информация за състоянието на Джонатън.
— Господин Ейкинс почина в три нула-нула тази нощ — уведоми го забързаната старша сестра. — Състоянието му рязко се влоши и не успяхме да му помогнем. Жалко, защото беше млад човек… Но така му било писано.
Дейвид преглътна, кимна с глава и се обърна да си върви. Беше очаквал подобен развой на събитията, но въпреки това новината го разтърси. В продължение на седмица беше изгубил четирима от своите пациенти!
С огромно облекчение установи, че Карълайн се чувства добре. Венозно администрираните антибиотици и респираторната терапия бяха дали резултат. Детето нямаше температура, бузките му бяха възвърнали розовия си цвят, сините му очи ярко блестяха. Посрещна появата на Дейвид с широка усмивка.
— Ники иска да дойде на посещение при теб — уведоми я той.
— Страхотно — засия Карълайн. — Кога?
— Може би още днес следобед.
— Ще я помолиш ли да ми донесе учебниците?
Дейвид обеща и тръгна към кабинета си.
Първата му работа беше да позвъни у дома. Съобщи на Ники, че приятелката й се чувства добре и ще я очаква следобед. После я помоли да повика майка си.
— В момента е в банята — отвърна Ники. — Ще й кажа да ти се обади като излезе…
— Няма нужда — отвърна Дейвид. — Но искам да й предадеш нещо… Вчера донесе една пушка, в момента тя е опряна на стената до стълбите. Обеща да ти я покаже и да ти обясни основните й функции. Ти, естествено, няма да я пипаш, нали? Напомни й да го стори…
— Добре, тате — отвърна Ники.
А той веднага си представи как извърта очи към тавана.
— Хей, говоря сериозно — рече. — Няма да забравиш, нали?
Прекъсна разговора и се замисли за пушката. Не му беше приятно, че в дома им се е появило огнестрелно оръжие, но си даде сметка, че сега не е моментът да повдига този въпрос. Анджела трябва да се отърси от кошмарите, свързани със смъртта на Ходжис. А тухлата във витража беше достатъчна, за да го убеди, че това трябва да стане час по-скоро…
Реши да използва ранната си поява на работа, за да поразчисти малко бумагите, с които беше затрупано бюрото му. Но телефонът иззвъня в момента, в който отвори първия формуляр. Обаждаше се Сандра Хашър, една от пациентките му — млада жена с меланома, която беше засегнала и част от лимфните възли.
— Не очаквах вие да вдигнете — промълви изненадано тя.
— В момента съм единственият човек тук — кротко поясни Дейвид.
Сандра се оплака от абсцес, получен след като й извадили един зъб. Възпалението не минавало, въпреки отстраняването на болния зъб.
— Извинявам се, че ви безпокоя, но температурата ми е почти тридесет и девет — добави жената. — Бих се обърнала към бърза помощ, но когато го сторих преди известно време, КМВ отказа да поеме разходите и се наложи да плащам от джоба си…
— Чух за този инцидент — кимна Дейвид. — Защо не отскочите дотук още сега? Ще ви прегледам веднага.
— Добре, тръгвам — с облекчение отвърна Сандра.
Абсцесът се оказа сериозен. Бузата на младата жена беше отекла, а лимфните възли на шията се бяха превърнали в твърди и доста внушителни бучки. Дейвид й премери температурата, която действително беше тридесет и девет.
— Най-добре е да останете на лечение в болницата — предложи той.
— Не мога — поклати глава Сандра. — Имам страшно много работа, а на всичкото отгоре десетгодишният ми син лежи у дома с дребна шарка.
— Организирайте някой да го гледа — не отстъпи Дейвид. — Не мога да ви пусна с този оток, който е истинска бомба със закъснител.
После обясни, че възпалението е твърде близо до мозъка и затова е особено опасно.
— Ако инфекцията засегне централната нервна система, положението ви ще стане изключително тежко — приключи той. — Трябва да ви поставя на система със силни антибиотици, защото работата е сериозна.
— Добре, убедихте ме — въздъхна Сандра.
Дейвид позвъни в приемното да ги предупреди за постъпването на новата пациентка, после написа рецептата и я отпрати.
Анджела се чувстваше ужасно, на прага на изтощението. Изпи няколко чаши кафе, но почти без ефект. Беше успяла да задреме едва в три след полунощ, но сънят й беше лек и разпокъсан от непрестанни кошмари. Отново й се яви разложеният труп на Ходжис, над който надничаше лицето на нападателя от паркинга, скрито зад зловещата скиорска маска.
Когато най-сетне се надигна с изненада установи, че Дейвид вече е тръгнал за работа.
Започна да се облича и със съжаление си спомни за обещанието да не се занимава повече с убийството на Ходжис. Просто не виждаше как може да го изпълни.
Какво ли става с Фил Калхоун, запита се тя. Не беше го чувала от деня, в който го нае за разследването. Вероятно все още се занимаваше със събиране на сведения, но би могъл да й звънне, за да каже до къде е стигнал.
След кратко колебание набра домашния му номер, но насреща се включи телефонният секретар. Затвори без да му оставя послание и слезе долу. Ники беше разтворила някакъв учебник на коленете си.
— Хайде горе, време е за прочистване на дробовете — разпореди се Анджела.
— С татко вече направихме процедурата — отвърна Ники.
— Наистина ли? — учуди се Анджела. — А закусихте ли?
— Да.
— В колко часа сте станали? — продължаваше да се удивлява Анджела.
— Някъде около четири — отвърна детето.
Това означава, че Дейвид е в тежка депресия, моментално съобрази Анджела. Но защо е вдигнал посред нощ и детето?
— Как изглеждаше баща ти сутринта? — попита на глас тя, последвала Ники в дневната.
— Добре. Преди малко се обади, но ти беше в банята. Каза, че Карълайн е добре и следобед ще мога да я видя.
— Отлична новина! — възкликна Анджела.
— Каза да ти напомня и за пушката — добави Ники. — Държеше се странно, сякаш не съм виждала пушка…
— Тревожи се. Огнестрелното оръжие е опасно, особено когато е в ръцете на деца… Статистиката сочи за хиляди нещастни случаи годишно…
Отиде да донесе пушката от антрето, извади патрона от магазина и показа на Ники как да разбере когато оръжието е празно. След това преминаха на сухи тренировки. В продължение на половин час детето щракаше със затвора и натискаше спусъка, а веднъж му беше позволено дори да вкара патрон в магазина и да го извади обратно. След като инструктажът приключи, преминаха към практиката. Излязоха на двора, свърнаха зад масивната постройка на обора и гръмнаха по веднъж. Ники се оплака от отката на пушката, разтърка натъртеното си рамо и обяви, че стрелянето изобщо не й харесва.
Прибраха се у дома и Анджела я предупреди никога да не докосва пушката без разрешение.
— Бъди спокойна, не искам да имам нищо общо с това гадно желязо — отвърна детето и отново опипа рамото си.
Не след дълго тръгнаха да излизат. Времето беше топло и Ники помоли да отиде на училище с колелото. Анджела се съгласи и остана да гледа след нея. Слава Богу, че този град се отразява добре поне на детето, рече си тя.
