От устата на Робъртсън се изтръгна къс, презрителен смях.
— А как върви следствието? — попита небрежно Калхоун и отново издуха дим към тавана.
— Никак — отвърна с въздишка шерифът. — Когато изчезна се поразмърдахме малко, но сега не е така. На никого не му пука особено за тоя тип, включително и на жена му. Всъщност, на бившата му жена… Тя го напусна месеци преди да изчезне и се премести да живее в Бостън.
— В „Бостън Глоуб“ пише, че случаят се разследва от щатската полиция…
— Изпълниха си задълженията, нищо повече. Съдебният лекар уведомява областния прокурор, той праща заместника си да провери на място. Заместникът пък праща екип криминалисти, които правят задължителния оглед. Няколко дни по-късно ми се обади един лейтенант от щатската полиция, но аз му казах, че ще се справим сами и няма смисъл да се ангажират със случая. Ти отлично знаеш, че щатската полиция с удоволствие ни оставя да се оправяме сами, стига да не ги притиснат я от прокуратурата, я от щатското правителство. Те си имат достатъчно работа и предпочитат да не се товарят с още… Освен това са изминали осем месеца и следата отдавна е изстинала.
— С какво се занимавате напоследък? — попита Калхоун.
— Тормозят ни серия от нападения над жени, които стават на болничния паркинг — отвърна с въздишка Робъртсън. — Има и няколко изнасилвания.
— И нямате представа кой е извършителят?
— Още не…
Няколко минути по-късно Калхоун напусна участъка и бавно закрачи по главната улица. Вниманието му беше привлечено от книжарницата, единствена в града. Собственичката се казваше Джейн Уейнкуп и някога беше сред приятелките на жена му. Това се дължеше на факта, че жената на Калхоун беше страстна почитателка на книгите и четеше много, особено през последната година от живота си, когато беше прикована към леглото.
Джейн го покани в офиса си, който не беше нищо повече от едно малко бюро, тикнато в ъгъла на склада. Той я увери, че минава случайно и след няколко общи фрази успя да насочи разговора към Денис Ходжис.
— Откритието на трупа му беше най-голямата новина за Бартлет — кимна Джейн.
— Чух, че не са го обичали много — проточи Калхоун. — Защо?
— Това професионална визита ли е? — изгледа го продължително Джейн.
— Обикновено любопитство — отвърна Калхоун, после съзаклятнически намигна: — Но все пак бих предпочел този разговор да си остане между нас…
Половин час по-късно вече разполагаше със списък на двадесетина души, които имаха основателни причини да ненавиждат Ходжис. Напусна книжарницата и пое по обратния път. Слънцето залязваше, температурата започна да пада. Списъкът включваше президента на банката, собственика на бензиностанцията „Мобил“ близо до магистралата, началника на полицията, неколцина търговци и половин дузина лекари. Калхоун остана изненадан, но едновременно с това и доволен от големината му. Колкото повече заподозрени, толкова по-дълги часове платена работа.
Продължи по главната улица и се отби в аптеката на Харисън. Аптекарят Харли Стромбел беше брат на Уендъл Стромбел — стар колега на Калхоун от щатската полиция.
Подобно на Джейн, и Харли бързо усети специалния интерес на Калхоун, но обеща да бъде дискретен. Към списъка прибави както собственото си име, така и имената на собственика на фабриката за закачалки Нед Банкс, Харолд Трейнор и Хелън Бийтън — новата административна директорка на болницата.
— Защо не харесваше този човек? — попита го Калхоун.
— По съвсем лични причини — отвърна Харли. — Денис Ходжис нямаше елементарно възпитание… — После добави, че е държал малка аптека в болничното фоайе, но Ходжис го изхвърлил оттам без никакви обяснения.
— Разбирам, че е логично болницата да отвори собствена аптека в предверията си — рече Харли. — Но бях обиден от начина, по който Ходжис ме изрита — внезапно и грубо, с ултимативен тон.
