Йосиф се надигна бавно, за да не му се завие свят.
— Хайде, да оставим за малко момчето с Октавус. Нищо лошо няма да му се случи. Приятели, искам да се качите с мен горе, за да обсъдим сериозно нещо.
Горе бе по-топло и по-удобно, отколкото във влажното мазе. Йосиф ги покани да се настанят на едно от писалищата. Той седна срещу Магдалена, а Паулин — срещу Хосе.
Разказа им за нощта, в която се роди Октавус, и припомни всяко значимо събитие от живота на младежа. Естествено, всички знаеха подробностите, но Йосиф никога досега не бе говорил за тях и сега бяха сигурни, че го прави с определена цел. След това абатът премина към по-кратката, но също така забележителна история на Примус, като спомена и събитията, които току-що бяха видели с очите си.
— Може ли да има съмнение, че наш свещен дълг е да запазим и поддържаме това божествено дело? — попита Йосиф. — Поради причини, които може би ще си останат завинаги неведоми, Бог е поверил на нас, Неговите слуги от манастира на Вектис, да бъдем пазители на тези чудни текстове. Той е дарил младежа Октавус, роден при чудни обстоятелства, с дарбата — не, с властта — да записва появата и заминаването на всички души, слизащи и напускащи този свят. Съдбата на човека е оголена на тези страници. Те са свидетелство за силата и всезнанието на Създателя и ние се смиряваме пред любовта и грижата, която Той изпитва към Своите деца. — По бузата му се плъзна сълза. — Макар и специален, Октавус е смъртно същество. Също като вас, аз се питах как може да бъде продължено великото му дело. И сега разполагаме с отговора.
Замълча и другите кимнаха тържествено.
— Умирам.
— Не! — възкликна Хосе със загрижения тон на син, чул ужасната новина от устата на баща си.
— Да, така е. И съм сигурен, че никой от вас не е много изненадан. Достатъчно е само да ме погледнете, за да разберете, че съм смъртно болен.
Паулин се пресегна да докосне китката му, а Магдалена закърши ръце.
— Паулине, нима ще отречеш, че си видял името Йосиф от Вектис в една от книгите?
— Видях го — с пресъхнали устни промълви Паулин.
— И знаеш със сигурност датата, когато ще си ида?
— Да.
— Наближава ли?
— Наближава.
— Но вярвам, че не е утре — пошегува се Йосиф.
— Не е.
— Отлично — рече Йосиф, като почукваше пръсти един в друг. — Мой дълг е да се погрижа за бъдещето не само на абатството, но и на Октавус и библиотеката. Затова тук и сега обявявам, че ще пратя вест на епископа и ще го помоля след като си ида от този свят, да направи сестра Магдалена игуменка на Вектис, а брат Хосе — неин приор. Брате Паулине, скъпи приятелю, ти ще продължиш да им служиш така вярно, както служеше на мен.
Магдалена сведе глава, за да скрие тънката усмивка, която не бе в състояние да потисне. Паулин и Хосе бяха онемели от мъка.
— Имам да кажа и още нещо — продължи Йосиф. — Тази вечер основаваме нов орден във Вектис, таен и свят орден, който ще се грижи за закрилата и запазването на библиотеката. Ние четиримата сме неговите основатели и отсега нататък той ще се нарича Орденът на имената. Да се помолим.
Отправиха горещи молитви и след като приключиха, се изправиха като един.
Йосиф докосна кокалестото рамо на Магдалена.
— След вечерня ще сторим каквото трябва. Ще го направиш ли по своя воля?
Възрастната жена се поколеба и безмълвно се помоли на Светата майка. Йосиф чакаше отговора й.
— Ще го направя — рече тя.
След вечерня Йосиф се оттегли в покоите си да медитира. Знаеше какво предстои, но не искаше да вижда с очите си ставащото. Решимостта му бе твърда, но дълбоко в себе си оставаше добра и нежна душа, която не можеше да понесе подобни неща.
