— Аз ще остана с Ники — въздъхна Анджела и извърна глава към мъжа си: — А ти върви, пациентите те чакат…
— Добре — кимна той. — Ако има нещо, веднага ми позвъни на пейджъра…
Тревогата за Ники бързо се отрази и на собственото му състояние. Чувстваше се като парцал. Наведе се да целуне дъщеря си и да й обещае, че през целия ден ще бъде наблизо. Ники само кимна с глава.
Дейвид поиска шепа аспирини от дежурната сестра, глътна един-два и тръгна към поликлиниката.
— Какво е състоянието на госпожа Хашър? — попита той, зърнал изправилата се на вратата Джанет Колбърн. Бюрото му беше затрупано с болнични картони.
— Зная само това, което е отбелязано в картона й, а то не е много — отвърна сестрата. — От сутринта насам всички сме заети с подготовката на пациентите с планирани операции…
Дейвид колебливо разгърна картона на Сандра. Очите му механично потърсиха показанията за температурата. Оказа се, че при последното измерване тя е била малко над тридесет и осем, но без тръпки или признаци на треска. Дежурната сестра беше отбелязала, че пациентката е спала при всички проверки.
От устата му излетя въздишка на облекчение. Дотук добре. Прегледа останалите картони и тръгна на визитация. С изключение на Сандра, всички останали пациенти се чувстваха нормално.
Влезе в стаята и установи, че пациентката продължава да спи. Подутината на челюстта й изглеждаше без промяна. Хвана я за рамото и леко я разтърси. Тя не реагира и той я повика на глас, усилвайки натиска.
В крайна сметка жената се размърда. Ръката й покри лицето, от устата й излетя тих стон. Очите й леко се отвориха, но веднага си пролича, че не вижда нищо. Беше напълно дезориентирана.
Дейвид си наложи спокойствие, взе кръв за анализ и я изпрати в лабораторията. После се зае с обстоен преглед, концентрирайки вниманието си главно върху състоянието на белите дробове и централната нервна система.
Малко по-късно от дежурната стая го уведомиха, че резултатите от кръвната проба са готови. Оказа се, че всичко е наред, включително броя на червените кръвни телца. Нивото на белите беше значително снижено — ясен знак, че антибиотиците се бяха преборили с абсцеса. Значи виновник за сегашното й клинично състояние не можеше да бъде инфекцията. Същевременно обаче белите дробове даваха всички признаци за начало на пневмонален процес. Това отново го накара да допусне някакви проблеми с имунната система на пациентката.
Отново се беше изправил пред вече познатата тройка от симптоми, засягащи централната нервна система, чревния тракт и кръвта. Това несъмнено означаваше нещо, но той нямаше представа точно какво.
Потръпна и неволно се запита каква трябва да бъде следващата му стъпка. Животът на една тридесет и четиригодишна жена висеше на косъм, но той се страхуваше да свика консулт. Отчасти заради забраната на Кели, отчасти и поради факта, че при три предишни случая с подобни симптоми, консултите не бяха довели до нищо. На всичкото отгоре му бяха отнели Ейкинс, а лабораторните тестове не даваха никакви резултат. Не знаеше какво да прави.
— Шок в стая 216! — извика една от дежурните сестри и токчетата й затракаха по мозайката на коридора. Дейвид се изправи и хукна натам. 216 беше стаята на Сандра.
Пациентката се беше извила като дъга, крайниците й се разтърсваха от спазми с такава сила, че цялото легло подскачаше. Заповедта на Дейвид за транквилизатор беше изпълнена светкавично, спринцовката легна в разтворената му длан. Иглата потъна във вентила на системата, конвулсиите престанаха почти веднага. Безжизненото тяло на Сандра се просна върху чаршафите.
Дейвид седна на столчето и закова поглед върху успокоеното лице на болната. Имаше чувството, че съдбата го беше наказала. Пристъпът дойде точно в момента, в който напразно беше напъвал ума си да открие подходящото лечение за тази жена. Гневът го накара да действа. Скочил на крака, той започна да издава кратки и отривисти заповеди. Предишните резултати вече нямаха никакво значение. Разпореди се за всичко, което можеше да направи: консулт, пълна кръвна картина, рентген и дори черепно-мозъчен скенер. Беше твърдо решен да разбере какво е заболяването на Сандра Хашър.
