— Господин Калхоун?
Той вдигна глава, на лицето му се появи усмивка.
— Появявате се точно навреме. Имам новини за вас…
— Страхувам се, че и аз имам новини за вас — въздъхна младата жена. — Защо не дойдете у дома?
— С удоволствие.
Анджела се прибра и влезе в кухнята да сложи вода за кафе. Няколко минути по-късно в алеята влезе и очуканият пикап.
— Кафе или чай? — попита тя след като Калхоун се появи в кухнята.
— Каквото пиете вие — отвърна той.
Анджела запари чай и потърси бурканчето с мед, който използваше за подсладител.
— Днес се прибирате необичайно рано — подхвърли Калхоун.
Това беше достатъчно, за да отприщи емоциите й. Седна на стола, отпусна глава между дланите си и заплака. Калхоун не реагира, очевидно озадачен от реакцията й. Обади се едва когато първият пристъп отмина и риданията преминаха в тихо хълцане.
— Съжалявам — промърмори той. — Не знам какво направих, но въпреки това се извинявам…
Анджела мълчаливо пристъпи напред, прегърна го и опря глава на масивното му рамо. Той непохватно я притисна към себе си, изчака риданията й да затихнат и я попита какво е станало.
— Май вместо чай ще изпия чаша вино — промърмори тя.
— Тогава и аз няма да откажа една бира — бързо реагира детективът.
Настаниха се на кухненската маса и Анджела му разказа за уволнението си. Не пропусна да го запознае и с тежките последици от това за семейството.
Калхоун се оказа добър слушател, освен това притежаваше дарбата да казва точно това, което трябва и което се очаква от него. Скоро Анджела се почувства по-добре и разговорът се прехвърли върху проблемите на Ники. Детективът спомена за разследването си едва когато беше убеден, че всички останали теми са изчерпани.
— Имам известен напредък, но вие може би вече не проявявате интерес — промърмори той.
— Напротив — увери го тя и опря кърпичката до очите си. — Разкажете ми всичко.
— На първо място разкрих каква е връзката между осемте пациента, чиито формуляри за постъпване е носил във фаталната вечер Ходжис. Всички са били негови пациенти преди да бъдат прехвърлени към КМВ, всички са починали сравнително скоро. Вероятно именно това е разгневило Ходжис.
— Кого е обвинявал той? — попита Анджела. — Болницата, или КМВ?
— Добър въпрос — кимна Калхоун. — Доколкото успях да разбера от някогашната му секретарка, гневът на Ходжис е бил насочен и към двете институции, но с превес към болничната управа. В това има логика, тъй като е продължавал да счита болницата за свое творение и е приемал далеч по-болезнено грешките там.
— Това ще ни помогне ли да открием кой го е убил?
— Вероятно не, но мозайката продължава да се запълва — отвърна с лека въздишка Калхоун. — Открих и още нещо: по всяка вероятност Ходжис е знаел самоличността на човека, извършващ нападенията на паркинга. И е бил уверен, че този човек е свързан с болницата…
— Виждам накъде биете — кимна Анджела. — Ако нападателят е знаел за подозренията на Ходжис, той е имал всички основания да го премахне. Казано иначе — нападателят и убиецът вероятно са едно и също лице…
— Точно така — кимна детективът. — Лицето, което направи опит да убие и вас…
— Моля ви, не ми напомняйте — потръпна Анджела, после се овладя и тръсна глава: — Аз също открих нещо важно за тази личност и мисля, че то ще помогне на разследването. По кожата му има татуировки.
— Как разбрахте това? — любопитно я погледна Калхоун. Тя му обясни причината, поради която беше отскочила до Бърлингтън и добави, че според дълбокото убеждение на Уолтър Дънсмор, Ходжис е успял да издере част от татуировката на своя убиец.
— Пресвети Боже! — възкликна детективът. — Това ми харесва! Много ми харесва!
