29 юли 2009 г.

Ню Йорк

Махмурлукът на Уил беше толкова слаб, че едва ли можеше да се нарече махмурлук. По-скоро приличаше на лека настинка, която може да се прогони за един час с две хапчета аспирин.

Предишната вечер му се струваше, че е скочил от високо, дълго време е стоял на дъното и е изплувал на повърхността малко преди да се удави. Но след първите две питиета от замисления запой се ядоса — достатъчно, за да зареже самосъжалението и да поддържа постоянен приток уиски според изискванията на метаболизма си. Остана на това ниво и през по-голямата част от нощта се отдаде на рационални мисли вместо на обичайните летливи глупости, които минаваха за логика и се забравяха бързо. В един момент от тази функционална интерлюдия се обади на Нанси и се уговориха да се срещнат рано сутринта.

Когато тя дойде, той вече я чакаше в една от закусвалните край Сентрал Парк с чаша сок. Нанси изглеждаше по-зле и от него.

— Добре ли пътува? — пошегува се той.

Стори му се, че й идва да се разреве, и едва не я прегърна, но се сдържа — това щеше да е първата им публична проява на привързаност един към друг.

— Взех ти кафе с обезмаслено мляко — каза той и плъзна чашата към нея. — Още е топло.

Това я отприщи. Сълзите потекоха по бузите й.

— Това е само кафе — успокоително рече Уил.

— Знам. Благодаря. — Нанси отпи глътка и зададе въпроса: — Какво стана?

Наведе се над малката маса, за да чуе отговора му. Заведението беше шумно заради многобройните клиенти и съскането на кафе машините.

Изглеждаше млада и ранима, и той инстинктивно докосна ръката й. Тя разбра погрешно жеста му.

— Мислиш ли, че са научили за нас?

— Не! Няма нищо общо с това.

— Откъде знаеш?

— Замъкват те в отдел „Кадри“ и ти го казват. Повярвай ми, знам го.

— Тогава какво?

— Не е заради нас, а заради случая. — Отпи от чашата си, като оглеждаше всеки, който минаваше през вратата.

— Не искат да арестуваме Шакълтън — прочете мислите му Нанси.

— Така излиза.

— Защо им е да попречат на залавянето на сериен убиец?

— Чудесен въпрос. — Уил разтърка уморено чело. — Защото той е специален товар.

Нанси го погледна неразбиращо.

— Кога някой излиза от схемата? — със снишен глас попита Уил. — Програма за защита на свидетелите? Дейност под прикритие? Секретни операции? Каквото и да е, екранът потъмнява и си имаме нечовек. Шакълтън каза, че работи за федералните. Зона 51, каквото и да означава това, или някоя друга подобна дивотия. Намирисва ми, че една част от правителството — ние — се е сблъскала с друга. И ние сме изгубили.

— Да не искаш да кажеш, че шефовете на някоя федерална агенция са решили да оставят убиец на свобода? — не повярва Нанси.

— Нищо не казвам. Но да, възможно е. Зависи колко важен е той. Или пък, ако има някаква справедливост, ще се справят с него тихомълком.

— Но ние никога няма да разберем — рече тя.

— Никога няма да разберем.

Тя допи кафето си и затършува в чантата да си оправи грима.

— Значи това е всичко? Ние сме дотук?

Уил я гледаше как изтрива следите от плача.

— Ти си дотук. Аз не.

Четвъртитата му челюст бе издадена в класическата поза на войнственост, но в изражението му имаше също и спокойствие — от онова, тревожещото, като на човек, застанал на ръба и взел решение да скочи.

— Връщаш се в службата — каза той. — Ще ти намерят някаква нова работа. Чувам, че Мюлер щял скоро да се връща. Сигурно отново ще станете екип. Ще продължиш напред и ще имаш чудесна кариера, защото си страхотен агент.

— Уил… — започна тя.

— Не, изслушай ме, моля те. Това е лична работа. Не знам как или защо Шакълтън е убил тези хора, но зная, че го е направил, за да ми натрие носа с този лайнян случай. Това трябва да е част — може би голяма част — от мотивацията му. С мен ще стане онова, което трябва да стане. Аз вече не съм човек от фирмата. От години не съм бил. Цялата идея да спазвам шибано приличие до пенсията ми беше глупост. — Вече се беше разгорещил, но се намираха на публично място и това го възпираше да не избухне напълно. — Майната им на двайсетте години стаж, майната й на пенсията. Все ще си намеря някаква работа. Не ми трябват много пари, за да се оправям.

Тя остави пудриерата си. Изглеждаше така, сякаш май ще й се наложи отново да си оправя грима.

— Господи, Нанси, не плачи! — прошепна й той. — Не е заради нас. Това между нас е страхотно. Най- добрата връзка, която съм имал от много време, може би най-добрата изобщо, ако искаш да знаеш истината. Освен че си умна и секси, ти си най-самостоятелната жена, с която съм бил някога.

— Това комплимент ли трябва да бъде?

— От моя страна ли? Огромен. Не си зависима като всичките ми бивши. Чувстваш се комфортно със собствения си живот и така ме караш аз да се чувствам комфортно с моя. Няма да ми се случи отново да попадна на такова нещо.

— Тогава защо да пращаме всичко по дяволите?

— Определено нямам такова намерение. Просто трябва да намеря Шакълтън.

— Но ти си отстранен от случая!

— Връщам се отново в него. По един или друг начин това ще доведе до изритването ми. Знам ги как мислят. Няма да допуснат подобно неспазване на дисциплината. Виж, когато стана охрана на някой мол във Флорида, защо не си уредиш да те прехвърлят там? Не знам какво има в музеите им, но ще измислим някакъв начин да ти осигурим малко култура.

Тя попи сълзите си.

— Поне план имаш ли?

— Никога не съм си падал по сложните неща. Вече се обадих, че съм болен. Сю ще бъде доволна, че днес няма да й се налага да си има вземане-даване с мен. Сутринта си резервирах билет до Вегас. Смятам да го намеря и да го накарам да проговори.

— А аз трябва да се върна на работа, сякаш нищо не се е случило.

— И да, и не. — Уил извади два мобилни телефона от куфарчето си. — Ще скочат след мен веднага щом разберат, че ме няма. Възможно е да започнат да те следят. Вземи единия. С предплатени карти са. С тях ще поддържаме връзка. Не могат да се проследят, освен ако не знаят номерата ни. Ще ми трябват очи и уши, но ако дори за миг си помислиш, че е възможно да се компрометираш, излизаш от играта. Обади се и на Лора. Успокой я по някакъв начин. Става ли?

Нанси взе единия телефон. Вече беше мокър от краткото време, което беше прекарал в ръката й.

— Става.

Марк сънуваше софтуерен код. Появяваше се по-бързо, отколкото може да пише, по-бързо дори от мисълта му. Всеки ред бе пестелив, съвършен в минимализма си, без нито един ненужен знак. Някаква рееща се в нищото плоча бързо се запълваше с нещо великолепно. Беше разкошно и Марк бе ужасен, когато сънят му бе натрошен на парчета от звънящия телефон.

Страшно се раздразни, че го търси не друг, а Ребека Розенберг. Намираше се в легло с прекрасна жена във великолепен апартамент на хотел „Венеция“ и от провинциалния акцент на подобната на трол шефка му

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату