— Благодаря ти за вниманието — обидено го погледна тя. — Мислех, че все пак си на моя страна…
— Имам прекалено много други грижи — отвърна Дейвид.
— Аз бях достатъчно търпелива да те изслушам и си помислих, че би могъл да ми отвърнеш със същото…
— Между двете неща няма нищо общо! — отсече Дейвид.
— Защо говориш така? Нима не знаеш колко съм разстроена от тази афера с Ходжис?
— Мисля, че вече се разбрахме по този въпрос!
— Ясно — кипна Анджела. — Значи важно е само това, което е свързано с твоите проблеми!
— Стига, скъпа! — повиши тон Дейвид. — Честно ще ти кажа, че се чудя как можеш да се занимаваш с Ходжис, когато неприятностите валят от всички страни! Мисля, че имаш проблем с приоритетите… Докато си правиш разни ненужни екскурзии до Бърлингтън, аз тук предписвам антибиотици на дъщеря ни, а приятелката й умира в интензивното!
— Не мога да повярвам на ушите си! — вдигна ръце Анджела.
— А на всичкото отгоре даваш повод на Уодли да те заплашва с уволнение! — продължаваше да набира скорост гневът на Дейвид. — Защо? Защото пътуването до Бърлингтън е най-важното нещо на света! Сега е Момента да ти напомня, че евентуалното ти уволнение ще означава пълен крах за семейството ни! Много те моля да го имаш предвид когато отново се гмурнеш в това разследване!
— А ти си мислиш, че си страхотно рационален, нали? — викна Анджела. — Ще ти кажа обаче, че дълбоко се заблуждаваш! Проблемите не се решават с отричането им. Според мен именно твоите приоритети не са наред. Отказваш да ме подкрепиш в момент, в който отчаяно се нуждая от рамото ти. По отношение на Ники също трябва да сме наясно: тя може би нямаше да се разболее, ако не я беше завел при Карълайн преди да се разбере от какво е болно горкото дете!
— Това вече е прекалено! — кресна Дейвид и скочи на крака. В следващия момент успя да се овладее, просто защото си даде сметка, че губи това, с което винаги се беше гордял — самообладанието.
В крайна сметка се стигна до едно от редките в семейството им абсурдни положения: Анджела се възпламеняваше от студеното и сдържано поведение на Дейвид, а той от своя страна ставаше още по- затворен при нервните й изблици. Някъде към единадесет и двамата бяха на прага на изтощението. В крайна сметка Дейвид остана да спи на дивана в дневната, а жена му шумно затръшна вратата на спалнята след себе си.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Четвъртък, 28 октомври
Дейвид отвори очи и объркано се огледа. Не можеше да разбере къде точно се намира. С цената на доста усилия успя да включи лампата до непознатото легло. Измина цяла минута преди да осъзнае, че се намира в спалнята за гости, после в главата му нахлуха неприятните спомени от предишната вечер.
Стрелките на ръчния му часовник показваха пет без четвърт. Лежеше по гръб, изпитваше чувството, че всеки момент ще повърне. По кожата му пробягваха тръпки, стомахът му се бунтуваше. Надигна се с цената на доста усилия и зашляпа бос към банята, където помнеше че има лекарства срещу разстройство. Глътна едно-две хапчета, налапа термометъра и потърси шишенцето с аспирин. Едва след известно време си даде сметка, че има проблеми с преглъщането, точно като част от починалите му пациенти.
Погледна се в огледалото. Дали не съм пипнал тайнствената болест, отнесла толкова хора в гроба? Симптомите определено са същите! Потръпна и измъкна термометъра от устата си. Ръката му леко трепереше. Живачният стълб се беше заковал на тридесет и осем. Изплези език и внимателно го огледа. Лигавицата беше бледа като кожата на лицето му.
— Спокойно! — заповяда си полугласно той и глътна два аспирина с помощта на чаша вода. Почти в същия момент получи силна тръпка, която го принуди да се хване за умивалника.
