— Питам отново, вие ли сте Сандърс?
— Да, аз съм Сандърс. Имаш работа с мен ли?
Дребосъкът преглътна.
— Мисля, че познавате съпругата ми.
— А също и бричката ти, шефе. Познай кое от двете предпочитам.
И тогава подполковникът извади сребристия си пистолет и застреля Реджи в челото, преди някой да успее да каже или стори каквото и да било.
След срещата с Уинстън Чърчил Джефри Атууд бе откаран обратно в Хемпшир в покрит военен камион. До него на дървената пейка седеше млад капитан с безизразна физиономия, който говореше само ако го заговорят. Пътуваха към една база от времето на войната, където военните продължаваха да поддържат голяма казарма и учебен полигон. Там бяха задържали Атууд и екипа му.
— Защо не ме пуснете тук, в Лондон? — беше попитал Атууд в началото на пътуването.
— Имам заповед да ви върна в Алдършот.
— И защо, ако мога да попитам?
— Така ми е наредено.
Атууд бе служил достатъчно дълго в армията, за да се сети, че няма да получи по-подробни обяснения, така че по-нататъшното упорство беше безсмислено. Предположи, че адвокатите правят някакви тайни договорки и че всичко ще завърши добре.
Каросерията скърцаше и подскачаше на износените си ресори, а Атууд се опита да си мисли приятни неща за жена си и децата си, и колко щяха да се зарадват, когато се прибере. Мислеше си за вкусна храна, за гореща баня и за това как ще продължи успокояващо прозаичната си академична работа. Вектис щеше да потъне в дълбокия кладенец, бележките и фотографиите му вече бяха иззети, спомените му буквално бяха изтрити. Представяше си, че може би ще си приказват тайно с Беатрис на чаша шери в стаята му в музея, но затварянето им бе постигнало търсения ефект — беше уплашен. Далеч по-уплашен, отколкото през войната.
Когато се върна в заключената казарма, беше нощ и другарите му го наобиколиха като фотографи около филмова звезда. Бледа, обезсърчена компания. Бяха отслабнали, раздразнителни, зле хранени и ужасно разтревожени. Държаха Беатрис отделно от мъжете, но й позволяваха през деня да остава с тях в общата стая, където пазачите им носеха блудкавата армейска храна. Мартин, Тимъти и Денис мрачно играеха карти, Беатрис фучеше и ругаеше пазачите, а Ърнест седеше в ъгъла и неспокойно чешеше ръцете си.
Всичките им надежди бяха в Атууд, когато го замъкнаха в Лондон, и сега искаха да научат всичко, до най-малката подробност. Слушаха жадно разказа му за срещата с генерал-майор Стюарт, ръкопляскаха и плакаха, когато им каза, че задължително ще ги пуснат. Трябвало само да се уредят нещата с тайните агенции и да подпишат. Дори Ърнест се оживи и придърпа стола си по-наблизо, а напрежението на лицето му донякъде намаля.
— Знаете ли какво ще направя, когато се върна в Кеймбридж? — попита Денис.
— Не ни интересува, Денис — сряза го Мартин, опитвайки се да го накара да млъкне.
— Ще се изкъпя, ще облека чисти дрехи, ще ида в някой джаз клуб и ще свалям леки жени.
— Той каза, че не ни интересува — обади се Тимъти.
Цялата следваща сутрин очакваха с нетърпение вестта за освобождаването им. По обяд се появи един редник с поднос и го остави на масата. Беше тъпо, лишено от чувство за хумор момче и Беатрис обичаше да го тормози.
— Вземи това, чекиджия малоумен — нареди му тя. — Донеси ни две бутилки вино. Днес си отиваме.
— Ще трябва да проверя, госпожице.
— Направи го, синко. Провери също дали мозъкът ти не е изтекъл от ушите.
Генерал-майор Стюарт вдигна телефона в кабинета си в Алдършот. Обаждаха се от Лондон. Мускулите на изсеченото му лице с презрителна физиономия не помръднаха. Разговорът беше съвсем кратък и по същество. Нямаше нужда от встъпителни думи и разяснения. Отговори със „Слушам, сър“ и дръпна стола си назад от бюрото, за да изпълни заповедта.
