разговори винаги са били най-прекият път към поставянето на вярната диагноза…
— Искам да ти направя едно признание — внезапно рече Анджела.
— Какво? — попита Дейвид и се приготви да се пъхне под завивките.
— Днес и аз направих нещо, за което би трябвало първо да поговоря с теб.
— Какво е то?
Анджела се плъзна под одеялото и му разказа за пътуването си до Рутланд и внезапното си решение да наеме Фил Калхоун за разследване убийството на Денис Ходжис.
Дейвид мълчаливо я погледна, но тя веднага усети гнева му.
— Последвах съвета ти да не се забърквам лично в тази история — добави смутено тя. — Сега тя ще бъде в ръцете на професионалист.
— Какво те кара да мислиш, че този човек е професионалист?
— Той е пенсиониран полицай от щатските сили за сигурност.
— Силно се надявах, че ще проявиш разум по отношение на случая Ходжис — въздъхна Дейвид. — Но това едва ли е така, защото наемането на частен детектив означава ако не друго, то поне доста допълнителни разходи…
— За мен разходите са без значение — тръсна глава Анджела. — Искам тази история да приключи веднъж и завинаги. В противен случай просто няма да мога да живея в тази къща!
Дейвид въздъхна, изключи нощната лампа и й обърна гръб.
Тя изпита дълбоко съжаление от факта, че не го беше предупредила за наемането на Калхоун, но чувството, че е постъпила правилно си остана все така силно.
Секунди след като и нейната нощна лампа угасна, отдолу се разнесоха глухи удари, последвани от силния лай на Ръсти.
Двамата скочиха едновременно и включиха осветлението. Дейвид наметна халата си и излезе в коридора. Ръсти стоеше в горния край на стълбището и лаеше по посока на тъмната дневна долу.
— Заключи ли входната врата? — попита с напрегнат шепот Анджела.
— Разбира се — отвърна Дейвид, пристъпи към Ръсти и го потупа по главата. — Какво има, грознико?
Кучето изтича надолу по стълбите и започна да лае пред входната врата. Дейвид го последва, а Анджела остана горе.
— Внимавай — подвикна тя, видяла го как посяга към бравата.
— Я по-добре вземи една от онези маски — обърна се с усмивка той. — С нея положително ще стреснеш всички неканени гости.
— Никак не е смешно! — сопнато отвърна тя Дейвид отвори входната врата, хвана Ръсти за нашийника и излезе на верандата. Небето беше обсипано с ярки звезди. Светлината на месечината беше достатъчна, за да се види, че около къщата всичко е спокойно.
— Хайде, Ръсти, прибираме се — промърмори той и се обърна. В същия момент забеляза една написана на машина бележка, прикрепена към рамката на входната врата.
ГЛЕДАЙТЕ СИ РАБОТАТА И ЗАБРАВЕТЕ ЗА ХОДЖИС,
беше написано върху нея.
Дейвид залости вратата, изкачи стълбите до втория етаж и мълчаливо подаде бележката на Анджела.
Тя й хвърли един поглед и решително тръсна глава:
— Ще я занеса в полицията!
— А какво ти гарантира, че не е написана именно от полицията? — мрачно попита Дейвид, успял отново да придърпа завивките върху себе си. Анджела го последва в леглото, а Ръсти с достойнство се насочи към стаята на Ники, която за щастие не се беше събудила от шума.
— Сега вече едва ли ще заспя — оплака се с въздишка Дейвид.
— Аз също — рече Анджела.
В следващия момент и двамата подскочиха от резкия звън на телефона. Дейвид посегна към апарата до леглото, а Анджела включи нощната лампа. Веднага забеляза как лицето на съпруга й посивя.
— Мери-Ен Шилър е получила нов, този път фатален пристъп — прошушна той след като остави слушалката. — Нали ти казах, че точно така ще стане?
Покри лицето си с длани, тялото му се разтърси от беззвучни ридания. Анджела мълчаливо се сгуши в прегръдките му.
Така изтече една безкрайно дълга минута, после той въздъхна, стана от леглото и започна да се облича.
— Господи, няма ли край на всичко това?
Анджела го изпрати до задната врата, залости след него и остана да гледа през прозореца, докато стоп-светлините на волвото не изчезнаха зад завоя.
Обърна се и влезе в кухнята. Преди очите й отново се появи фосфоресциращото сияние на луминола, сякаш следователите все още бяха тук. Потръпна и забърза към спалнята. Никак не й се щеше да остава сама, без Дейвид, в тази огромна къща…
В болницата Дейвид се срещна за пръв път с Доналд, съпругът на Мери-Ен. Той седеше в чакалнята на реанимацията, заобиколен от сина си Мат и родителите на съпругата си. Отношението на тези опечалени хора към Дейвид беше отлично, също като роднините на Клебър и Тарлоу. Никой не му каза нито една лоша дума.
— В крайна сметка тя живя по-дълго от прогнозите на доктор Мизлих — рече с въздишка Доналд. Очите му бяха зачервени, а косата — разрошена. — Дори успя да се върне на работа в библиотеката…
Дейвид му изрази искрени съболезнования, след което каза това, което всички искаха да чуят — че Мери-Ен едва ли се е мъчила дълго. След което откровено призна, че е бил озадачен от последните й припадъци.
— Не сте ги очаквал, така ли? — попита Доналд.
— Никак — отвърна Дейвид. — Особено след като на скенера не се видяха никакви злокачествени образувания…
Близките на покойната закимаха с глави, сякаш всичко им беше ясно. След което Дейвид импулсивно усети, че сега е моментът и поиска разрешение за аутопсия, забравил изричните заповеди на Кели.
— Не знам — колебливо поклати глава Доналд и хвърли поглед към роднините си. Те също изглеждаха нерешителни.
— Помислете си тази нощ — предложи Дейвид. — До сутринта тялото ще остане тук.
Раздели се с хората и напусна реанимацията. В душата му бушуваха силни емоции, не му се прибираше у дома. Краката му сами се насочиха към стаята на дежурните сестри, разположена на втория етаж. В стационара цареше дълбока тишина. Взе от рафта картона на Джонатън Ейкинс и разсеяно го прелисти. Една от сестрите забеляза това и му съобщи, че господин Ейкинс е буден и гледа телевизия. Дейвид забърза към стаята му и надникна през отворената врата.
— Как е работата?
— Господи, на какъв всеотдаен доктор съм попаднал — усмихна се Джонатън. — Вие какво, да не би да живеете тук?
— Искам да се уверя, че машинката ви работи безотказно — отвърна на усмивката Дейвид.
— Екстра е — увери го пациентът. — Мисля, че вече мога да се прибера у дома…
— Това вероятно ще стане още сутринта — кимна Дейвид, после изненадано добави: — Виждам, че са сменили леглото ви…
— Така е — отвърна Джонатън. — Не успяха да поправят онова, старото… Благодаря, че ги притиснахте, защото мен никой не ме чуваше.
— Няма защо — отвърна Дейвид. — Ще се видим утре сутринта.
Излезе от болницата и се насочи към колата. Запали мотора, но не потегли. За една седмица беше изгубил трима пациенти. При това такива, които другите лекари поддържаха в добра форма без особени
