беше оплаквал Джонатън. То го беше накарало до помисли за живак, но тогава, както и сега, тази идея му се стори прекалено гротескна. Как би могла да се разпространи подобна отрова? Ако е по въздуха, оплакванията щяха да са далеч по-масови от четирима пациенти и пет медицински сестри… Но идеята за отрова продължаваше да носи известна степен на валидност, поне докато не бъде категорично отхвърлена от токсикологичните проби на Мери-Ен, които всеки момент трябваше да пристигнат от лабораторията.
Ускори крачка и скоро се озова на втория етаж. Пациентите му се чувстваха добре. Дори Доналд изглеждаше като нов след коригираната доза инсулин.
Приключил с визитацията, Дейвид се спусна на първия етаж и тръгна към лабораторията на Анджела. Откри я наведена над някакъв дозиметър, който очевидно беше блокирал.
— Свърши ли? — вдигна глава тя.
— Горе-долу…
— Как е Ейкинс?
— По-късно ще говорим — избегна прекия отговор Дейвид.
Анджела изпитателно го погледна.
— Наред ли си?
— Не, но сега не ми се говори…
Жена му се извини на техника, с когото оглеждаха апаратурата, после тръгна към дъното на просторното помещение.
— Сутринта имах малък сюрприз — прошепна тя, уверила се, че са далеч от чужди уши. — Уодли ми вдигна огромен скандал заради онази аутопсия…
— Съжалявам — промълви Дейвид.
— Вината не е твоя — сви рамене Анджела. — Този тип се държи отвратително, вероятно защото му отрязах квитанцията… Проблемът е там, че забрани лабораторната обработка на пробите.
— По дяволите! — въздъхна Дейвид. — Много ми се искаше да получа резултатите от токсикологията!
— Не се тревожи, ще ги получиш — леко се усмихна жена му. — Изпратих посявките в Бостън, а с тъканните проби се заех лично. Ако обещаеш да приготвиш вечерята за Ники, ще свърша с тях още тази вечер…
Дейвид с готовност се съгласи.
Малко по-късно напусна болницата и с удоволствие натисна педалите. Колоезденето сред чистия студен въздух му донесе огромна наслада. Изобщо не усети как е изминал няколкото километра до къщата.
Освободи Алис и двамата с Ники останаха сами. Заловиха се да подреждат двора и спряха едва когато тъмнината ги прогони. Ники седна да си пише домашното, а той се зае с вечерята: по една голяма пържола с гарнитура от обилна салата.
Едва след вечеря съобщи новината за Карълайн.
— Много ли е болна? — попита разтревожено Ники.
— Когато я видях, изглеждаше по-скоро притеснена — отвърна Дейвид.
— Утре ще отида да я видя — тръсна глава детето.
— Няма проблем, но снощи и ти имаше леки хрипове — напомни й Дейвид. — Затова е по-добре да изчакаме диагнозата на Карълайн. О кей?
Ники кимна с глава, но личицето й помръкна.
Дейвид разтвори един от медицинските справочници и потърси раздела с инфекциозните болести. Не знаеше какво точно иска да открие, разчиташе на случайността. И разбира се, късметът отказа да го споходи… След известно време се събуди, главно защото дебелата книга натежа на коленете му. Навикът от студентските години май още не е отминал, усмихна се той и тръсна глава. След което с изненада установи, че часовникът над камината показва единадесет, а Анджела все още я няма.
Вдигна телефона и набра болницата. Телефонистката веднага го свърза с патологичната лаборатория.
— Хей, какво става? — попита той, когато Анджела вдигна слушалката.
— Тъканните срезове изискват време — отвърна с въздишка жена му. — Едва сега оценявам истински това, което работят лаборантите. Щях да ти се обадя, че вече свършвам. Най-много след половин час ще си бъда у дома…
— Чакам те — рече Дейвид.