Калхоун напусна аптеката с чувството, че списъкът му ще продължава да се допълва и разкриването на извършителя ще бъде трудно. В него вече имаше двадесет и пет имена, макар че обиколката му из Бартлет все още не беше приключила. Повечето от магазините вече бяха затворени и това го накара да прекоси улицата и да се насочи към кръчмата „Айрън Хорс“. Той обичаше това заведение, от което имаше много приятни спомени. Жена му настояваше да идват тук при празнуването на всички по-важни дати в съвместния им живот.
Барманът Карлтън Харис го позна в мига, в който го зърна на прага. В резултат върху плота кацна чаша „Дива патица“ без лед, а Карлтън си наточи половин халба бира, за да се чукне с госта.
— С нещо ново ли си се захванал? — попита той след като отпи едра глътка и обърса устните си.
— Мисля, че е точно така — кимна Калхоун и дискретно се приведе над бара. Карлтън механично стори същото.
Анджела мълчаливо приготви леглото за спане. Дейвид беше сигурен, че още му се сърди заради дебелашката шега с маските и реши да разведри атмосферата на всяка цена.
— Мисля, че достатъчно дълго си се цупила — подхвърли той. — Нима не разбираш, че ние с Ники само се пошегувахме?
— Какво те кара да мислиш, че се цупя? — направи се на изненадана тя.
— Хайде, стига — направи гримаса Дейвид. — Не си отронила нито дума, откакто сложихме Ники да си легне…
— Признавам, че съм малко разочарована от тъпата ти шега, особено след като знаеш как приех откритието на трупа в мазето. Надявах се, че ще проявиш повече тактичност…
— Вече ти се извиних, нали? — погледна я продължително Дейвид. — Изобщо не допусках, че ще се стреснеш чак толкова. Освен това не беше просто майтап… Направих го и заради Ники.
— Да бе, как не — скептично поклати глава Анджела.
— Реших, че майтапът е най-доброто лекарство срещу кошмарите й напоследък — продължи Дейвид. — Това беше единственият начин да я накарам да слезе в мазето без да изпита страх. И се получи — тя беше толкова нетърпелива да ти направи номер, че забрави всичките си страхове…
— Би могъл да ме предупредиш, нали?
— Не го направих само защото бях сигурен, че няма начин да се хванеш — поклати глава Дейвид. — А елементът на конспирация беше факторът, който ангажира напълно въображението на Ники.
Анджела го дари с продължителен поглед. По всичко личеше, че наистина съжалява за нескопосаната шега. Обзе я дълбоко чувство на неудобство от факта, че се беше хванала, да не говорим за цупенето след нея. Остави четката за зъби, която държеше в ръка, пристъпи към съпруга си и го прегърна.
— Съжалявам, че избухнах, но бях много изнервена — прошепна тя. — Обичам те.
— И аз те обичам — притисна я към себе си Дейвид. — Наистина беше по-добре да ти кажа какво сме намислили, а ти щеше да се престориш на изненадана. Просто не помислих за това. Напоследък съм доста притеснен от проблемите в болницата. Състоянието на Мери-Ен Шилър се влошава и аз предчувствам, че ще умре…
— Стига, стига — погали го по врата Анджела. — За тези неща човек никога не може да бъде сигурен.
— Хубаво — въздъхна Дейвид. — Няма смисъл да го обсъждаме…
Докато се приготвяха за лягане той й разказа за своя професор, дошъл напразно чак от Бостън.
— И това те депресира още повече, а? — подхвърли тя.
— Едва ли — поклати глава Дейвид. — Но сутринта се събудих в четири и отново започнах да мисля за пациентите си. Имам чувството, че пропускам нещо, може би някакво неизвестно вирусно заболяване… Същевременно съм с вързани ръце, защото преди да свикам консулт трябва да мисля за Кели и неговите забрани… Това ме изнервя, не мога дори да преглеждам като хората…
— Искаш да кажеш, че не можеш да увеличиш количеството на прегледите, така ли?
— Така е — кимна с въздишка Дейвид. — Точно до това доведе натискът от страна на Кели. Улавям се, че започвам да избягвам подробните разговори с пациентите, не отговарям на въпросите им. Това никак не е трудно, но не ми е приятно да заблуждавам хората. Не знам дали те го усещат, но за мен откровените