Знаеше, че докато коленичи със сведена в молитва глава, Магдалена и Хосе водят Мери от хоспиция по тъмната пътека към скриптория. Знаеше, че тя тихо хлипа. Знаеше, че хлипането ще се превърне в плач, когато я задърпат надолу към мазето. И знаеше, че плачът ще премине в писъци, когато Паулин отвори вратата на стаята на Октавус и Хосе я бутне насила през прага, за да пусне резето след нея.
30 януари 1947 г.
Остров Уайт, Англия
Реджи Сандърс се търкаляше, както се изразяваше, в широкото легло на подполковник Джулиън Бърнс от Кралските военновъздушни сили заедно със закръглената му съпруга. Страшно се забавляваше. Беше в огромна извънградска къща с огромна спалня, с приятна малка камина, която да прогони студа, както и с отзивчива госпожа, която бе свикнала да се грижи за себе си по време на дългото отсъствие на съпруга й през войната.
Реджи бе червендалест, едър тип с бирено шкембе. Детската усмивка и невъзможно широките му рамене бяха нещата, пред които не можеше да устои никоя жена, в това число и настоящата. Под дяволитата му закачливост и многословието се криеше морален компас, който не работеше. Стрелката сочеше само в една посока — към самия него. Винаги бе имал чувството, че светът му е задължен само защото съществува в него, а успешното преминаване през световната война без да изгуби очи, крайници или гениталии бе за него знак, че благодарната нация ще продължи да се грижи за нуждите му, били те финансови или плътски. Законите на Короната и обществените нрави бяха ориентировъчни знаци в неговия свят — неща, които можеха и да се вземат предвид, след което да се игнорират.
Военната му служба започна гадно и неприятно като щабен сержант в Осма армия на Монтгомъри, когато се опитваше да изтласка Ромел от Тобрук. След прекалено дългия престой в пустинята през 1944 г. успя да си уреди прехвърляне в освободената Франция, след което постъпи в полка, определен за събиране и каталогизиране на заграбените от нацистите произведения на изкуството.
Шефът му се оказа най-приятният джентълмен, когото бе срещал някога — възпитаник на Кеймбридж, чиято представа за командване на хора бе да ги попита учтиво дали биха могли да му помогнат с това или онова. Колкото и да не беше за вярване, армията бе уцелила с майор Джефри Атууд, като бе намерила за професора по археология и старини работа, която подхождаше на уменията му, вместо да го запрати на някое опасно място с карта, бинокъл и големи пушки.
Работата на Сандърс се състоеше предимно в това да нарежда на момчетата да местят тежки дървени сандъци от едни подземия и да ги пренасят в други. Изобщо не споделяше възмущението на околните при вида на онова, което бяха ограбили германците. Намираше кражбите им за напълно разбираеми предвид обстоятелствата. Всъщност, под неговата лична закрила една-две вехтории бяха преминали от едни ръце в други срещу известно възнаграждение — и защо пък не? След войната сменяше работа след работа, хващаше се тук-там в строителството и при нужда се изпаряваше, ако се разчуеше за похожденията му. Когато Атууд му се обади да го пита дали проявява интерес към едно малко приключение на остров Уайт, Сандърс тъкмо се намираше в дупка между две връзки и отговори:
— Само духни в ухото ми, шефе, и ще те последвам навсякъде.
Сега Реджи тласкаше ритмично, изгубен в морето розова плът, ухаеща на талк и лавандула. Господарката на дома издаваше тихи гукащи звуци, които го пренесоха в птичарника на Кю Гардънс, където го бяха завели като момче, за да види жива природа. Побърза да се отдръпне от спомена и да се съсредоточи в настоящето. Сюблимният момент наближаваше, а всяко нещо, което си струва, трябва да се върши добре, казваше дядо му. Точно тогава чу някакво механично, гърлено ръмжене.
Годините нощни патрули в пустините на Либия и Мароко бяха тренирали слуха му — умение за оцеляване, което му свърши работа и сега.
— Не спирай, Реджи! — изстена госпожа Бърнс.
— Чакай малко, цветче. Чуваш ли това?
