямаше право да издава подобни заповеди, това беше чист абсурд. Достатъчно му беше, че тези чиновници бяха започнали да се месят в пряката му работа, но разпореждането със съдбата на пациента беше вече прекалено.
Даде си сметка, че няма за какво да се сърди на сестрата, завъртя се на пети и тръгна да търси пациента си. Завари го в наистина критично състояние. Човекът беше в кома, върху лицето му имаше кислороден апарат, също като при случая с Мери-Ен. Преслушването на гърдите потвърди най-лошото — Джонатън развиваше бронхопневмония. Дейвид завъртя шишенцето на системата и прочете етикета. В тялото на пациента се вливаше силна доза антибиотици.
Кратка справка с болничния картон му беше достатъчна да разбере, че и този пациент е поел по пътя на предишните трима. Проблеми с гарстоентерологичния тракт, централната нервна система и кръвоносните съдове.
Посегна към телефона на масата, но в същия момент една от сестрите го потупа по рамото и му подаде друга слушалка. Насреща беше Чарлс Кели.
— Помолих персонала в реанимацията да ме потърси в момента, в който се появите там — поясни той. — Искам да ви уведомя, че случаят Ейкинс е прехвърлен на друг лекар от КМВ.
— Не можете да направите това! — ядосано рече Дейвид.
— Спокойно, доктор Уилсън. КМВ има пълното право да сменя лекуващите лекари и аз се възползвах от него. Имам предварителното съгласие на близките на пациента.
— Но защо? — попита Дейвид, внезапно изгубил охотата си за битка.
— Ние сме на мнение, че сте ангажиран прекалено емоционално с въпросния пациент — поясни с равен глас Кели. — Решихме, че прехвърлянето му на друг лекар ще бъде от полза за всички. Самият вие ще получите шанс да се успокоите — нещо, от което несъмнено се нуждаете…
Дейвид остана безмълвен. Нямаше смисъл да спори, нито пък да се позовава на влошеното състоянието на Джонатън. Това едва ли би направило впечатление на човек като Кели.
— Не забравяйте това, което си говорихме вчера — добави Кели. — Убеден съм, че ако размислите спокойно, с положителност ще разберете нашата гледна точка…
С това разговорът приключи. Дейвид остави слушалката с чувство на дълбоко раздвоение. От една страна продължаваше да е бесен от безцеремонната намеса в пряката му работа, но от друга си даваше сметка, че в думите на Кели има известна логика. Достатъчно беше да погледне треперещите си ръце, за да признае, че действително е ангажиран емоционално.
Излезе от реанимацията и се повлече по коридора, без дори да погледне към леглото на Джонатън. Погледна часовника си. Все още имаше време до началото на прегледите и затова реши да отскочи да архивата.
Изиска картоните на предишните си пациенти, за съжаление вече покойници. Оттегли се в една от кабинките за диктовка и започна да ги преглежда. Изчете всичко — нареждания за медикаментозно лечение, забележки на дежурния персонал, резултати от лабораторни изследвания и диагностични проби.
Все още не беше се отказал от предположението, че става въпрос за неизвестно инфекциозно заболяване, получено в болнични условия. Беше чел достатъчно за подобни явления в различни здравни заведения на страната. Всичките му пациенти бяха развили бронхопневмония, но причината за нея очевидно бяха различни бактерии.
Тук обаче имаше и още нещо, което свързваше пациентите с фатален край: всеки от тях беше лекуван от раково заболяване, макар и по различен начин — оперативно, чрез хемотерапия или облъчване. Обща и