Обядът беше безвкусен, но всички бяха гладни и възбудени. Докато нагъваха старите хлебчета и лепкавите спагети, Атууд в характерния си описателен стил им разказа всичко, което си спомняше от прословутия подземен бункер на Чърчил. Докато се хранеха, редникът се върна с две отворени бутилки вино.
— Да вярвам ли на очите си! — възкликна Беатрис.
— Редник Чекиджийски се погрижи за нас!
Момъкът остави бутилките на масата и излезе, без да каже нито дума.
Атууд пое ролята на домакин и разля виното във водните чаши.
— Искам да вдигна тост — каза той и стана сериозен.
— За жалост, никога не ще можем да говорим за онова, което открихме във Вектис, но преживяното ни свърза завинаги и тази връзка не може да бъде разкъсана. За нашия мил приятел Реджи Сандърс и за проклетата ни свобода!
Чукнаха чаши и изгълтаха виното.
Беатрис се намръщи.
— Май не е от офицерската столова.
Денис започна да се дави пръв, може би защото бе най-дребен и лек. Беатрис и Атууд бяха следващите. След няколко секунди всички бяха изпопадали от столовете си и се гърчеха на пода, прехапали окървавени езици, с изцъклени очи и стиснати юмруци.
След като всичко приключи, генерал-майор Стюарт влезе и уморено огледа жалката картина. Беше му писнало от смърт, но в армията на негово величество нямаше по-изпълнителен войник от него.
Въздъхна. Предстоеше тежка работа и денят се очертаваше да бъде дълъг.
Генералът поведе малък контингент доверени хора обратно към остров Уайт. Обектът на Атууд беше отцепен и над изкопа бе издигната голяма щабна палатка, която го скриваше от любопитни очи.
Един военен каза на абат Лоулър, че екипът на Атууд е открил неизбухнали снаряди в сондажа си и е бил евакуиран за по-сигурно. През следващите дванайсет дни големи военни шлепове непрекъснато докарваха камиони на острова и тежките машини една след друга спираха до палатката. Войници, нямащи никаква представа за значението на онова, което е в ръцете им, денонощно изваждаха тежки дървени сандъци на повърхността.
Генералът влезе в хранилищата на библиотеката. Тропотът на подкованите му ботуши отекваше остро в празното пространство. Помещенията бяха опразнени и сега в тях се издигаха ред след ред празни шкафове. Прекрачи скелета, без да му обръща абсолютно никакво внимание. Друг на негово място сигурно би се запитал какво ли се е случило някога тук, би се опитал да разбере как е възможно всичко това, да се замисли за огромното му философско значение. Стюарт обаче не беше такъв човек и може би именно това го правеше идеален за тази работа. Единственото му желание бе да се върне в Лондон навреме, за да отиде в клуба си за чаша уиски и порция бифтек.
След като приключеше тук, трябваше да посети абата и да изкаже съжаленията си за ужасната грешка, която бе допуснала армията — смятали, че са обезвредили всички боеприпаси, преди да позволят на екипа на Атууд да се върне. За съжаление се оказало, че са пропуснали една двеста и двайсет килограмова бомба.
Може би било уместно да отслужат заупокойна меса за тях.
Стюарт нареди да опразнят района и остави сапьора да приключи с опъването на кабелите. Когато бомбата се взриви, земята се разтресе и многотонните средновековни зидове се срутиха под собствената си тежест.
Дълбоко в затрупаните катакомби останките на Джефри Атууд, Беатрис Слейд, Ърнест Мърей, Денис Спенсър, Мартин Банкрофт и Тимъти Браун щяха да лежат завинаги до костите на поколенията червенокоси писари, чиито книги бяха натоварени в конвоя тъмнозелени камиони и сега пътуваха към американската военновъздушна база в Лакенхийт, Съфолк, за да бъдат незабавно изпратени във Вашингтон.
