Нанси взе сценария и зачете. Имената на непознатите изплуваха от страниците — Дрейк, Наполитано, Суишър, Кович, Пепърдайн, Сантяго, Колер, Лопес, Робертсън.
Жертвите на Убиеца на Апокалипсиса. Всички до една.
Нанси не знаеше какво да каже.
— Вторият ръкопис е регистриран на първи април две и девета, седем седмици преди първото убийство — отбеляза Уил, като кършеше ръце. — В деня на лъжата — ха-ха, мамка му. Този тип е планирал всичко и го е обявил предварително в проклетия си сценарий. Трябва незабавно да издействаме заповед да ни кажат името му.
Искаше му се да я прегърне, да я вдигне и да я завърти във въздуха, но се задоволи да плесне ръката й.
— Пипнахме те, задник такъв — извика. — Пък и сценарият ти не струва, да знаеш.
Уил щеше да запомни следващите двайсет и четири часа по същия начин, по който човек би запомнил торнадо — бушуващи емоции в очакване на сблъсъка, размазан и оглушителен удар, хаоса на унищожението и след това — зловещо спокойствие и безнадеждност.
Съдът даде разрешителното и Съюзът на сценаристите разкри личните данни на автора.
Уил бе пред компютъра си, когато във входящата му кутия пристигна имейл от прокурора, който се занимаваше с разрешителното. Съобщението беше препратено от САС със заглавие „В отговор на правителственото запитване до САС Запад относно сценарий САС №4277304“.
До края на живота си щеше да помни какво изпита, когато прочете имейла.
„В отговор на гореспоменатия въпрос, регистрираният автор на сценарий САС №4277304 е Питър Бенедикт, П.К. 385, Спринг Вали, Невада.“
Нанси влезе в кабинета и го завари замръзнал като мраморна статуя пред екрана.
Приближи се, докато той не усети дъха й във врата си.
— Какво има?
— Познавам го.
— Как така го познаваш?
— Това е съквартирантът ми. — В главата му отново се появи картината със сценариите върху бялото бюро на Шакълтън, настоятелното „Не ми се вярва, че ще успееш да го пипнеш“, очевидната му нервност при неочакваното посещение. И още нещо! — Шибаните химикалки.
— Какво?
Уил клатеше жално глава.
— Имаше черни тънкописци „Пентел“ на бюрото му. Всичко е било пред очите ми.
— Как е възможно да е съквартирантът ти? Това е абсолютно безсмислено, Уил!
— Господи! — изстена той. — Мисля, че Апокалипсисът се е насочил към мен.
Пръстите на Уил летяха по клавиатурата, той трескаво прескачаше от една федерална и щатска база данни на друга. Докато ловуваше, непрекъснато си задаваше един и същи въпрос. Кой си ти, Марк? Кой си ти в действителност?
Информацията започна да изпълва екрана — дата на раждане, номер на социална осигуровка, някакви стари актове за неправилно паркиране в Калифорния — но в нея имаше влудяващи празнини и недомлъвки. Снимката от издадената му в Невада шофьорска книжка беше заличена, нямаше записи за кредити, ипотеки, образование и месторабота. Нямаше никакви данни за съдебното му минало. Никаква данъчна информация. Не фигурираше в базата данни на Националната агенция за приходите!
— Изобщо го няма в шибаната система — каза Уил на Нанси. — Защитен вид. Виждал съм подобно нещо само веднъж или два пъти. Адски е рядко.
— Какво ще правим? — попита тя.
— Хващаме следобедния самолет. — Нанси никога не го бе виждала толкова възбуден. — Ние лично ще направим удара. Веднага отивай да оправиш бумащината със Сю. Ще ни трябва разрешително за арест от прокурора на Невада.
Пръстите й докоснаха леко косата на тила му.
— Заемам се.
Два часа по-късно ги очакваше автомобил, който да ги откара до летището. Уил приключи с пълненето на куфарчето си. Погледна часовника си и се зачуди къде се бави Нанси. Дори под неговото съсипващо влияние си беше останала все така точна.
И тогава чу характерното бързо чаткане на високите токчета на Сю Санчес. Приближаваше към него и стомахът на Уил се сви, сякаш бе кучето на Павлов.
Вдигна поглед и я видя да стои до колата с напрегната физиономия и очи, които сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Имаше да каже нещо, но думите не излизаха от устата й достатъчно бързо.
— Сюзан. Какво? Имам самолет за хващане.
— Не, нямаш.
— Моля?
— На Бенджамин току-що му звъннаха от Вашингтон. Отстранен си от случая. Липински също.
— Какво!
— Окончателно. Окончателно си отстранен. — Тя почти се задъхваше.
— И това пък защо, Сюзан?
— Нямам представа.
Личеше си, че казва истината. Беше на границата на истерията, едва успяваше да се държи професионално.
— А арестът?
— Не знам нищо и Роланд ми каза да не задавам въпроси. Заповедта идва много отгоре. Става нещо огромно.
— Глупости на търкалета. Та ние пипнахме убиеца!
— Не зная какво да кажа.
— Къде е Нанси?
— Пратих я у дома. Не искат вие двамата да сте партньори.
— Това пък защо?
— Не зная, Уил! Заповеди!
— И сега какво се очаква от мен?
Физиономията й бе скръбно извинителна — служебната физиономия за нещо, което не разбираше.
— Нищо. Искат да спреш и да не правиш нищо. За теб всичко е приключило.
12 октомври 799 г.
Вектис, Британия
Когато детето се роди, Мери отказа да му даде име. Нямаше чувството, че е нейно. Октавус най-грубо го беше поставил в утробата й и не й оставаше друго, освен да гледа как тялото й натежава с наближаването на момента и да издържи болката при раждането му, както бе издържала и акта на неговото зачеване.
Кърмеше го, защото гърдите й бяха пълни и изискваха да го прави, но не поглеждаше безразличните му устни, нито галеше главата му, както правеха повечето майки, докато хранеха новороденото си.
След насилването й бе преместена от спалното на сестрите в хоспиция. Там беше отделена от любопитните очи и клюките на послушниците и сестрите и можеше да износи детето в относителната анонимност на къщата за гости, чиито посетители не знаеха за срама й. Хранеха я добре и й позволяваха да се разхожда и да работи в зеленчуковата градина, докато бременността й не напредна толкова, че се клатеше като патица и пуфтеше. Всички, които я познаваха, бяха натъжени от промяната в характера й, от загубата на жизнеността и чувството й за хумор, от мрачното и потиснатото й настроение. Дори приор Магдалена тайно оплакваше това преобразяване и загубата на младежката руменина от бузите й. Момичето вече никога нямаше да бъде допуснато в ордена. Нито пък можеше да се върне в селото си в другия край на острова — близките й нямаше да поискат да имат каквото и да било общо с унижена жена като нея. Намираше се в чистилището, подобно на некръстено дете, което нито е зло, нито благословено.
