— Това няма рационално обяснение, Джефри.
— Освен че са били ужасно умни негодници, не си ли съгласна? Предполагам, че именно те лежат в катакомбите. Специално отношение за умници. Няма да погребват гениите си в обикновеното гробище. Хайде, да намерим нещо по-ново.
Продължиха да обикалят второто помещение. Внезапно Атууд спря така рязко, че Беатрис се блъсна в него. Той подсвирна тихо.
— Виж това, Беатрис!
Лъчът на фенерчето освети някакви дрехи на земята близо до края на реда — купчина кафяв и черен плат, сякаш някой беше изпуснал прането си. Приближиха предпазливо и с ужас установиха, че се намират пред напълно облечен скелет, лежащ по гръб.
По големият жълтеникав череп имаше остатъци изсъхнала плът и няколко тъмни кичура коса. До него се търкаляше черна шапчица. Тилната кост бе дълбоко хлътнала и счупена, а камъните под нея бяха покрити с ръждиви петна от отдавна засъхнала кръв. Облеклото бе мъжко — черен подплатен двуреден жакет с висока яка, кафяви бричове до коленете, черни чорапи по дългите кости, кожени ботуши. Трупът лежеше върху дълго черно наметало с дрипава кожена яка.
— Този приятел определено не е средновековен — промърмори Атууд.
Беатрис вече бе коленичила, за да го огледа по-добре.
— Предполагам, че е от времето на Елизабет.
— Сигурна ли си?
На колана на скелета имаше пурпурна копринена кесия, на която бяха бродирани инициалите J. C. Беатрис я побутна с пръст, след което леко разтвори изсъхналата връв. В дланта й се посипаха сребърни монети. Шилинги и по три пенса. Атууд насочи фенерчето към тях. На оверса се виждаше доста мъжкият профил на Елизабет I. Беатрис обърна монетата. Над герба ясно се четеше 1581.
— Да, сигурна съм — прошепна тя. — Какво според теб е правил тук, Джефри?
— Май днешният ден ще ни донесе повече въпроси, отколкото отговори — замислено рече той. Погледът му се плъзна по рафтовете над трупа. — Виж! Най-близките книги са от хиляда петстотин осемдесет и първа! Определено не става дума за съвпадение. Ще се върнем при нашия приятел по-късно с фотоапарата, но нека първо да довършим търсенето.
Внимателно заобиколиха скелета и продължиха да вървят покрай шкафовете, докато Атууд не откри онова, което търсеше.
За щастие, томовете от 1947 г. можеха да се достигнат с ръка, така че не им трябваше стълба.
Освети шкафовете и възкликна:
— Открих ги! Четиридесет и седма започва оттук. — Развълнувано затърси из томовете и извика тържествуващо: — Днешна дата! Трийсет и първи януари!
Седнаха един до друг на студения под и положиха тежката книга помежду им така, че едната половина да ляга на нейното бедро, а другата — на неговото. Зачетоха страница след страница гъсто изписани имена.
Атууд изгуби бройката на обърнатите страници — петдесет, шейсет, седемдесет.
И тогава го видя, миг преди да го забележи и тя:
Бяха избрали „Коварния“ във Фишбърн за своя кръчма. Обикновено се отбиваха в нея след работа. Бирата беше евтина, а срещу едно пени на човек собственикът им позволяваше да използват банята в странноприемницата. Емблемата на кръчмата — ухилен мъж, клекнал над поток и ловящ пъстърва с голи ръце — винаги предизвикваше усмивка, но не и тази вечер. Археолозите седяха сами на дългата маса в задименото общо помещение и мрачно избягваха местните.
Реджи погледна часовника си и се опита да хвърли светлина върху въпроса.
— Мой ред е, стига някой да ми заеме две лири. Утре ще ти ги върна, Беатрис.
Тя бръкна в портмонето си и му подхвърли няколко банкноти.
— Вземай, горило такава. Ще ми ги върнеш, няма къде да ходиш.
Реджи грабна парите.
— Какво мислиш, шефе? Това ли е краят за дъртия Редж?
— Признавам, че съм ужасно озадачен от всичко това — отвърна Атууд и изгълта остатъка от бирата си. Беше му третата, което бе повече от обичайното, и главата му се въртеше. Всички пиеха здравата и вече заваляха думите.
— Е, ако това е последната ми нощ на този свят, поне ще си отида с пълен корем битер — заяви Реджи. — По още едно за всички, нали?
Събра празните халби и ги отнесе на бара. Когато се отдалечи, Денис се наведе и прошепна на групата:
— Нали никой не вярва на тези глупости?
Мартин поклати глава.
— Ако са глупости, как така рождената дата на професора е записана в една от книгите?
— Да, как? — обади се Тимъти.
— Трябва да има някакво научно обяснение — изтъкна Беатрис.
— Нима? — попита Атууд. — Защо всяко нещо трябва да пасва на разни спретнати научни теории?
— Джефри! — възкликна тя. — От твоите уста ли чувам това? От устата на самия доктор Рационалност? Кога за последен път си стъпвал в църква?
— Не помня. Доста стари църкви съм разкопал. — Атууд имаше замаяния вид на вече направил главата пияница. — Къде ми отиде бирата? — Вдигна поглед и видя Реджи на бара. — А, ето го и него. Добър човек. Преживя Ромел. Надявам се, че ще преживее и Вектис.
Ърнест се беше замислил дълбоко. Бе малко по-трезвен от останалите.
— Трябва да направим някои проверки — каза той. — Да потърсим повече хора, които познаваме. Или пък да проверим датите на някои исторически личности.
— Какъв подход само — изфъфли Атууд, като удряше с юмрук подложката за халба. — С помощта на научен метод да докажеш, че науката е глупост.
— Ами ако всички дати са верни? — попита Денис. — Тогава какво?
— Тогава съобщаваме това на страшните мушмороци, които вършат страшни нещица в страшните си кабинетчета в Уайтхол — заяви Атууд.
— На министерството на отбраната — тихо рече Ърнест.
— Защо пък на тях? — попита Беатрис.
— Че на кого другиго? — учуди се Атууд. — На пресата? Или на папата?
Реджи чакаше кръчмаря да напълни последната халба.
— Умряхме от жажда! — извика му Атууд.
— Идва, шефе — отговори Реджи.
Джулиън Бърнс влезе в кръчмата с разкопчан шинел. Никой не се изненада повече от местните, които го познаваха и никога не го бяха виждали в кръчма, особено в тази. Имаше нещо неприятно в него, някаква противна смес от надутост и наглост. Зализана назад коса, перфектно подстригани мустаци. Дребен, приличащ на пор.
Един от местните, човек от трейдюниона, който презираше този тип хора, подхвърли саркастично:
— Подполковникът май ни е сбъркал с офиса на Консервативната партия. Надолу по улицата и вляво, скуайър!
Бърнс не му обърна внимание.
— Кажете ми къде мога да намеря Реджиналд Сандърс! — извика той с ораторски тон.
Археолозите се обърнаха като един към него.
Реджи още беше на бара и тъкмо се канеше да отнесе пълните халби. Намираше се на две крачки от надутия дребосък.
— Кой пита? — поинтересува се той и се изправи в целия си внушителен ръст.
— Вие ли сте Реджиналд Сандърс? — наперено попита Бърнс.
— Кой пък си ти, по дяволите?