По някое време се обади една от дежурните сестри на втория етаж и се оплака от вече познатите грипни симптоми. Дейвид веднага пожела да я прегледа. Когато се появи в кабинета му, жената остана доста стресната от факта, че този млад лекар не я накара да му опише какво чувства, а го направи вместо нея. Но това беше лесно, тъй като нейните симптоми се оказаха абсолютно идентични с неговите, само малко по-изострени. Стомашно-чревните й смущения отказваха да реагират на обичайните медикаменти, а температурата й беше малко под тридесет и осем.
— Усещате ли обилно слюноотделяне? — попита Дейвид.
— Да — кимна сестрата. — Никога досега не съм имала подобно нещо.
— Аз също — призна с лека въздишка той. В себе си обаче изпита леко облекчение от факта, че неразположението му беше далеч по-леко от оплакванията на тази жена. Изпрати я у дома и нареди поемането на много течности, заедно с антипиретици по избор.
Скоро след това приключи с прегледите и се насочи към болничното крило за обичайната визитация. На няколко пъти през деня беше отскачал до Ники и Сандра и по тази причина не очакваше изненади.
Ники го зърна на вратата на интензивното, личицето й светна. Благодарение на антибиотиците и респираторната терапия, в състоянието й беше настъпило рязко подобрение. Вече не я свърташе в леглото и сестрите негласно й бяха позволили да шета напред-назад из цялото отделение. Дейвид с облекчение научи, че изписването й беше определено за другия ден.
Състоянието на Сандра обаче беше тежко и продължаваше да се влошава. Не беше излязла от комата, въпреки спешния консулт. Хаселбаум обяви, че в организма й няма инфекциозни вируси, а онкологът само сви рамене, признавайки, че нищо не може да направи. Същевременно продължаваше да твърди, че лечението на меланомата й е протекло напълно успешно. От операцията на бучката на бедрото, отстранена заедно със съответните лимфни възли, бяха изминали цели шест години.
Дейвид седна зад бюрото в дежурната стая и отново разгърна болничния картон на Сандра. На мозъчния скенер не личаха никакви отклонения — нямаше тумори, нямаше огнища на възпаление. Потърси лабораторните анализи, които беше поръчал. Част от тях още не бяха готови, но в това нямаше нищо необичайно, тъй като беше наредил посявка на всички телесни течности, а това изискваше време. Въпреки заключението на вирусолога, той искаше пълен лабораторен анализ на телесните течности, за да бъде сигурен, че в тях няма никакви остатъци от вируси. Този анализ се правеше със сложна и скъпа техника, въведена съвсем неотдавна.
Но на практика не знаеше какво да прави. Вече започваше да мисли, че единствената алтернатива е да премести пациентката в някоя от големите университетски болници на Бостън. Това обаче едва ли беше възможно, тъй като КМВ без съмнение щеше да се противопостави на допълнителните разходи.
Вратата се отвори и рамката се изпълни от внушителната фигура на Чарлс Кели. Появата му в интензивното беше изненада за Дейвид, който отлично знаеше, че чиновниците не обичат да се навъртат из помещенията, където се лекуват тежко болни. Обикновено си стояха в уютните кабинети, където пациентите са само една абстракция.
— Надявам се, че не ви безпокоя — промърмори с обичайната си безочлива усмивка Кели.
— Напоследък само това правите — сбърчи вежди Дейвид.
— Съжалявам, ако и сега е така — продължи невъзмутимо онзи. — Но имам новини за вас: считано от този момент нататък, вие сте свободен от всякакви задължения към болницата!
— Искате да кажете, че ми отнемате лечението на Сандра Хашър? — изгледа го с неразбиране Дейвид.
— И не само на нея — разшири се усмивката на Кели. — Вие сте уволнен и вече не представлявате КМВ.
Дейвид зяпна от изненада и не успя да реагира на Кели, който игриво му помаха с ръка и затвори вратата след себе си. В следващия миг скочи на крака и изтича в коридора.
— Ами пациентите ми? — извика той.
— Оставете тази грижа на КМВ — отвърна през рамо Кели, без дори да поглежда назад.