Измина почти час преди Анджела да приключи с пробите. Подбра няколко от тях и внимателно ги постави в метално куфарче, с намерението да ги покаже на Дейвид. У дома имаха достатъчно добър микроскоп.
Каза лека нощ на лаборантите от нощната смяна и се отправи към паркинга.
Волвото го нямаше на запазените места около входа и тя за момент реши, че са го откраднали. Но после се сети, че беше паркирала на горната площ, просто защото тук нямаше свободни места.
Тръгна натам, прехвърляйки тежкото метално куфарче от едната си ръка в другата. Отмина няколко паркирани коли, вероятно на дежурните от нощната смяна, после продължи към горната част на паркинга по абсолютно пустия асфалт. Даде си сметка, че наоколо няма никакви хора и изведнъж се почувства напрегната. Не беше свикнала да е навън в тези късни часове, очакваше да види хора край себе си. После й се стори, че долавя някакъв шум зад гърба си и рязко се обърна. Пътечката обаче беше съвсем пуста.
Продължи напред и кой знае защо се сети за една информация в местната преса, според която по това време на годината в района се появявали кафяви мечки, които не се страхували да стигат дори до центъра на града. Потръпна и се запита как ли би реагирала, ако пред нея изведнъж изскочи подобен звяр.
— Стига глупости! — рече си полугласно тя и ускори ход. Минаваше полунощ, вече отдавна би трябвало да си бъде у дома.
Осветлението на долния паркинг беше повече от достатъчно, но пътечката между двете нива тънеше в мрак. Анджела беше принудена да забави крачка, докато очите й се нагодят към него. От двете й страни се издигаха гъсти вечнозелени храсти, образуващи почти пълна арка над главата й.
Далечен кучешки лай я накара да подскочи, после краката бързо я понесоха към няколкото стъпала, оградени с железни парапети. Откъм дърветата долитаха някакви непонятни стържещи звуци, листата над главата й тихо шепнеха. Спомни си неуместната шега на Дейвид и Ники в мазето, страхът й се увеличи.
След стъпалата пътечката завиваше надясно и ставаше равна. Пред нея се появи сиянието на осветлението, монтирано около горния паркинг. Дотам имаше не повече от петдесетина метра.
Изведнъж пред нея изскочи тъмната фигура на висок мъж. На лицето му имаше скиорска маска, ръката му размахваше примка от метално въже.
Анджела изпищя и отскочи назад, но се препъна в някакви коренища. Успя да се завърти едновременно с падането и по този начин избегна стоманеното въже, което се заби в меката земя на педя от нея със смразяващо кръвта свистене.
Скочи на крака, но в същия миг мъжът я сграбчи за яката и отново вдигна примката. Инстинктът я накара да замахне, тежкото куфарче с тътен се стовари в слабините на нападателя. Той изкрещя от болка и разхлаби хватката си.
Анджела хукна към горния паркинг, просто защото обратния път беше отрязан от нападателя. Страхът й даде сили да тича като никога досега. Токчетата й звучно зачукаха по асфалта. Усещаше, че мъжът тича след нея, но не смееше да се обърне. Насочи се към волвото с една единствена мисъл в главата: пушката!
Захвърли куфарчето и бръкна за ключовете. Капакът на багажника рязко отскочи, ръцете й се протегнаха към опакованото в амбалажна хартия оръжие. Патроните се разпиляха, но тя успя да хване един и да го натика в магазина.
Тялото й рязко се завъртя, пушката се оказа опряна на хълбока. Но паркингът се оказа абсолютно пуст. Явно мъжът изобщо не беше хукнал подире й, а тя беше чула ехото от собствените си стъпки.
— Не можете ли да дадете по-добро описание? — попита Робъртсън. — „Доста висок“ и това е всичко, така ли? Как да заловим този тип, ако всички нападнати жени го описват по такъв начин?
— Беше тъмно — отвърна Анджела, правеща огромни усилия да не избухне. — Всичко се случи
