— Окончателно ли е това решение? — пожела да узнае Дейвид. — Или временно, до събирането на комисията по професионална етика?
— Оканчателно е, приятелю — отвърна все така небрежно Кели и започна да се спуска по стълбите.
Дейвид остана в коридора напълно замаян. Съзнанието му отказваше да приеме това, което чуха ушите му. Изминаха няколко минути преди да се раздвижи по посока на трапезарията и да рухне на креслото, в което едва тази сутрин беше бутнал Кели. Каква катастрофа, Господи, тежко въздъхна той. Не можеше да повярва, че първата му самостоятелна работа като лекар беше продължила едва четири месеца. В главата му бавно се оформиха мисли за неизбежните последици на уволнението върху живота на семейството, ръцете му затрепериха. Не знаеше как ще съобщи новината на Анджела. По ирония на съдбата едва снощи я беше предупредил да не поставя под заплаха собствената си работа. А сега какво стана? Уволниха него!
Вдигна глава точно навреме, за да види жена си на входа на интензивното. За момент остана неподвижен, страхувайки се от срещата. После тръсна глава, стана от стола и се насочи натам. Анджела се беше привела над леглото на Ники и той мълчаливо се изправи от другата страна. Тя само го стрелна с очи.
— Ще мога да се видя с Карълайн след като изляза, нали? — попита детето.
Дейвид и Анджела си размениха безпомощни погледи.
— Сигурно тя отдавна си е отишла — продължи Ники.
— Така е — кимна Анджела.
— Ура, Карълайн е изписана! — светнаха очите на детето. — Значи скоро ще се видим!
— Чакай първо да изпишат и теб — подхвърли Дейвид. — Междувременно може би ще имаш едно посещение от Арни…
Ники моментално се намръщи и отказа да разговаря. Родителите й веднага разбраха, че престоят в интензивното все пак беше взел своето. Още една причина да се въздържат от лошите новини за Карълайн.
Сторили каквото могат за повдигане духа на детето си, двамата напуснаха отделението. По негласно споразумение си разменяха реплики, свързани единствено със състоянието на Ники. Бяха единодушни, че душевното й равновесие ще се възстанови в момента, в който напусне интензивното.
Анджела седна зад волана на волвото, а Дейвид яхна колелото си. Тя караше бавно, просто за да се приберат у дома едновременно. Когато това стана, двамата се насочиха към дневната да гледат вечерните новини. По някое време Дейвид се размърда на дивана и притеснено прочисти гърлото си.
— Страхувам се, че имам лоши новини — дрезгаво рече той. — Днес следобед ме уволниха… — Видя шокираното лице на жена си и побърза да отмести очи. — Съжалявам… Не знам какво да ти кажа… Вероятно не ме бива за доктор…
— И мен ме уволниха, Дейвид — прошепна Анджела и стисна ръката му, безжизнено отпусната върху облегалката на дивана.
— Какво?! — стреснато я погледна той.
Тя само кимна с глава.
Той я привлече към себе си и двамата дълго останаха така, плътно притиснати един в друг. Не знаеха дали да плачат, или да се смеят.
— Каква бъркотия, Господи — промърмори най-сетне той.
— Какво съвпадение — добави тя.
Размениха си подробностите, Анджела спомена за откритието на Уолт и за кратката си среща с Калхоун.
— Според него татуировката ще облекчи следствието и убиецът скоро ще бъде открит — завърши тя.
— Това е хубаво — разсеяно кимна Дейвид. Той все още не одобряваше участието на жена си в тази история, въпреки бурния ход на събитията през изминалия ден.
— Калхоун също имаше интересни новини — добави Анджела и сбито предаде хипотезата на детектива, според която нападателят на паркинга и убиецът вероятно ще се окажат едно и също лице.
— Интересно — промърмори Дейвид, но даде да се разбере, че мислите му са другаде. Вече започваше да се пита как ще посрещнат неотложните нужди на семейството си.
— Калхоун е открил връзката между болните, чиито приемни формуляри е носил Ходжис в деня на убийството си — продължаваше Анджела. — Оказа се, че всички те са починали и Ходжис е бил бесен от този факт…
— Какво искаш да кажеш с това „бесен“? — внезапно се пробуди интересът на Дейвид.
— Искам да кажа, че смъртта им е била неочаквана за него. Преди да бъдат прехвърлени към КМВ, той е бил техният лекуващ лекар и всички са били живи… Според Калхоун Ходжис е бил убеден, че виновници за смъртта на тези пациенти са КМВ и болничната управа.
— Разполагаш ли с картоните на тези пациенти? — попита Дейвид.
— Не, имам само диагнозите при постъпването им в болницата…
— Неочакваната смърт на току-що приети пациенти не е новост и за мен — въздъхна той.
В стаята настъпи тежка тишина.
— И какво ще правим сега? — обади се след доста време Анджела.
— Не знам — въздъхна Дейвид. — Вероятно ще се наложи да се преместим, но не зная какво ще стане с всичките тези ипотеки… Може би ще трябва да обявим фалит. Според мен се налага спешна консултация с адвокат. Трябва да обсъдим и идеята за евентуален съдебен иск срещу нашите работодатели…
— Аз твърдо ще ги съдя! — отсече Анджела. — Няма значение дали за сексуално насилие или за неправомерно уволнение, но ще ги съдя! Този червей Уодли няма да се измъкне току така!
— Не знам дали сме готови за безкрайни съдебни процеси — поклати глава Дейвид. — Не е ли по-добре да обърнем гръб на тази тиня и да гледаме напред?
— Според мен не бива да бързаме с вземането на решение — въздъхна Анджела.
Няколко минути по-късно се обадиха в интензивното отделение. Състоянието на Ники беше задоволително, температура нямаше.
— Важното е Ники да е добре — тръсна глава Дейвид. — А ние сме млади, животът е пред нас. Все ще си намерим някаква нова работа…
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Петък, 29 октомври
И двамата спаха зле. Дейвид отново се събуди на разсъмване, както през последните дни. Но този път се чувстваше само изтощен, а не болен като предния ден.
Стана от леглото и безшумно се насочи към дневната на долния етаж. Искаше да обмисли на спокойствие ситуацията, в която се беше оказало семейството му. Зае се да прави списък на най- неотложните неща, които предстояха, на хората, на които трябва да се обади. Твърдо убеден, че ситуацията изисква трезва преценка, той направи опит да подреди всичко това според важността му.
Не след дълго на прага се изправи Анджела, загърната в пеньоара си. Салфетката в ръката й сочеше, че отново бе плакала. Изобщо не се впечатли от заниманието на Дейвид.
— Какво ще правим, Господи? — простена тя и очите й пак плувнаха в сълзи. — Всичко отиде по дяволите!
Дейвид направи опит да я успокои със своите списъци, но тя гневно ги блъсна настрана.
— Твоите глупости нищо не решават!
— Това означава ли, че твоите истерични сълзи вършат тази работа? — гневно откликна той.
За щастие и двамата проявиха благоразумие и спорът угасна преди да се е разгорял. Даваха си сметка, че всеки по свой начин търси изход от ситуацията.
— И тъй, какво ще правим? — отново попита Анджела.
— Първата ни работа е да отскочим до болницата и да видим Ники — рече Дейвид.
— Много добре — кимна младата жена. — Тъкмо ще направя опит да вляза при Хелън Бийтън.
— Това едва ли ще промени нещо — предупреди я Дейвид. — Сигурна ли си, че искаш нови емоции?
