— Нищо не чувам.
— Двигател. — Определено не беше колата на някой от слугите. Личеше си, че е породиста машина. — Сигурна ли си, че мъжлето ти няма да се появи?
— Казах ти вече. В Лондон е. — Тя сграбчи задника му и се опита да го накара да продължи.
— Някой идва, миличка, и това не е проклетият пощальон.
Стана от леглото и както си беше гол, леко повдигна най-близката завеса. Два мощни фара пронизваха мрака.
— Познаваш ли някого с червена инвикта? — попита той.
Със същия успех можеше да я попита дали знае, че дяволът чука на вратата.
Тя скочи от леглото и грабна бельото си, надавайки уплашени писъци.
— Значи е колата на подполковника — фаталистично изрече Реджи и сви широките си рамене. — Трябва да изчезвам, миличка. Чао-чао.
Скочи в панталоните, събра останалите си дрехи и хукна по задните стълби към кухнята. Излезе през вратата за прислугата точно когато подполковникът влизаше в приемната и викаше весело:
— Ехо! Познай кой се прибра един ден по-рано!
Реджи се дооблече в градината и моментално се разтрепери. Предишната седмица бе необичайно топла за сезона, но след това от север нахлу студен въздух и температурите паднаха. Беше се срещнал с госпожата пред кръчмата и тя го беше докарала до дома. Намираше се най-малко на десет километра от лагера и нямаше абсолютно никакво намерение да бие целия път пеша.
Тихо заобиколи къщата. Автомобилът, модел 1930 г., излъчваше топлина. Купето му бе дълбоко като вана с червени кожени седалки. Ключовете се полюшваха на запалването. Ходът на мислите му не беше от сложните — студено ми е, колата е топла, просто ще я заема за малко. Скочи вътре и завъртя ключа. Мощният двигател се събуди с прекалено висок рев. Миг по-късно Реджи изпадна в паника. Къде беше скоростният лост, по дяволите? Ръката му безуспешно се опитваше да го напипа. Вратата на къщата рязко се отвори.
И тогава си спомни — това беше кола с автоматични скорости, първата, появила се в Англия! Натисна газта и скоростите реагираха незабавно. Автомобилът набра скорост, изхвърляйки дребен чакъл под гумите. Зърна за миг в огледалото някакъв гневен мъж на средна възраст, размахващ юмруци във въздуха. Двигателят заглушаваше виковете му, каквито и да бяха.
— Да ти се връща, приятел! — извика в отговор Реджи. — Благодаря за колата и за госпожата.
Заряза инвиктата пред кръчмата във Фишбърн и бързо измина последния километър и половина, като си подсвиркваше в тъмното и търкаше ръце, за да ги стопли. В лагера гореше голям огън, подсилен с парафин. Благодарение на него намери по-лесно пътя. Гъстите облаци разпръскваха лунната светлина и превръщаха нощното небе в тъмносива фланела. Димът от огъня се издигаше гъст и черен като противни харпии и Реджиналд проследи полета им, докато не ги изгуби над извисяващата се кула на манастира Вектис.
Докато вървеше към огъня да се стопли, вратата на един от очуканите фургони се отвори.
— Изненада! — извика появилият се дългурест младеж. — Виж кой е тук! На Редж са му били шута!
— Напуснах по свое желание, приятел — рязко отвърна Реджи. — Да се намира нещо за дъвчене?
— Сещам се за едни консерви боб.
— Мятай една. Умирам от глад след плющене.
Младият мъж се изсмя, но думата беше вълшебна — вратите и на четирите фургона се отвориха и обитателите им се изсипаха навън да чуят подробности. Дори Джефри Атууд се появи от шефската каравана, облечен в дебело вълнено поло и пуфтящ замислено с лулата си.
— Някой плющене ли каза?
— Да не би да очаквате да ви разправям подробности?
— Да, моля — похотливо го подкани дългурестият Денис Спенсър. Беше пъпчив първокурсник от Кеймбридж, достатъчно млад, за да е отървал военната служба.
