прекалено бързо, а и той си беше сложил скиорска маска…
— Но какво по дяволите сте търсели там посред нощ? Нали предупредихме всички сестри?
— Аз не съм сестра, а лекар — отвърна Анджела.
— И мислите, че този изнасилван прави разлика между сестра и лекарка, така ли?
— Казахте, че сте предупредили сестрите, но никой не е предупреждавал нас, лекарите — поясни със заплашителен тон Анджела.
— Все пак би трябвало да проявите повече благоразумие…
— Нима се опитвате да кажете, че това нападение е станало по моя вина?
Робъртсън не обърна внимание на въпроса й.
— Каква примка носеше?
— Нямам представа — тръсна глава Анджела. — Вече ви казах, че беше тъмно…
Робъртсън поклати глава и хвърли един изразителен поглед към помощника си:
— Ти твърдиш, че това е станало малко след като Бил е минал оттам с патрулната кола?
— Точно така — кимна другият. — Обиколил е и двата паркинга десетина минути преди инцидента.
— Исусе, вече не знам какво да правя! — простена Робъртсън и сведе очи към младата жена на стола: — Ако вие и другите като вас бяхте малко по-наблюдателни, този проблем отдавна щеше да е решен!
— Може ли да се обадя по телефона? — попита Анджела.
От гласа на Дейвид разбра, че го събужда от дълбок сън.
Обеща му до десет минути да си бъде у дома.
— Колко е часът? — попита той, после, очевидно направил справка със стенния часовник, моментално се разсъни: — Пресвети Боже! Вече минава един! Какви ги вършиш, по дяволите?
— Ще ти обясня всичко като се прибера — отвърна Анджела, прекъсна връзката и се обърна към Робъртсън: — Предполагам, че вече мога да си вървя, нали?
— Разбира се — кимна шерифът. — Ако си спомните още нещо, обадете се. Искате ли да ви закараме?
— Ще се справя и сама — отказа Анджела.
Десет минути по-късно вече прегръщаше Дейвид на прага на дома си. Той се ококори в момента, в който я видя да слиза от колата с куфарче в едната ръка и с пушка в другата. Не попита нищо за пушката, само я притисна към себе си.
Измина доста време преди Анджела да се изтръгне от прегръдката му. Тя свали мокрото си палто и тръгна към дневната с куфарчето и пушката в ръце. Дейвид мълчаливо я последва, като очите му не слизаха от оръжието. Тя седна на дивана, подви крака под себе си и въздъхна:
— Бих искала да се успокоя мъничко… Ще ми налееш ли чаша вино?
Той бързо изпълни желанието й, после попита не иска ли да хапне нещо. Тя само поклати глава, стисна чашата между дланите си и бавно отпи.
После започна да разказва за нападението. Силите й не стигнаха за сбитото резюме, което беше решила да направи. В един момент млъкна, от очите й се затъркаляха сълзи. Дейвид седна до нея и я прегърна. Горчиво съжаляваше, че я беше оставил сама до толкова късен час.
Пет минути по-късно Анджела възвърна самообладанието си, преглътна сълзите и продължи разказа. Когато стигна до реакцията на Робъртсън, в душата й отново припламна гняв.
— Този тип пак ме вбеси! — изръмжа тя. — Държеше се така, сякаш аз съм виновна за всичко!
— Наистина е гадняр — кимна Дейвид.
Анджела вдигна куфарчето и му го подаде.
— В крайна сметка май ще излезе, че всичко е било напразно — мрачно промълви тя. — Пробите не показаха нищо особено… Няма туморни образувания в мозъка, забелязва се единствено леко периваскуларно възпаление с неизвестен произход. Увредени са известно количество неврони, но този процес би могъл да настъпи и след смъртта…
— Значи няма следи от инфекциозно заболяване, така ли? — вдигна вежди Дейвид.
— Донесох пробите, за да се увериш сам, стига да искаш — отвърна с въздишка Анджела.
— Гледам, че носиш и пушка — подхвърли той.
— Внимавай, защото е заредена — отвърна младата жена. — Няма от какво да се безпокоиш. Утре ще запозная Ники с всички правила за безопасност.
Последните й думи потънаха в трясъка на счупено стъкло, последван от гръмогласния лай на Ръсти. Дейвид механично стисна пушката, а кучето изскочи от стаята на Ники и се втурна надолу по стълбите.
— Предпазителят е непосредствено над спусъка — шепнешком рече Анджела.
Тръгнаха на пръсти към коридора, който водеше в тъмния хол на долния етаж. Дейвид протегна ръка към електрическия ключ и миг по-късно помещението се обля в ярка светлина. Четири от цветните стъкла на витража към верандата бяха разбити заедно с рамките. На пода лежеше тухла, около която беше увито копие на вече познатото анонимно предупреждение.
— Ще повикам полиция! — отсече Анджела. — Това вече е прекалено!
Седнаха да чакат пристигането на патрула и Дейвид направи опит да я успокои.
— Предприемала ли си нещо ново по аферата Ходжис? — попита след известно време той.
— Не — зае защитна поза тя, после се замисли и добави: — Всъщност, чух се с главния областен патолог…
— Обсъждала ли си проблема с някой друг?
— С Робъртсън, но това стана по негова инициатива…
— Тази вечер? — вдигна вежди Дейвид.
— Не, днес следобед. Ходих да купя пушката и се отбих в участъка.
— Но защо? — учуди се Дейвид. — Мислех, че след вчерашния инцидент пред църквата едва ли ще имаш нервите да говориш с този човек.
— Реших да му се извиня, но и това се оказа грешка — унило призна Анджела. — Окончателно се убедих, че Робъртсън няма намерение дори да си мръдне пръстта за разкриване на престъплението.
— Моля те, Анджела! — простена Дейвид. — Крайно време е да престанем да се бъркаме в тази история с Ходжис! Бележката на вратата беше нещо невинно, но тухла във витража вече е съвсем друга работа, не мислиш ли?
Зад стъклото блеснаха фаровете на полицейската кола, която влезе в алеята и спря пред къщата.
— Слава Богу, че не е Робъртсън — въздъхна Анджела в момента, в който успя да зърне лицето на приближаващия се полицай.
Униформеният се представи с името Бил Морисън. Веднага пролича, че не проявява особен интерес към инцидента в дома на семейство Уилсън. Зададе само онези въпроси, които му бяха нужни за попълване на официалния формуляр, после стана да си върви. Анджела изненадано го попита дали няма да прибере тухлата, с която бяха счупили прозореца.
— Няма нужда — отвърна Морисън.
— Няма ли да я изследвате за отпечатъци? — изненада се и Дейвид.
Ченгето бавно огледа лицата на домакините, в очите му се появи недоумение.
— Отпечатъци ли?
— Какво толкова се чудите? — кипна Анджела. — Нима не сте чували, че от подобни предмети се снемат пръстови отпечатъци?
— Не си спомням да сме изпращали подобно нещо в лабораторията на щатската полиция — неуверено промърмори Морисън.
— Ще ви донеса една торбичка, просто за всеки случай — рече Анджела, отскочи до кухнята и се върна с някакво пластмасово пликче. Пръстите й ловко го обърнаха наопаки, хванаха тухлата през него и я обърнаха вътре.
— Ето, вземете — подаде го на полицая тя. — Сега вече сте готови за работа, разбира се ако решите, че все пак искате да разкриете едно тежко престъпление…
Бил Морисън само кимна с глава и тромаво се насочи към патрулната кола. Анджела и Дейвид останаха на прага, докато светлините му се стопиха в мрака.
— Нещо започвам да губя доверието си в местната полиция — промърмори Дейвид.
