двайсет и пет километра от Барстоу. Най-вероятно се бяха насочили към Ел Ей. Изпратиха номера и описанието на колата й на калифорнийската полиция и местните шерифства, но по-нататъшното разследване показа, че тойотата й е продадена и в момента кара кола под наем.
Ребека Розенберг ядеше третия си десерт след полунощ, когато най-неочаквано разби кодирането на Шакълтън и едва не се задави с карамела. Излетя от лабораторията, затича се тромаво по коридора до оперативния център и нахълта при наблюдателите. Накъдрената й в афростил от 60-те коса се тръскаше по раменете й.
— Съобщавал е ДС11 на една фирма!
Фрейзър седеше пред терминала си и се завъртя към нея. Изглеждаше така, сякаш му идеше да се издрайфа. По-лошо не можеше да бъде.
— Я стига бе. Сигурна ли си?
— Стопроцентово.
— На каква фирма?
Беше по-лошо.
— Застрахователна компания.
Коридорите на главната изследователска лаборатория бяха празни и това усилваше още повече ехото. За да намали напрежението, Малкълм Фрейзър се изкашля и се заслуша как отеква звукът. Викането или пеенето беше неуместно, дори никой да не слушаше. През деня в качеството си на шеф на оперативната охрана на Зона 51 Фрейзър обикаляше подземието с наперено-застрашителна походка, която впечатляваше останалите служители. Обичаше да се страхуват от него и изобщо не съжаляваше, че хората му са мразени от всички. Това означаваше, че си вършат добре работата. Как може да се поддържа ред без страх? Изкушението да се възползват от наличното тук просто бе прекалено голямо за смотаняците. Презираше ги и винаги изпитваше чувство за превъзходство, когато ги виждаше как минават голи през скенера — тлъсти и пухкави или хърбави и слаби, никога добре сложени и мускулести като неговите момчета. Спомни си, че Шакълтън беше от хърбавите и слабите, дето можеш да ги прекършиш като суха вейка.
Озова се до специалния асансьор и го повика с кода си за достъп. Спускането бе толкова гладко, че почти не се усещаше. Когато излезе от кабината, бе единствената жива душа в нивото на трезора. Движението му щеше да задейства камерите и някой от хората му щеше да гледа, но той имаше право да слиза тук, знаеше кодовете и бе един от малкото оторизирани да минават през тежките стоманени врати.
Мощта на трезора се усещаше физически. Фрейзър усети как гърбът му се изправя, сякаш през гръбнака му бяха прокарали железен прът. Гърдите му се изпъчиха и сетивата се изостриха, възприятията му — дори на слабата, студена синкава светлина — бяха толкова чувствителни, че почти виждаше триизмерно. Някои хора се чувстваха съвсем нищожни в огромното пространство, но той самият се чувстваше голям и могъщ на това място. Имаше нужда да дойде тук точно тази нощ, в разгара на най-сериозния пробив в сигурността в историята на Зона 51.
Пристъпи в студената и абсолютно суха атмосфера. Две стъпки, десет, двайсет, сто. Не възнамеряваше да отиде до края му, не разполагаше с толкова време. Отиде достатъчно навътре, за да почувства напълно огромния купол над себе си и грамадната като стадион площ. Пръстите на дясната му ръка докоснаха една от подвързиите. Строго погледнато, контактът бе забранен, но той не сваляше книгата от лавицата — а просто се уверяваше, че наистина съществува.
Кожата бе гладка и прохладна, нашарена като кожата на елен. Върху нея бе гравирана годината –1863. Имаше цели редове от тази година. Гражданската война. И Бог знае какво още е ставало по света по онова време. Не беше историк.
