неговите алгоритми, — но той не беше като останалите. Приемаше нещата такива, каквито са. И сега отчаяно се нуждаеше да разбере какво става. Въведе паролата и влезе в откраднатата национална база данни, която се пазеше на твърдия му диск. Трябваше да работи бързо. Ако спре да мисли за това какво прави, всичко щеше да иде по дяволите.
Започна да въвежда имена.
Кери излезе от банята, издокарана в прилепнала червена рокля. Новият часовник блестеше на китката й.
— Марк! Какво има?
Беше затворил рязко компютъра в скута си и ревеше като дете, от гърдите му се изтръгваха дълбоки стонове и по лицето му се стичаше порой сълзи. Кери коленичи и го прегърна.
— Добре ли си, миличък?
Той поклати глава.
— Какво се е случило?
Трябваше да мисли бързо.
— Получих имейл. Леля ми е починала.
— Ооо, миличък, така съжалявам!
Марк стана несигурно — не, повече от несигурно. Сякаш всеки момент щеше да припадне. Кери също се изправи и го прегърна силно, с което не му позволи да рухне отново.
— Неочаквано ли беше?
Той кимна и се опита да избърше лице с длан. Тя изтича за кърпичка, върна се отново до него и попи сълзите му като майка, грижеща се за безпомощно дете.
— Виж, хрумна ми нещо — механично рече той. — Да идем в Ел Ей тази вечер. Още сега. С кола. Моята прегрява. Ще вземем твоята. Ще купим къщата утре, става ли? На Холивуд Хилс. Много писатели и актьори живеят там. Съгласна? Можеш ли да си събереш багажа?
Тя го зяпна объркано и тревожно.
— Сигурен ли си, че искаш да заминем още сега, Марк? Току-що преживя шок. Може би ще е по-добре да изчакаме до сутринта.
Марк тропна с крак и извика като сърдито малко дете:
— Не! Не искам да чакам! Искам да отидем сега!
Кери отстъпи крачка назад.
— Защо е това бързане, скъпи? — Плашеше я.
Той едва не се разрева отново, но успя да се овладее. Като подсмърчаше силно, прибра лаптопа и изключи мобилния си телефон.
— Защото животът е прекалено кратък, Кери. Прекалено кратък, мамка му.
30 юли 2009 г.
Лос Анжелис
Стаята им гледаше към Родео Драйв. Марк стоеше до прозореца в хавлия на хотела и скръбно гледаше през дръпнатите завеси как луксозните автомобили завиват от „Уилшър“, за да излязат на основния път. Слънцето все още не се бе вдигнало достатъчно, за да прогони сутрешната мъгла, но по всичко изглеждаше, че денят ще бъде великолепен. Апартаментът на четиринадесетия етаж на хотел „Бевърли Уилшър“ струваше 2500 долара на нощ, които плати в брой, за да затрудни малко повече наблюдателите. Но кого всъщност лъжеше? Погледна в чантата на Кери, за да провери телефона й. Беше го изключил, докато тя караше, и все още си беше изключен. Иначе вече щеше да е на радарите им, но той печелеше време. Безценно време.
Пристигнаха късно, след дълго пътуване през пустинята, по време на което не разговаряха много. Нямаше време да планира нещата, но искаше всичко да е съвършено. Умът му се върна към времето, когато бе седемгодишен, как веднъж се събуди преди родителите си и се втурна да им направи закуска за първи път в живота си — сипа овесени ядки и наряза банан, след което с гордост им поднесе в леглото купите, приборите и малките чаши портокалов сок. През онзи ден искаше всичко да бъде съвършено и след като успя, можеше да се радва на похвалите им седмици наред. Ако продължи да бъде все така съобразителен, можеше да успее и днес.
Когато пристигнаха, си поръчаха шампанско и пържоли. За късната закуска поръча още шампанско, палачинки и ягоди. След час имаха среща в лобито с агент на „Риълтър“ за следобедното търсене на къща. Искаше му се да е щастлива.
— Кери?
Тя се размърда под чаршафа и той отново я повика, този път малко по-силно.
— Здрасти — промърмори тя с лице във възглавницата.
— Закуската пристига, заедно с мимози.
— Не ядохме ли преди малко?
— Преди цяла вечност. Искаш ли вече да ставаш?
— Добре. Каза ли им, че няма да ходиш на работа?
— Вече знаят.
— Марк?
— Ммм?
— Снощи се държа малко шантаво.
— Зная.
— Днес нормален ли ще бъдеш?
— Да.
— Наистина ли ще купуваме къща?
— Стига да намерим някоя, която да ти хареса.
Тя отметна завивката. Лицето й бе осветено от усмивка.
— Е, денят започва доста хубаво. Ела тук, ще се погрижа и твоят да започне така.
Уил шофира цяла нощ и сега се носеше по равнините на Охайо, напрягайки всичките си сили, летеше към утрото и се надяваше, че ще се измъкне невредим, избягвайки ограничителите за скорост и щатските ченгета. Знаеше, че не може да измине целия път, без да поспи. Трябваше да избира евтини мотели покрай магистралата, където да плаща в брой и да подремва по четири часа тук, шест часа там — но не повече. Искаше да пристигне във Вегас до петък вечерта и да съсипе уикенда на онзи скапаняк.
Не си спомняше кога за последен път е издържал цяла нощ, особено без алкохол. Изживяването определено не му харесваше. Копнееше за пиячка, за сън, за нещо, в което да удави гнева и възмущението си. Ръцете му се бяха схванали от стискането на волана, десният глезен го болеше, защото старият „Таурус“ нямаше система за поддържане на постоянна скорост. Очите му бяха зачервени и сухи. Мехурът му се пръскаше от последното голямо кафе. Единственото, което му даваше някаква утеха, беше червената роза на Липински, сочна и хубава, сложена в пластмасова бутилка за вода в стойката за чаши.
Посред нощ Малкълм Фрейзър излезе от оперативния център, за да се поразходи и да проветри главата си. Последните новини бяха невероятни. Абсолютно невероятни, мамка му. И тази гадост стана по време на неговата смяна. Ако преживее това — ако
Попаднаха в кризисна ситуация в момента, в който Шакълтън изключи мобилния си телефон и изгубиха сигнала му. Един от екипите веднага пристигна във „Венеция“, но от него нямаше и следа — колата му все още беше на паркинга, сметката — неуредена.
Последва един много мрачен час, докато успеят да изяснят нещата. Шакълтън е бил с жена — атрактивна брюнетка, разпозната от портиера като компаньонка, която е виждал в хотела. Провериха обажданията от мобилния му телефон и откриха десетки обаждания до някоя си Кери Хайтауър, която отговаряше на описанието на жената.
Телефонът на Хайтауър излъчваше сигнали по шосе 1–15 в западна посока, докато не замлъкна на
