на мястото си, заразмахва ръце като обезумял.
— Спри! Спри! Ела тук! Ела!
Реджи изключи двигателя и всички се спуснаха в изкопа.
Денис го видя пръв.
— По дяволите!
— Вижте само! — поклати глава Тимъти.
Докато останалите зяпаха невярващо, Реджи запали фаса, който беше запазил в джоба си, и дръпна дълбоко.
— Да си го начукам. Шефе, това трябва ли да е тук?
Атууд почеса зачудено оплешивяващото си теме.
— Ще ни трябва светлина — рече той.
Взираха се в дълбока черна дупка и косите лъчи на следобедното слънце разкриваха нещо като каменни стъпала, спускащи се надолу.
Денис изтича обратно до лагера и събра всички електрически фенери, които успя да намери. Върна се зачервен и запъхтян и ги раздаде на колегите си.
Реджи се чувстваше като закрилник на стария си шеф и настоя да влезе пръв. На времето беше разчистил няколко от подземните бункери на Ромел и знаеше как да се оправя в такива места. Останалите последваха едрия мъж в колона по един. Зарязала обичайната си храброст, Беатрис плахо пристъпваше последна.
След като всички слязоха без инциденти по тясното спирално стълбище, което по преценка на Атууд се спускаше на невероятните дванайсет или петнайсет метра под земята, изследователите се озоваха в помещение, не по-голямо от две лондонски таксита. Въздухът беше застоял и Мартин, който бе със склонност към клаустрофобия, веднага започна да губи кураж.
— Малко е тесничко — изхленчи той.
Всички местеха фенерчетата си във всички посоки и лъчите се пресичаха като лъчите на прожекторите по време на войната.
Реджи пръв откри вратата.
— Хей! Ти пък какво правиш тук?
Освети с фенерчето си проядената повърхност. От зейналата ключалка стърчеше огромен железен ключ.
Атууд спря лъча си в него.
— Като ще е гарга, да е рошава. Съгласни ли сте?
Младият Денис пристъпи към вратата.
— Абсолютно!
— Добре тогава — рече Атууд. — Реджи, ти имаш честта.
Намиращата се най-отзад Беатрис не можеше да види какво става.
— Какво? Какво правим? — Гласът й беше напрегнат.
— Отваряме голяма врата — обясни Тимъти.
— Хайде, побързайте, иначе се връщам обратно — настоя Мартин. — Не мога да дишам тук.
Реджи завъртя ключа и всички чуха прещракването на механизма. Опря длан на хладната дървена повърхност, но вратата не помръдна. Продължи да се съпротивлява на усилията му, докато не я натисна с все сили с рамото си.
Скърцайки, вратата бавно се отвори.
Промъкнаха се през нея, сякаш бяха завързани на верига, след което всички започнаха да проучват новото помещение с фенерчетата си.
Тази стая бе по-голяма от първата. Много по-голяма.
Умовете им съчетаха разпокъсаните образи в нещо цяло, но виждането не бе равносилно на вярването. Поне отначало.
Никой не смееше да проговори.
Намираха се в помещение с висок купол и размерите на конферентна зала или малък театър. Въздухът бе хладен, сух и застоял. Подът и стените бяха изработени от големи каменни блокове. Атууд обърна внимание на тези особености, но онова, което го разтърси най-много, беше дългата дървена маса и пейката до нея. Плъзна лъча на фенера си и прецени, че дължината й е над шест метра. Пристъпи напред, докато бедрата му не я докоснаха. Освети повърхността й. Върху масата имаше глинен съд колкото чаша за чай с черна утайка в него. По-нататък имаше втори съд, после трети, четвърти.
Възможно ли бе?…
Сети се да насочи фенера към пространството отвъд масата.
Там имаше друга маса. А зад нея — още една. И още една. И още една.
Зави му се свят.
— Мисля, че знам какво е това място.
— Целият съм слух, шефе — тихо рече Реджи. — Какво е това място, по дяволите?
— Скрипторий. Подземен скрипторий. Просто невероятно.
— Ако знаех какво означава това, щях да разбера, нали така — раздразнено подхвърли Реджи.
— Мястото, където монасите са правели копия на ръкописи — с благоговение обясни Беатрис. — Ако не греша, това е първият открит подземен скрипторий.
— Не грешиш — каза Атууд.
Денис посегна към мастилницата, но Атууд го спря.
— Не пипайте нищо. Всичко трябва да се заснеме in situ, точно както го намираме.
— Извинете — обади се Денис. — Мислите ли, че ще намерим и ръкописи?
— Би било чудесно — едва чуто промълви Атууд. — Но не бих разчитал на това.
Решиха да се разделят на две групи и да проучат периметъра на залата. Ърнест поведе тримата студенти надясно, а Атууд тръгна наляво с Реджи и Беатрис.
— Внимавайте къде стъпвате — предупреди ги той.
Броеше редиците маси, покрай които минаваха.
Когато стигна до петнайсетата, видя, че Реджи осветява друга голяма врата в дъното на помещението.
— Какво ще кажеш да надникнем и там? — предложи той.
— Защо не? — отвърна Атууд. — Но едва ли нещо може да се сравнява с това.
— Сигурно е проклетият им кенеф — нервно се пошегува Беатрис.
Почти се бутаха в Реджи, докато той вдигаше тежкото дървено резе и отваряше вратата.
Всички едновременно насочиха лъчите на фенерчетата си вътре.
Атууд ахна.
Прималя му и се наложи да седне на каменния под. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи.
Реджи и Беатрис се подкрепяха един друг. За първи път двете противоположности се привличаха.
— Професоре, елате тук! — развикаха се от отсрещния край на залата. — Намерихме катакомби!
— Има стотици скелети, може би хиляди!
— Не им се вижда краят!
Атууд не бе в състояние да говори. Реджи направи няколко крачки назад, за да се увери, че шефът му е добре. Наведе се, помогна му да стане и извика с най-силния си войнишки баритон:
— Зарежете скелетите, нехранимайковци! По-добре елате тук, защото няма да повярвате на какво се натъкнахме.
Първата мисъл на Атууд бе, че е мъртъв, че е вдишал някакви отровни изпарения и е умрял. Не беше вярващ, но това като че ли беше някакво свръхестествено изживяване.
Не, всичко беше истинско. Ако първото помещение бе колкото театър, то второто бе с размерите на хангар за пътнически самолет. От лявата му страна, само на три метра от вратата, имаше огромен дървен шкаф, пълен с грамадни, подвързани в кожа томове. Отдясно се издигаше друг такъв шкаф, а помежду им имаше пътека, по която едва можеше да премине човек. Атууд дойде на себе си и плъзна лъча на фенерчето