В единия край на трезора имаше тясно стълбище, водещо към висящо мостче, откъдето човек можеше да види цялото помещение. Изкачи се. Хиляди тъмносиви шкафове се простираха в далечината и съдържаха близо седемстотин хиляди дебели тома с над двеста и четиридесет милиарда имена в тях. Фрейзър бе убеден, че единственият начин да схванеш тези числа е да застанеш тук и да видиш всичко това с очите си. Цялата информация отдавна бе свалена на дискове и ако си някой от смотаняците, ще останеш потресен от терабайтите данни или други подобни глупости, но това не можеше да се сравни с посещението в самата Библиотека. Хвана се за перилото, облегна се на него и задиша бавно и дълбоко.
Нелсън Елдър прекарваше доста добра сутрин. Седеше на любимата си маса в кафенето на компанията и отдаваше дължимото на омлета и сутрешния вестник. Беше зареден с енергия от хубавото тичане, добрия душ и съживената увереност в бъдещето. От всички неща, които се отразяваха на настроението му, най- важното бяха борсовите показатели на „Дезърт Лайф“. През последния месец цената на акциите се покачи със 7,2 процента, като се вдигна с цял процент и половина в деня преди аналитичния ъпгрейд. Беше много рано цялата тази лудост с Питър Бенедикт да се изяви в пълен размер, но можеше с математическа сигурност да предскаже, че отказването на застраховки на клиенти с предстояща смърт и промяната на таксите за онези, чийто край ще настъпи в обозримо бъдеще, ще превърне компанията му в машина за пари.
В добавка рискованият ход на Берт Майърс с онзи хедж фонд от Кънектикът се оказа успешен и донесе огромна възвращаемост през юли. Елдър смени напористия си подход с нов, по-агресивен тон спрямо инвеститорите и анализаторите, и Уолстрийт си взе бележка. Мнението за „Дезърт Лайф“ започваше да се променя.
Не го интересуваше как онази странна птица Питър Бенедикт се е сдобил с вълшебната си база данни, откъде се е появила тя и дали изобщо е възможно да съществува. Елдър не се занимаваше с морално- философски въпроси. Беше платил на Бенедикт пет милиона от собствения си джоб, за да попречи на одиторите да забележат трансакцията и да започнат да задават въпроси. И без това си имаше достатъчно тревоги покрай авантюрата с хедж фонда на Берт.
Но разходите си струваха. Стойността на личния му дял в компанията скочи с десет милиона — страшно добра възвръщаемост за един месец! Смяташе да си мълчи за бизнеса с Бенедикт. Никой не знаеше за него, дори Берт. Беше прекалено шантаво и прекалено опасно. Беше трудно да обясни дори на собствения си главен деловодител защо трябва да получава всеки ден списък на всички желаещи да се застраховат клиенти.
Берт го забеляза, че се храни сам, и приближи с широка усмивка и размахан пръст.
— Знам тайната ти, Нелсън!
Думите му стреснаха по-възрастния мъж.
— Какво имаш предвид? — остро попита той.
— Днес следобед ще ни зарежеш, за да идеш на голф.
Елдър издиша и се усмихна.
— Откъде разбра?
— Знам всичко, ставащо тук — надуто рече финансовият директор.
— Не точно всичко. Скрил съм едно-две нещица в ръкава си.
— Сред тях има ли бонус за мен?
— Ако продължиш да носиш подобни печалби, след две години ще можеш да си купиш остров. Няма ли да седнеш да хапнеш?
— Не мога. Среща на отдела. С кого ще играеш?
— Благотворително мероприятие на „Уин“. Дори нямам представа кои са останалите.
— Е, забавлявай се. Заслужаваш го.
Елдър му намигна.
— Прав си. Наистина го заслужавам.
Нанси не можеше да се концентрира върху банковия обир. Обърна страницата, но осъзна, че не е запомнила нищо, и се наложи да се върне назад и да я прочете отново. Предстоеше й среща с Джон Мюлер, който очакваше някакъв брифинг по случая. На всеки няколко минути отваряше браузъра и търсеше в мрежата новини за Уил, но всички новинарски сайтове въртяха едно и също. Накрая не се сдържа.
Сю Санчес я видя в коридора и й махна от разстояние. Само тя й беше притрябвала, но Нанси не
