Когато детето се роди и всички видяха рижавата му коса, млечнобялата кожа и апатичното му поведение, абатът и Паулин стигнаха до заключението, че Мери е съсед, може би божествен, който следва да бъде хранен и закрилян по същия начин, по който трябваше да се храни и закриля детето.
Не беше непорочно зачатие, но името на майката бе същото и бебето беше специално.
Седмица след раждането Магдалена отиде при Мери. Завари я да лежи на леглото и да се взира с празен поглед в нищото. Бебето бе съвсем неподвижно в люлката си на пода.
— Е, избра ли му вече име? — попита тя.
— Не, сестро.
— Смяташ ли изобщо да го кръстиш?
— Не зная — безразлично отвърна Мери.
— Всяко дете трябва да си има име — твърдо заяви Магдалена. — В такъв случай аз ще го кръстя. Той ще бъде Примус, първото дете на Октавус.
Сега Примус караше четвъртата си година. Изгубен в някакъв собствен свят, той бродеше из хоспиция и около него, блед като сметана, никога не се отдалечаваше, никога не проявяваше интерес към предмети или хора. Подобно на Октавус, той бе ням и с безизразно лице, с малки зелени очи. Често Паулин отиваше при него, хващаше го за ръка и го водеше в скриптория, за да се спуснат в помещението на баща му. След това Паулин ги наблюдаваше сякаш бяха небесни тела и търсеше знаци, но двамата бяха безразлични един към друг. Октавус продължаваше да пише настървено, а момчето се луташе из стаята, без да се блъска в нищо, но без и да забелязва каквото и да било. Не проявяваше интерес към перата, нито към мастилото, пергамента или знаците, които се появяваха изпод ръката на Октавус.
След това Паулин докладваше на Йосиф, че момчето не показва наклонности и двамата старци свиваха рамене и затътряха крака да се молят.
Беше ясен, свеж есенен ден. Клонящото към хоризонта слънце имаше цвета на невен. Потънал в медитация, Йосиф бавно обикаляше манастира и безмълвно се молеше на Бог за Неговата любов и избавление.
Мисълта за избавлението почти не го напускаше. От няколко седмици забеляза, че урината му стана отначало кафява, а сега яркочервена и че доскоро добрият му апетит изчезна. Кожата му ставаше отпусната и жълтеникава, бялото на очите му помътняваше. Когато се изправяше на крака след молитва, имаше чувството, че се намира в люлееща се на вълните лодка, и трябваше да се хване за нещо, за да запази равновесие. Не беше нужно да се съветва с бръснаря или с Паулин. Знаеше, че умира.
Освин така и не видя пълното преустройство на манастира, помисли си Йосиф. Той също нямаше да го доживее, но поне църквата, скрипторият и катедралният съвет бяха готови, а сега се работеше по спалните помещения. Но най-важното бе библиотеката на Октавус. Никога нямаше да проумее наистина смисъла й и се беше отказал да се опитва да го разбере. Просто знаеше тези няколко неща:
Тя съществува.
Тя е дар свише.
Един ден Христос ще разкрие предназначението й.
Трябва да бъде пазена.
Трябва да й се позволи да се разраства.
И все пак, докато гледаше как кръвта бавно изтича от тялото му с всяко пускане на вода, Йосиф се боеше за мисията. Кой щеше да закриля и защитава библиотеката му след него?
В далечината видя Примус да седи на земята в зеленчуковата градина — сега гол, обран парцел до хоспиция. Момчето беше само, което не бе необичайно, тъй като майка му не му обръщаше внимание. Не го беше виждал от известно време и беше достатъчно любопитен, за да го погледа скришом.
Момчето бе почти на възрастта на Октавус, когато Йосиф го прибра в манастира, и приликата между баща и син беше поразителна. Същата рижава коса, същата бледа кожа, същото тънко като вейка тяло.
Когато се озова на трийсетина крачки от него, Йосиф се закова на място. Сърцето му бясно се разтуптя и му се зави свят. Ако не беше взел тоягата си, сигурно щеше да се свлече на земята. Момчето си беше намерило някаква пръчка и пред очите на абата започна да чертае някакви широки заврънкулки в прахта.
Не можеше да има съмнение. Момчето пишеше.
Йосиф едва дочака края на молитвата в деветия час. Когато братята и сестрите започнаха да се разотиват, потупа трима души по раменете и ги дръпна в края на нефа. Там се спотаи с Паулин, Магдалена и Хосе, когото бяха привлекли в тайния кръг, след като младият монах бе открил изнасилването. Йосиф нито веднъж не съжали за решението си да разкрие истината на ибериеца, който бе спокоен, мъдър и дискретен до крайност. Абатът, заместницата му и астрономът, които вече остаряваха, високо ценяха силата и жизнеността на Хосе.
— Момчето започна да пише — съобщи им Йосиф. Макар че шепнеше, гласът му отекна в просторния неф. Четиримата се прекръстиха. — Хосе, отведи го в стаята на Октавус.
Настаниха момчето на пода до баща си. Октавус не го погледна, нито пък обърна внимание на другите, които бяха нахлули в царството му. Магдалена го избягваше след насилването и макар да бяха минали години, все още настръхваше при всяка среща. Вече не позволяваше на момичетата си да се грижат за него — сега тези задачи се изпълняваха от момчетата послушници. Стоеше колкото се може по-далеч от писалището, сякаш се опасяваше, че Октавус може да скочи и да насили и нея.
Хосе постави голям лист пергамент пред Примус и го заобиколи с полукръг запалени свещи.
— Дай му потопено перо — със стържещ глас нареди Паулин.
Хосе залюля перото пред момчето, все едно че си играеше с коте. Капка мастило се отдели от върха му и капна върху пергамента.
Внезапно момчето посегна, сграбчи перото в малкото си юмруче и докосна с върха му листа.
Задвижи ръката си на кръгове. Перото шумно заскърца.
Буквите бяха големи и тромави, но достатъчно ясни, за да ги разчетат.
V-a-a-s-c-o
— Вааско — прочете Паулин, след като бе изписана и последната буква.
S-u-a-r-i-z
— Васко Суарес — произнесе Хосе. — Португалско
После изпод ръката на детето се появиха и цифри.
8 6 800 Mors
— Осмият ден на юни, осемстотна година — каза Паулин.
— Хосе, моля те, провери страницата на Октавус — обади се Йосиф. — Коя година записва сега?
Хосе надникна над рамото на Октавус и погледна страницата.
— Последният му запис е за седмия ден на юни осемстотната година!
— Мили Боже! — възкликна Йосиф. — Двамата са свързани в едно цяло!
Всеки от четиримата се мъчеше да разчете мислите по лицата на другите в трептящата светлина на свещите.
— Знам какво си мислите и не мога да се съглася с това — каза Магдалена.
— Откъде можеш да знаеш, сестро, когато аз самият не знам — отвърна Йосиф.
— Надникни в душата си, Йосифе — саркастично го посъветва тя. — Сигурна съм, че познаваш собствения си ум.
Паулин вдигна ръце.
— И двамата говорите с гатанки. Ще кажете ли на стареца какво имате предвид?
