болницата. Децата се срещнаха след църковната служба, след което Карълайн им дойде на гости.
Във фоайето се бяха събрали близките на Мери-Ен Шилър и ги очакваха. Отделиха се на една от дървените пейки за посетители. Анджела премина направо на въпроса:
— Съпругът ми е поискал разрешение за аутопсия — рече тя. — Ако го получи, аз ще бъда тази, която ще я извърши. Предлагам ви тази услуга безплатно, тъй като при подобни случаи разходите не се поемат нито от болницата, нито от КМВ.
— Оценяваме жеста ви — отвърна Доналд Шилър. — Допреди малко все още не бяхме сигурни как да постъпим, но след вашето предложение лично аз нямам нищо против… — Погледна към майката и бащата на Мери-Ен, които мълчаливо кимнаха. — Мисля, че и жена ми би приела, особено ако бъде сигурна, че с това ще помогне на други хора…
— Има голям шанс да се окаже точно така — кимна Анджела.
Двамата се спуснаха в приземието, освободиха тялото от хладилната камера в моргата и сами затикаха количката към залата за аутопсии. Оказа се, че тя е превърната в склад, просто защото аутопсиите в болницата бяха прекратени от години. Наложи се да разчистят кашоните, струпани върху плота от неръждаема стомана на масата.
Дейвид беше твърдо решен да играе ролята на асистент, но Анджела предпочете да го отпрати. Пациентката върху масата до вчера беше жива и той бе полагал върховни усилия да я спаси. Всичко това без съмнение щеше да се отрази зле на психиката му.
— Иди да наобиколиш пациентите си — подхвърли тя след като подготовката приключи.
— Ще се справиш ли сама? — попита с пресилена загриженост той.
— Няма проблем — кимна Анджела. — Ще те повикам по пейджъра след като приключа, защото ще ми трябва помощ да я свалим обратно…
— Благодаря ти — кимна с облекчение Дейвид. На вратата спря и се обърна: — Напомням ти да действаш изключително предпазливо, тъй като може би става въпрос за опасен вирус… Ще те помоля и за пълно токсикологично изследване.
— Това пък защо? — вдигна глава Анджела.
— Може и да ми се подиграваш, но искам да бъда абсолютно сигурен — отвърна с леко притеснение той.
— Добре, ще го имаш — отвърна Анджела. — А сега изчезвай оттук!
Дейвид затвори вратата след себе си и бавно започна да сваля халата и хирургическата маска, които си беше поставил преди началото на аутопсията. От устата му излетя въздишка на облекчение, краката му пъргаво го понесоха към болничното крило.
В рапорта на нощните сестри за състоянието на Джонатън Ейкинс нямаше нищо обезпокоително и той реши да го изпише веднага. Но увереността в правилността на това решение го напусна в момента, в който се отби в стаята на пациента да каже здрасти. Джонатън беше в потиснато настроение и сподели, че се чувства зле.
Устата на Дейвид моментално пресъхна, гласът му се изгуби. Едва успя да попита за какво по-точно става въпрос.
— За всичко — мрачно въздъхна Джонатън. В ъгълчетата на устата му белееше слюнка. — Започнаха да ме побиват тръпки, гади ми се, получих и разстройство. Нямам никакъв апетит, освен това постоянно се налага да преглъщам.
— Как така? — вдигна вежди Дейвид.
— Ами, устата ми постоянно се пълни със слюнка… Ако не преглъщам, ще бъда принуден да я плюя…
Дейвид направи отчаян опит да свърже тези симптоми с нещо познато. С цената на огромно напрежение успя да си спомни какво бяха учили във факултета за обилното отделяне на слюнка — една от причините за него се криеше в отравянето с живак.
— Имаше ли нещо необичайно в храната, която получихте снощи? — попита на глас той.
— Не — поклати глава Джонатън.
— А в банките от системата?