Имаше и четирима други, трима мъже и една жена, всички от департамента на Атууд. Също като Спенсър, Мартин Банкрофт и Тимъти Браун бяха студенти, макар и по-възрастни, които след войната се бяха върнали в университета да завършат образованието си. Мартин не беше напускал Англия. Разпределили го в Лондон като офицер от разузнаването. Тимъти пък бил радист на фрегата, действала предимно в Балтийско море. И двамата бяха като замаяни от връщането си в Кеймбридж и перспективата за повече от месец разкопки.
Ърнест Мърей бе прехвърлил трийсетте, и в момента довършваше доктората си, който беше зарязал след като германците нахлуха в Полша. Беше участвал в сериозни битки в Индокитай, които го бяха направили ужасно нерешителен. Англосаксонската археология вече не му се виждаше толкова важна и той все още не можеше да реши какво да прави с остатъка от живота си.
Единствената жена в екипа бе Беатрис Слейд, преподавател по средновековна история и академична довереница на Атууд. По време на войната на практика тя управляваше департамента му. Беше яка и остроумна дама и прочута с това, че изобщо не криеше, че е лесбийка. Двамата с Реджи бяха абсолютно несъвместими. Зад гърба й той грубо се подиграваше със сексуалните й предпочитания, а тя му отвръщаше с абсолютно същото.
— А, събрахме се всички — рече Атууд, като примигваше срещу яркия огън. — Какво ще кажете да пийнем кафе, докато Реджи ни разкаже историята си?
— Аз ще го сваря, шефе — предложи Тимъти.
— Казвай, Редж, какво е станало? — попита Мартин. — Мислех си, че тази нощ ще спиш в пухено легло, а не в ръждивата кофа с нас.
— Просто по едно време се издразних, приятел — отвърна той. — Нищо особено. — Сви цигара и намокри хартията с език.
— Нищо особено? — подигравателно повтори Беатрис. — Да не би да е поискала да го направите пак и да не си го вдигнал?
Заклати комично бедра и всички, дори Атууд, започнаха да се смеят за негова сметка.
— Я да те питам, господин Сандърс — подигравателно-почтително се обади Денис, — задникът ти гол ли беше по време на оттеглянето?
Всички отново ревнаха. Атууд изпуфтя няколко пъти с лулата и замислено отбеляза:
— Доста неприятна картинка, като си представи човек.
Сутринта бе ветровита и прехвърчаше сняг, от който земята изглеждаше като посипана със сол. Ърнест бе отличен домакин и успя да приготви закуска за седем души на двата газени котлона. Насядаха около огъня върху гюмове за мляко, увити в дебели вълнени дрехи, за да се подкрепят с чаша горещ сладък чай. Дъвчейки препечена филийка, потопена в жълтък, Атууд се загледа през замръзналото поле към морето.
— Чия беше чудната идея да се копае през януари? — попита той.
Щеше да е далеч по-добре, ако сутринта бе лятна или есенна, но за всички бе направо фантастично да работят тук по всяко време, при каквито и да било условия. Сякаш до вчера бяха в разгара на войната и си мечтаеха колко хубаво би било да се посветят на археология на някой спокоен и тих остров. Затова в мига, в който получи тристате лири от Британския музей за подновяване на разкопките във Вектис, Атууд бързо събра екипа, без да обръща внимание, че е зима.
Реджи беше шефът на изкопните работи. Погледна часовника си, стана и извика с мощния си сержантски глас:
— Хайде, момчета, да се размърдаме! Много пръст трябва да прехвърлим днес.
Тимъти посочи театрално Беатрис. „Момчета?“ — безмълвно оформиха устните му.
— Прав си — рече Реджи, докато вземаше нещата си. — Извинявам се. Прекалено е дърта, за да я наричам момче.
— Разкарай се, чекиджия нещастен — процеди тя.
Сондажът на Атууд бе в ъгъла на манастира, далеч от основния комплекс постройки. Абатът, отец Уилям Скот Лоулър, любезен духовник със страст към историята, бе така мил да позволи на екипа от Кеймбридж да разположи лагера си в рамките на манастира. На свой ред Атууд го покани да гледа как върви работата и