Наложи си да разсъждава трезво и започна да оценява това, което ставаше с тялото му. Симптомите определено бяха грипни, идентични с оплакванията на петте болнични сестри, които бяха потърсили помощ в кабинета му. Нямаше причини за истерични заключения.
Погълнал лекарството против разстройство и аспирините, Дейвид реши да последва съвета, който беше дал и на сестрите: върна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Това помогна и когато чу дрънченето на будилника в семейната спалня, вече се чувстваше по-добре.
Двамата с Анджела си размениха изпитателни погледи, после едновременно направиха по една крачка напред и се прегърнаха. Останаха притиснати в продължение на цяла минута.
— Мир? — попита шепнешком той.
Младата жена кимна с глава.
— Мисля, че и двамата сме твърде изнервени…
— На всичкото отгоре май съм лепнал някакъв грип — промърмори той и й разказа за симптомите, с които се беше събудил. — В момента съм по-добре, тревожи ме единствено обилното слюноотделяне…
— Какво имаш предвид? — изгледа го с тревога Анджела.
— Непрекъснато трябва да преглъщам — поясни той. — Нещо като чувството, което човек изпитва преди да повърне… Но няма проблем, ще се оправя.
— Видя ли Ники?
— Още не.
Приключиха със сутрешните си тоалети и се насочиха към спалнята на детето. Ръсти ги посрещна с обичайната си буйна радост, но Ники не споделяше неговия ентусиазъм. Оказа се, че дробовете й са леко задръстени, въпреки антибиотиците и респираторната терапия.
Анджела се залови да приготвя закуската, а Дейвид позвъни на доктор Пилснър и му описа състоянието на Ники.
— Мисля, че трябва да я прегледам, при това веднага — беше категоричен педиатърът. — Какво ще кажеш след половин час да се видим пред входа на Спешното?
— Добре — прие Дейвид. — Ще бъдем там. Благодаря за вниманието. — Понечи да затвори, после изведнъж се сети за Карълайн.
— Детето почина — отвърна с въздишка доктор Пилснър. — Стана някъде около три през нощта. Не бяхме в състояние да поддържаме кръвното в минималните граници… Не се мъчи, ако това може да бъде някаква утеха…
Макар и очаквана, тази новина здравата разтърси Дейвид. Повлече се към кухнята да я съобщи на Анджела.
Жена му пребледня, сякаш всеки момент щеше да припадне. Все пак успя да овладее сълзите си, след което с остър глас се нахвърли върху него:
— Господи, още не мога да повярвам, че позволи на Ники да отиде при нея!
Изненадан от атаката, Дейвид бързо се окопити и гневно повиши тон:
— Но все пак намерих време да отскоча дотук и да й дам антибиотици, нали? — После сърцето му изведнъж се сви от тревога за Ники, гласът му заглъхна.
Изправени един срещу друг, двамата се бореха с раздразнението и страха.
— Съжалявам — първа се овладя Анджела. — Забравих за примирието. Просто съм ужасно разтревожена…
— Доктор Пилснър настоява да прегледа Ники веднага — промърмори Дейвид. — Мисля, че е най-добре да тръгваме…
Малко след това се натовариха на колата и потеглиха за болницата. И двамата внимаваха да не изпуснат нещо пред детето. Познаваха се прекалено добре и съзнаваха, че единственият изход от положението за момента е мълчанието. Но Ники не им обръщаше внимание, тъй като почти непрекъснато кашляше.
Доктор Пилснър ги очакваше на входа на Спешното отделение. Хвана Ники за ръката и забързано я поведе към отделението за прегледи. Дейвид и Анджела мълчаливо го последваха. След десетина минути прегледът приключи и Пилснър ги дръпна настрана.
— Налага се незабавна хоспитализация — отсече той.
— Мислиш ли, че развива пневмония? — тревожно го погледна Дейвид.
— Не съм сигурен, но е напълно възможно — отвърна педиатърът. — Затова не искам да рискувам…
