призля.
— Как си? — попита тя.
— Чудесно. Какво има? — Не пропусна да забележи, че Ребека никога досега не му се беше обаждала по такъв начин.
— Съжалявам, че те тормозя, докато си в отпуска. Къде си?
Ако искаха, можеха да разберат по сигнала на мобилния му, затова не излъга.
— Във Вегас.
— Добре. Знам, че е неприятно да прекъсвам почивката ти, но имаме проблем със софтуера и никой не може да го оправи. Ламбдата се срина и наблюдателите изкукуригаха.
— Опита ли се да я рестартираш? — замаяно попита той.
— Милион пъти. Изглежда, че кодът се е скапал.
— Как?
— Никой не може да разбере. Ти си му татенцето. Ще ми направиш огромна услуга, ако дойдеш утре.
— Но аз съм в отпуска!
— Зная и съжалявам, че ти се обаждам, но ако го направиш, ще ти осигуря три допълнителни дни, а ако приключиш за половин ден, ще те върнем с реактивния самолет до „Маккарън“ още по обяд. Какво ще кажеш? Споразумяхме ли се?
Марк поклати слисано глава.
— Добре. Ще дойда.
Метна телефона на леглото. Кери продължаваше да спи дълбоко. Имаше нещо съмнително. Беше прикрил безупречно следите си и бе сигурен, че бизнесът с „Дезърт Лайф“ е непроследим. Просто трябва да не бърза, да изчака един-два месеца, преди да започне процедурата за доброволно напускане. Ще им каже, че е срещнал момиче, че ще се оженят и ще се преместят да живеят на Източното крайбрежие. Те със сигурност ще скърцат със зъби и ще му четат лекции за взаимните отговорности и преданост, за времето, което са потрошили да го наемат и обучат, за това колко трудно ще бъде да му намерят заместник. Ще апелират към патриотизма му. Но той ще остане непреклонен. Това не е робство. Така че в крайна сметка ще го пуснат. На прощаване ще го претърсят здравата, но няма да намерят нищо. Ще го следят години наред, може би до края на живота му, както правят с всичките си бивши служители, но тъй да бъде. Могат да го следят колкото си искат.
След като Розенберг затвори, мъжете от охраната свалиха слушалките си и кимнаха одобрително. Малкълм Фрейзър, шефът им, също беше тук с безизразната си физиономия и тяло на борец.
— Добре беше — каза той.
— Ако мислите, че представлява риск за сигурността, защо не го пипнете още днес? — попита тя.
— Не мислим, че е риск за сигурността, а го знаем — грубо отвърна Фрейзър. — Предпочитаме да го направим в контролирана обстановка. Ще потвърдим, че е в Невада. Ще пратим хора в дома му. Ще следим сигнала на мобилния му. Ако сметнем, че утре може и да не се появи, ще действаме.
— Сигурна съм, че си разбирате от работата — каза Розенберг. Въздухът в кабинета й бе изпълнен с миризмата на едри атлетични мъже.
— Да, доктор Розенберг, разбираме си от работата.
По пътя за летището започна да ръми и чистачките на таксито се задвижиха като стрелката на метроном, отчитащ ритъма на адажио. Уил се отпусна на задната седалка и когато задряма, брадичката му се отпусна на рамото му. Събуди се на отбивката за „Ла Гуардия“ със схванат врат и каза на шофьора да го остави на терминала на „Ю Ес Еъруейс“.
Светлокафявият му костюм бе станал на петна от дъжда. Прочете на табелката името на продавачката на билети — Вики — и побъбри с нея, докато показваше значката си и разрешителното за носене на оръжие. Наблюдаваше я разсеяно как пише — дребно, обикновено момиче с дълга кафява коса, прибрана на опашка.
Терминалът бе осветен от сивкава светлина — стерилна като клиника зала с малко движение, защото бе късна сутрин. Така му бе по-лесно да оглежда помещението и да набелязва по-интересните хора. Сетивата му бяха наострени. Единствено Нанси знаеше, че е на път да кривне от правилата, но въпреки това имаше чувството, че се набива на очи, сякаш на врата му е окачена табела. Пътниците, чакащи да се качат в самолетите си, изглеждаха напълно нормално. До банкомата в другия край на залата бъбреха две униформени ченгета.
Имаше цял час за убиване. Реши да хапне нещо и да си купи вестник. По пътя щеше да почине няколко часа, освен ако не се случи в един самолет с Дарла — в такъв случай щеше да му се наложи да се бори с изкушението да кръшне на Нанси, макар да бе сигурен, че най-вероятно ще се поддаде на принципа „каквото става във Вегас, си остава във Вегас“. От доста време не се бе сещал за високата блондинка, но ето че сега му бе трудно да я прогони от мислите си. За надарена мадама като нея имаше най-ефирното, най-тънко бельо…
Осъзна, че Вики е забоксувала. Прелистваше някакви документи и се взираше уплашено в екрана.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Да. Компютърът блокира. Ще го рестартирам.
Ченгетата до банкомата гледаха към него и говореха по радиостанциите си.
Уил грабна документите си от гишето.
— Вики, после ще продължим. Трябва да изтичам до тоалетната.
— Но…
Спринтира. Ченгетата бяха на шейсетина метра от него, а подът бе хлъзгав. Насочи се към изхода и три секунди по-късно беше навън. Не погледна назад. Единственият му шанс бе да се движи и мисли по-бързо от преследващите го ченгета. Едно черно такси тъкмо оставяше пътника си. Шофьорът се канеше да потегли, когато Уил отвори задната врата и се напъха в купето, като метна сака си на седалката.
— Хей! Не мога да качвам тук! — Шофьорът бе към шейсетте и говореше със силен руски акцент.
— Няма проблем! — отвърна Уил. — Аз съм федерален агент. — Размаха значката си. — Карайте. Моля.
Шофьорът измърмори нещо на родния си език, но потегли. Уил се престори, че търси нещо в сака си — така можеше да държи главата си наведена. Отзад се чуха викове. Дали го бяха видели? Дали бяха засекли номера на колата? Сърцето му биеше бясно.
— Мога да си изгубя работата — каза шофьорът.
— Съжалявам. По работа съм.
— От ФБР? — попита руснакът.
— Да, сър.
— Синът ми беше в Афганистан. Къде искате да отидете?
Уил бързо прехвърли различните възможности.
— До терминала на „Марин Еър“.
— Само до другия край на летището?
— Много ми помогнахте. Да, само дотам.
Изключи мобилния си телефон, метна го в сака и извади солиден бакшиш.
Шофьорът отказа да вземе пари. Уил слезе и се огледа — беше настъпил моментът на истината. Всичко изглеждаше нормално. Нямаше сини светлини, не се виждаха преследвачи. Веднага отиде на стоянката за таксита пред терминала и скочи в една жълта кола. Когато потегли, използва предплатения телефон, за да се свърже с Нанси и да й съобщи за станалото. Двамата бързо скроиха план.
Знаеше, че преследвачите са мотивирани и разполагат с доста възможности, затова трябваше да заложи на бързината, многото прехвърляния и смени на посоката. Първото такси го остави при банката на Куинс Булевард, откъдето изтегли няколко хилядарки от сметката си и спря друга кола. Следващата спирка бе на Сто двайсет и пета в Манхатън, откъдето взе метрото до Уайт Плейнс.
Бе ранен следобед и Уил беше гладен. Дъждът беше спрял и въздухът бе по-свеж и годен за дишане, отколкото сутринта. Небето се разчистваше и сакът не тежеше много, така че тръгна пеша да потърси нещо
