си по дължината на шкафа, за да прецени размерите му. Беше дълъг около петнайсет метра, висок около девет и имаше двайсет лавици. Бързо преброи книгите само на една от тях — около сто и петдесет.
Целият беше настръхнал, докато вървеше по централния коридор. От двете му страни се издигаха огромни шкафове досущ като първите два, които чезнеха в мрака, сякаш нямаха край.
— Цял лайнян товар книги — обади се Реджи.
Атууд някак се беше надявал първите думи, произнесени при едно от най-големите открития в историята на археологията, да бъдат по-значими. Нима Картър пред входа на гробницата на Тутанкамон е чул някой да казва „Цял лайнян товар джунджурии, приятел“? Все пак, трябваше да се съгласи.
— Прав си.
Наруши собственото си правило да не се пипа нищо и леко докосна с показалец една от книгите на нивото на очите му в края на третия шкаф. Кожата бе здрава и чудесно запазена. Внимателно извади книгата.
Беше тежка, най-малко два килограма и нещо, висока около четиридесет и пет сантиметра, широка трийсет и дебела около дванайсет. Кожата бе прохладна и лъскава, без абсолютно никаква украса. Само на ръба имаше голям, лесен за разчитане номер, гравиран дълбоко в подвързията — 833. Листата пергамент имаха грубо изрязани, леко неравни краища. Сигурно бяха на две хиляди години.
Реджи и Беатрис стояха до него. И двамата насочиха фенерчетата си към книгата в ръцете му. Атууд внимателно я отвори напосоки.
Беше списък. Имена, ако можеше да се съди по трите колони. Около шейсет имена на колона. Пред всяко едно имаше една и съща дата —
— Това е някакъв регистър — прошепна Атууд.
Обърна страницата. Имената продължаваха. Това бе някакъв безкраен списък.
— Имаш ли някакви идеи, Беа? — попита той.
— Прилича ми на запис на раждания и смърт, подобно на онези, които са се пазели в енорийските черкви през Средновековието — отвърна тя.
— Тук са доста много, не мислиш ли? — каза Атууд, осветявайки дългия централен коридор.
Останалите бяха дошли и мърмореха на входа на библиотеката. Атууд им извика засега да останат там. Не забеляза, че Реджи и тръгнал навътре по коридора.
— Колко стара е залата според теб? — попита Атууд.
— Ако се съди по градежа, конструкцията на вратата и бравата, най-вероятно е от единадесети или може би дванадесети век — отвърна Беатрис. — Осмелявам се да предположа, че ние сме първите живи хора, дишащи този въздух за последните осемстотин години.
Гласът на Реджи проехтя на трийсетина метра от тях:
— Щом шефката се прави на толкова отворена, как така държа книга, в която е записан шести май хиляда четиристотин шейсет и седма?
Трябваше им генератор. Въпреки трескавата възбуда на всички Атууд реши, че е твърде рисковано да продължават проучванията на тъмно. Върнаха се и излязоха на яркото следобедно слънце, след което бързо покриха отвора с дъски и дзифтова хартия и хвърлиха отгоре пръст, за да го скрият от случайни посетители като абат Лоулър.
— И нито дума на никого за находката — предупреди ги Атууд. — На никого!
Върнаха се в лагера и Реджи взе двама от младежите да потърсят генератор някъде на острова. Атууд се затвори в караваната си да пише дневник, а останалите разговаряха тихо помежду си над купите агнешка яхния.
Колата се върна след залез-слънце. Бяха намерили строител в Нюпорт, който им бе дал под наем преносим генератор. Освен това се бяха сдобили с кабел и сандък електрически крушки.
Реджи отвори задната врата на микробуса, за да покаже придобивките на професора.
— Реджиналд доставя — гордо обяви той.
— Май винаги успява да го направи — похвали го Атууд и го потупа по гърба.
— Голяма работа, нали, шефе?
Атууд беше потиснат; писането на дневника го беше оставило без сили.
— Все мечтаеш да намериш нещо много важно. Нещо, което да промени представите, както се казва. Е, старче, боя се, че това ще се окаже прекалено голяма работа.
— В какъв смисъл?
— Не зная, Редж. Честно да ти кажа, имам лошо предчувствие.
Цялата следваща сутрин отиде в пренасянето на генератора и опъването на кабели с крушки в подземните помещения. Атууд реши, че първо трябва да се направят снимки, така че пусна Тимъти и Мартин да фотографират скриптория, Ърнест и Денис — катакомбите, а самият той с Беатрис засне библиотеката. Крушките често се пръскаха и застоялият въздух се изпълни с миризмата на озон. Реджи пое ролята на електротехник — прокарваше жиците, сменяше крушки и се грижеше за генератора, който пухтеше на повърхността.
Следобед откриха, че огромната библиотека е само първата от общо две. В дъното на помещението имаше вход към друго, вероятно изградено по-късно, когато мястото е станало недостатъчно. Второто хранилище бе също толкова огромно — със страни четиридесет и пет и височина най-малко девет метра. Във всяко помещение имаше шейсет двойки дълги и високи шкафове, разделени от тесен коридор. Повечето от лавиците им бяха пълни с томове с изключение на няколко шкафа в дъното на второто помещение, които бяха останали празни.
След като обходиха хранилищата, Атууд направи груба сметка в бележника си и показа резултата на Беатрис.
— По дяволите! — възкликна тя. — Сигурен ли си?
— Не съм математик, но мисля, че са горе-долу толкова.
Двете помещения съдържаха близо седемстотин хиляди тома.
— Това означава, че сме намерили една от десетте най-големи библиотеки във Великобритания — рече Беатрис.
— И смея да кажа, най-интересната. Е, ще се опитаме ли да разберем защо средновековните монаси — ако това наистина е тяхно дело — са си направили огромния труд да пишат имена и дати от бъдещето? — Атууд затвори рязко бележника си и звукът отекна в голямото помещение.
— Честно казано, цяла нощ си мислех за това — призна Беатрис.
— Аз също. Ела.
Поведе я към второто хранилище. Не бяха прекарали кабел до края му и Беатрис вървеше близо до него, следвайки жълтеникавия лъч на фенерчето му. Бяха навлезли дълбоко между тъмните шкафове, когато той спря и почука един от томовете — 1806.
Продължи към следващия ред.
— А, приближаваме. Хиляда осемстотин и седемдесета. — Продължи нататък, като следеше датите. — Стигнахме. Хиляда осемстотин деветдесет и пета. Много добра година.
— Защо? — попита тя.
— Защото съм роден през нея. Да видим. Би ли светнала тук? Не, трябва да се върнем малко, този том започва от септември.
Върна книгата на мястото й и прегледа няколкото до нея.
— Аха! — възкликна Атууд. — Януари хиляда осемстотин деветдесет и пета. Преди две седмици имах рожден ден, нали помниш. Да видим, четиринайсети януари. Сума ти имена. Господи! Тук е писано на всички езици на света! Виж. Китайски, арабски, английски, естествено, испански… Това финландски ли е? Това май е суахили, ако не греша.
Пръстът му се движеше бавно по колоните и накрая спря.
— Боже мой, Беатрис! Погледни тук! „Джефри Филип Атууд, четиринайсет, едно, хиляда осемстотин деветдесет и пет, Natus.“ Това съм аз! Аз, по дяволите! Откъде са знаели, че Джефри Филип Атууд ще се роди на четиринайсети януари хиляда осемстотин деветдесет и пета?
Гласът й потрепери.
