за хапване. Намери един малък италиански ресторант на Мамаронек Авеню, настани се на една маса по- далеч от прозореца и поръча първо, второ и трето. Въздържа се от третата бира и мина на сода с лазанята. Когато приключи, плати в брой, отпусна колана си с една дупка и излезе на слънце.
Обществената библиотека беше наблизо — величествена общинска сграда, явно нечия концепция за неокласицизъм. Остави сака си на гардероб, но тъй като нямаше металотърсач, задържа пистолета и си намери едно тихо местенце на дълга маса в дъното на голямата читалня.
Отново изпита чувството, че е изложен на показ. В читалнята имаше около десетина души, а само той беше с костюм и масата пред него бе празна. Тишината бе като в библиотека, само от време на време някой покашляше или тътреше крак по пода. Уил свали вратовръзката си, пъхна я в джоба на сакото и стана да си избере някаква книга, за да убие времето.
Не си падаше много по четенето и не бе сигурен кога за последен път е вървял между библиотечни рафтове — може би в колежа, и най-вероятно е гонил някое момиче, а не книга. Въпреки драматичния ден бе сънен и краката му бяха натежали. Вървеше през клаустрофобичните редове високи метални рафтове и вдишваше миризмата на стара хартия. Хилядите заглавия се размазваха пред очите му и умът му започна да се замъглява. Изпитваше огромно желание да се свие в някой тъмен ъгъл и да подремне, и бе на път съвсем да се отпусне, когато нещо го накара да застане нащрек.
Следяха го.
Отначало го усети, после чу стъпки по съседната пътека отляво. Обърна се навреме да види как нечия подметка изчезна в края на рафтовете. Докосна кобура си, забърза към края на реда и зави надясно. Пътеката бе празна. Заслуша се, стори му се, че чува нещо по-нататък и тихо се промъкна още два реда към средата на помещението. Рязко се показа на ъгъла и видя мъжа, който се опитваше да офейка от него.
— Хей! — извика му Уил.
Мъжът спря и се обърна. Беше дебел, с непокорна черна брада и облечен така, сякаш навън бе зима — туристически боти, прояден от молци пуловер и канадка. Бузите над брадата му бяха пъпчиви и разранени, носът му — голям и приличащ на обелена портокалова кора. Носеше очила с евтина метална рамка. Макар да бе към петдесетте, приличаше на дете, сгащено да върши нещо нередно.
Уил го приближи предпазливо.
— Следяхте ли ме?
— Не.
— Мисля, че го правехте.
— Да, следях ви — призна брадатият.
Уил се отпусна. Този човек не беше заплаха. Приличаше му на шизофреник, безобиден и лесно управляем.
— Защо ме следяхте?
— За да ви помогна да си намерите книга.
В гласа му нямаше модулация. Всяка следваща дума бе произнесена със същия тон и наблягане като предишната, напълно честно и откровено.
— Е, приятел, мога да се възползвам от предложението. Не съм много по библиотеките.
Мъжът се усмихна, показвайки два реда развалени зъби.
— Обожавам библиотеката.
— Добре, можеш да ми помогнеш да си намеря книга. Името ми е Уил.
— Аз съм Дони.
— Здрасти, Дони. Води, ще вървя след теб.
Дони радостно забърза между рафтовете като плъх, познаващ на пръсти лабиринта си. Поведе го към ъгъла и надолу по някакви стълби до подземния етаж, където отново се зарови дълбоко и целенасочено между книгите. Минаха покрай някаква библиотекарка, която буташе количка с книги. Възрастната жена се усмихна крадешком — явно бе доволна, че Дони си е намерил другарче за игра.
— Явно имаш наистина добра книга за мен, Дони — каза му Уил.
— Имам наистина добра книга за вас.
При толкова много свободно време това приключение беше добре дошло за Уил. Мъжът, когото следваше, имаше всички характерни признаци на хронична шизофрения, може би примесена с малко психична ретардация. Доколкото можеше да прецени, беше редовен посетител на клиниките. Дълбоко в мазето на библиотеката се намираше в царството на Дони и играеше неговата игра, но нямаше нищо против.
Накрая Дони спря между рафтовете и посегна към дебела книга с овехтяла подвързия. Трябваше да използва двете си ръце, за да я измъкне и да я подаде на Уил.
Светата Библия.
— Библия? — изненада се Уил. — Да ти призная, Дони, не си падам много по Библията. Ти четеш ли я?
Дони заби поглед в ботите си и поклати глава.
— Не я чета.
— Но смяташ, че аз трябва да го направя?
— Да.
— Има ли и нещо друго, което трябва да прочета?
— Да. Още една книга.
И забърза отново, следван от Уил с тежката книга под мишница, която притискаше кобура му. Майка му, кротка баптистка, която понасяше непрокопсания му баща цели трийсет и седем години, четеше непрекъснато Библията. И ето че отново я видя — седнала на масата в кухнята и четяща Библията, сякаш животът й зависеше от това, с трепереща долна устна, докато старецът му, пиян до козирката, я ругае с пълно гърло от дневната. Майка му намираше опрощение в Библията и когато сама посегна към бутилката. Уил определено нямаше да отвори това нещо в близко бъдеще.
— И другата ли ще бъде толкова дълбокомислена като тази? — попита той.
— Да. Добре ще е да я прочетете.
Очакваше с нетърпение.
Отново се спуснаха до най-долното ниво. Доколкото можеше да прецени, тук не идваха много хора. Дони внезапно спря, клекна до една лавица с по-стари книги в кожена подвързия и триумфално измъкна една.
— Тази е добра за вас.
Уил изгаряше от нетърпение да я види. Какво ли беше равностойно на Библията за тази бедна душа? Събра сили за момента на откровението.
„Общински закони на щата Ню Йорк, 1951 г.“
Остави Библията, за да разгледа новата книга. Както можеше да се очаква от заглавието, това бе сборник закони, в които особено силно се наблягаше върху разрешеното използване на земята. Сигурно беше минал най-малко половин век, откакто някой бе докосвал този том.
— Е, определено е дълбокомислена, Дони.
— Да. Добра книга.
— Избра и двете напосоки, нали?
Дони кимна енергично.
— Съвсем напосоки, Уил.
В пет и половина спеше дълбоко в читалнята, подпрял удобно глава на Библията и законника. Усети някой да дърпа ръкава му, погледна и видя изправената над него Нанси.
— Здрасти.
Проверяваше какво чете.
— Не питай, моля те — каза той.
Седнаха в колата й да поговорят. Предположи, че ако искаха да го отстранят, вече щяха да са го направили. Май никой все още не беше свързал точките.
Нанси му разказа, че в службата е настанала пълна лудница. Не била в течение на всичко, но новината се разпространила. Името на Уил било добавено към списъка на лицата, на които им е забранено да летят, и
