предишната събота абатът дори се появи в джинси и анорак и цял час стърга един квадратен метър с шпаклата си.
Археолозите тръгнаха към обекта, когато камбаната на катедралата удари за молитвата на третия час, или в девет сутринта. Над тях се рееха и крещяха чайки, а в далечината бушуваха стоманеносивите вълни на Солент. Камбанарията на катедралата се издигаше величествено в яркосиньото небе на изток. Дребните фигурки на монасите бързаха през полето за молитвата. Атууд ги гледаше с присвити очи и им се възхищаваше. Сякаш бяха извън времето. Ако можеше да се върне на това място преди хиляда години, дали картината щеше да изглежда по-различна?
Обектът бе грижливо очертан с колчета и канап. Размерите му бяха четиридесет на тридесет метра — тъмнокафява пръст, от която бяха вдигнали чимовете. Отдалеч ясно се виждаше, че обектът се намира в падина, около метър под околния терен. Именно това хлътване бе привлякло интереса на Атууд преди войната, когато проучваше територията на абатството. На това място определено се е извършвала някаква дейност в минало. Но защо толкова далеч от основния комплекс?
През двата кратки сезона на 1938 и 1939 г. Атууд пусна контролни сондажи и откри следи от каменни фундаменти и керамика от дванадесети и най-вече от тринадесети век. По време на войната мислите му често се връщаха тук. Защо през Средните векове са строили тук, така далеч от сърцето на манастира? Какво е било предназначението на сградата — духовно или светско? В архивите на манастирската библиотека не се споменаваше нищо за подобен строеж. Атууд се примири с факта, че трябва да дочака поражението на Хитлер, преди да се заеме със загадката.
Основният сондаж бе в южната част на обекта, която гледаше към морето. Изкопът бе дълъг тридесет метра и широк четири, като вече достигаше три метра дълбочина. Реджи, когото го биваше в тежката работа, беше започнал изкопа с машина и сега целият екип се беше събрал долу и работеше с лопати и кофи. Следваха останките на южната стена на постройката до основите й, за да открият първия строителен хоризонт.
Атууд и Ърнест Мърей се намираха в югозападния ъгъл на сондажа и чистеха профила с мистрии, за да го заснемат.
— Виж този пласт. — Атууд проследи неравномерната ивица черна пръст, минаваща по дължината на профила. — Виждаш ли как следва горния край на стената? Следи от огън.
— Случаен пожар или нарочно запален? — попита Ърнест.
Атууд смукна лулата си.
— Винаги е трудно да се определи. Възможно е да е запален нарочно като част от някакъв ритуал.
Ърнест смръщи чело.
— Но защо? Обектът не е езически. Бил е част от манастира и се е намирал в пределите му!
— Чудесно наблюдение, Ърнест. Сигурен ли си, че наистина не искаш да се занимаваш с археология.
— Не знам — сви рамене по-младият мъж.
— Е, докато обмисляш съдбата си, хайде да щракнем снимките и да слезем още половин метър надолу. Едва ли сме далеч от подовото ниво.
Атууд премести тримата студенти в югозападния ъгъл, за да покопаят още. Беатрис седеше на сгъваемата маса до изкопа и описваше керамика, а Атууд взе Ърнест и Реджи в северозападния ъгъл на обекта, за да заложат малък сондаж с надеждата да открият другия край на стената. С напредването на деня стана доста по-топло и работещите започнаха да свалят дреха след дреха, докато не останаха по ризи.
През обедната почивка Атууд отиде до дълбокия изкоп.
— Какво е това? — попита той. — На друга стена ли попаднахте?
— Така мисля — развълнувано отговори Денис. — Тъкмо се канехме да ви викнем.
Бяха разкрили горната част на по-тънка каменна стена, минаваща успоредно и на около два метра от основната.
— Виждате ли? Тук има прекъсване, професоре — посочи Тимъти. — Възможно ли е на това място да е имало врата?
— Може би. Вероятно — отвърна Атууд, докато слизаше по стълбата. — Бихте ли покопали още малко тук — каза той и посочи един участък. — Ако вътрешната стена завива под прав ъгъл и стига до външната, значи ще получим малка стаичка. Би било интересно, не мислите ли?
Тримата младежи се отпуснаха на колене и застъргаха. Денис работеше край външната стена, Мартин — край вътрешната, а Тимъти — между двамата. Само няколко минути по-късно стигнаха до камък.
— Оказахте се прав, професоре! — развълнува се Мартин.
— Е, занимавам се с това от години. Човек започва да усеща подобни неща. — Беше доволен от себе си и запали лулата, за да отпразнува момента. — След почивката ще слезем до нивото на пода и ще видим какво е било предназначението на стаичката.
Младежите се нахвърлиха върху обяда си, изгарящи от нетърпение да продължат. Изгълтаха сандвичите със сирене и лимонадата и скочиха обратно в изкопа.
— Никого не впечатлявате, новобранци! — извика Реджи след тях и се настани на изкопаната пръст, за да изпуши ръчно свитата си цигара.
— Затваряй си плювалника, Редж — скара му се Беатрис. — Остави ги на мира. И свий по една цигара и за нас.
Час по-късно младежите повикаха останалите. Стояха по краищата на малкото помещение и изглеждаха доста впечатлени от себе си.
— Намерихме пода, навсякъде! — възкликна Денис.
Бяха разчистили гладки тъмни камъни, майсторски оформени така, че да пасват един към друг и да образуват непрекъсната повърхност. Погледът на Атууд обаче бе привлечен от нещо друго.
— Какво е това? — попита той и слезе, за да разгледа по-добре.
В югозападния ъгъл на малката стаичка имаше по-голям камък, който сякаш не беше на мястото си. Подовата настилка беше от син камък. По-големият беше варовик, с размери два метра на метър и половина, при това доста дебел. Издигаше се на повече от педя над подовото ниво и имаше неравни краища.
— Някакви идеи? — попита Атууд учениците си, докато почистваше камъка с шпаклата си.
— Сякаш не му е мястото тук, нали? — обади се Беатрис.
Ърнест направи няколко снимки.
— Някой е хвърлил доста труд, за да замъкне това чудо тук.
— Трябва да опитаме да го преместим — каза Атууд. — Редж, кой казваш, че имал най-здрава гърбина?
— Беатрис, разбира се — отвърна Реджи.
— Майната ти, Редж — каза жената. — Я да видим малко от прочутата ти мускулна сила.
Реджи взе лост и се опита да пъхне края му под ръба. Използва един камък за опорна точка, но тежкият блок не помръдваше. Накрая се отказа, плувнал в пот.
— Добре! Ще докарам проклетия багер.
Нужен бе цял час, докато машината си направи рампа, за да се спусне достатъчно ниско и без опасност от аварии.
Когато се намести достатъчно близо, за да достигне блока с кофата си, и достатъчно далеч от ръба, за да не пропадне, Реджи им извика от кабината, че е готов. През рева на дизеловия двигател се чуваше камбаната, призоваваща за молитвата в деветия час.
Реджи насочи зъбите на кофата към ръба на блока и успя да го захване от първия път. Кофата загреба и блокът се повдигна.
— Задръж! — извика Атууд. Реджи закова на място. — Донесете лост!
Мартин скочи и пъхна железния лост в отвора между варовика и подовата настилка. Напрегна се с всички сили, но камъкът не помръдна.
— Много е тежък! — извика той.
Докато Мартин продължаваше да натиска, Реджи отново задвижи кофата и камъкът започна лека- полека да се плъзга. Мартин го насочваше с лоста и когато го изместиха достатъчно, за да остане стабилно