Същевременно взе необходимите мерки срещу нова и вероятно фатална криза — заповяда пациентката да бъде незабавно прехвърлена в реанимацията, където да поставят под контрол всички жизнени функции на организма.
Половин час по-късно трансферът беше факт. Дейвид лично беше бутал количката към помещенията на реанимацията, разположени на същия етаж. Насочи се към дежурната стая, тъй като искаше разпорежданията му да бъдат вписани в журнала. Зърна Ники в едно легло точно срещу писалището и рязко се закова на място. Изобщо не беше очаквал детето му да се окаже в интензивното. Какво може да означава това?!
Миг преди да се втурне натам, една ръка легна върху рамото му.
— Знам, че си изненадан — промълви доктор Пилснър. — Но няма причини за тревога. Преместих дъщеря ти в реанимацията просто за всеки случай. Тук работят най-опитните сестри, които могат да се справят с респираторни проблеми от всякакъв вид.
— Сигурен ли си, че е наложително? — нервно преглътна Дейвид. От опит знаеше, че обстановката в интензивното отделение се отразява зле върху психиката на пациентите.
— Нека приемем, че го правим за нейно добро — въздъхна доктор Пилснър. — Една предохранителна мярка, която ще отменя веднага, след като това стане възможно…
— Добре — въздъхна Дейвид. Бързият ход на събитията му докара лек световъртеж.
Отскочи при Ники, решил да напише разпорежданията си по-късно. С облекчение установи, че обстановката съвсем не й действа толкова потискащо, колкото на самия него.
Върна се в дежурната стая и седна зад бюрото. Една от сестрите го потупа по рамото в момента, в който приключваше с писането.
— Някой си господин Кели настоява да ви види — рече тя. — Чака ви в трапезарията.
Дейвид усети стягане в коремните мускули. Знаеше за какво го търси Кели, но нямаше никакво желание веднага да хукне към трапезарията. Довърши писмените си разпореждания, предаде ги в ръцете на старшата сестра и едва тогава тръгна да види Кели.
— Много съм разочарован! — посрещна го на крака администраторът. — Току-що ми се обадиха от счетоводството и…
— Я почакайте! — гневно вдигна ръка Дейвид. — Имам пациентка в критично състояние и изобщо не ми е до тъпи пререкания. За момента стойте по-далеч от мен, когато имам възможност ще ви се обадя!
Изгледа заплашително смаяния мъж, после се завъртя кръгом и напусна трапезарията.
— Почакайте за момент, доктор Уилсън — окопити се със закъснение Кели.
Дейвид рязко се завъртя, направи един скок по посока на Кели и го сграбчи за ризата. Онзи уплашено се дръпна, успя да се отскубне и се отпусна върху един от фотьойлите.
— Искам да се разкараш оттук, при това веднага! — изръмжа младият мъж и тикна юмрук под носа на Кели. — В противен случай изобщо не отговарям за последиците! Ясно ли е?
Кели преглътна, но устата му остана затворена. Способността му да говори се възвърна едва когато Дейвид затваряше вратата след себе си.
— Ще се оплача по-нагоре! — извика той.
— Направи го! — подхвърли през рамо Дейвид и продължи по посока на интензивното. Спря да си поеме дъх едва в дежурната стая. С разтуптяно сърце се запита докъде би стигнал, ако Кели беше дръзнал да му се противопостави. Не получи отговор на този въпрос, тъй като в стаята надникна една от дежурните сестри.
— Доктор Уилсън, на другия телефон ви очаква доктор Мизлих, когото наредихте да търсим…
— Съпругът ми преподава в колежа — поясни Мадлин Ганън, забелязала любопитния поглед, с който Калхоун оглеждаше отрупаните с книги лавици. — Води курсовете по драма и английска литература.
— С удоволствие бих си поговорил с него — рече детективът. — Чета много пиеси, които след като излязох в пенсия май се превърнаха в основното ми хоби. Особено ми допада Шекспир.
— На какво дължа посещението ви? — дипломатично го подсети Мадлин. Съдейки по външния вид на