— Тях ми ги махнаха още вчера, в съответствие с вашите нареждания — отвърна пациентът.
В душата на Дейвид нахлу паниката. С изключение на слюноотделянето, всички останали симптоми приличаха на трагичните случаи с вече мъртвите пациенти.
— Какво ми е, докторе? — усети напрежението му Джонатън. — Не е нещо сериозно, нали?
— Мислех да ви изпиша — избегна прекия отговор Дейвид. — Но сега май ще е по-добре, ако останете още малко…
— Както кажете — въздъхна пациентът. — Надявам се, че до следващия уикенд това все пак ще стане, защото с жената имаме годишнина от сватбата…
Дейвид се обърна и забърза към стаята на дежурните сестри. Паниката му нарастваше. Не, това не може да се случи отново! Просто не може!
Тръшна се в един стол и дръпна от рафта болничния картон на Джонатън. Изчете всичко отначало докрай, включително забележките на сестрите. Направи му впечатление, че сутринта температурата на пациента е била 37 градуса. Не знаеше дали това означава начало на треска, просто защото цифрата беше гранична.
Втурна се обратно в стаята, накара пациента да седне в леглото и внимателно прислуша гърдите му. Дробовете се оказаха абсолютно чисти.
Без да знае как да постъпи, той отново се повлече към дежурната. Хвана главата си с ръце и направи опит да разсъждава. Нещо трябваше да се направи.
Ръката му импулсивно се протегна към телефона. Прати по дяволите Кели с неговите призиви за икономии и набра последователно Мизлих и Хаселбаум, консултантите по онкология и инфекциозни болести. И на двамата обясни, че отново има пациент с предишните симптоми, довели до фаталния край на трима души в рамките на три дни.
Докато чакаше появата на консултантите, той се зае да пише ордери за допълнителни изследвания. Даваше си сметка, че шансът Джонатън да се събуди на следващия ден в нормално състояние продължава да съществува, но не искаше да рискува. Шестото чувство го предупреждаваше, че и този пациент е започнал неравната борба със смъртта.
Пръв пристигна специалистът по инфекциозни болести. Размениха си няколко думи и той отиде да прегледа болния. Малко по-късно се появи и доктор Мизлих. Беше се сетил да вземе със себе си и всички данни за здравословното състояние на Джонатън, когото беше лекувал. Двамата с Дейвид се заеха да преглеждат картоните бавно, без да пропускат нищо. Скоро към тях се присъедини и доктор Хаселбаум, приключил с прегледа на пациента.
Дискусията започна, но не след дълго Дейвид забеляза, че колегите му гледат някъде зад него. Обърна се и видя фигурата на Кели, изправена заплашително в рамката на вратата.
— Може ли да разменим две думи, доктор Уилсън? — тихо, но мрачно процеди той.
— В момента съм зает — отсече Дейвид и се обърна към консултантите.
— Страхувам се, че това е без значение — настоя Кели и леко го докосна по рамото. Дейвид рязко се дръпна, изпитал неприятно чувство при допира.
— Това ще ми даде възможност да прегледам пациента — обади се примирително доктор Мизлих, обърна се и напусна дежурната стая.
— А пък аз ще използвам времето да напиша писменото си становище — добави Хаселбаум, извади писалка от горното джобче на престилката си и придърпа картона на Джонатън.
— Добре — предаде се Дейвид и изпъна рамене: — След вас, господин Кели…
Кели пресече коридора и влезе в общата трапезария за пациентите. Обърна се изчака Дейвид и старателно затвори вратата зад гърба му.
— Предполагам, че познавате госпожица Хелън Бийтън, която е административен директор на тази болница, а също и господин Майкъл Колдуел — главен лекар…
Ръката му махна по посока на двамата, които се бяха настанили зад масата.
— Да, разбира се — кимна Дейвид и отиде да се здрависа. С Колдуел се беше виждал по време на интервюто на Анджела, а с Бийтън — просто по коридорите.
