опитът му да хване самолета от „Ла Гуардия“ отприщил истински пандемониум. Сю Санчес не била на себе си — цял ден стояла заключена в кабинета си и излизала само за да дава нареждания и да досажда. Разпитали Нанси на няколко пъти дали знае какви са намеренията му, но изглеждали удовлетворени, че нямала представа за каквото и да било. Сю едва ли не й се извинила, че я е принудила да работи с него по случая „Апокалипсис“, и я уверила многократно, че няма да опере пешкира покрай него.
Уил въздъхна тежко.
— Е, значи съм притиснат. Не мога да летя, не мога да наема кола, не мога да използвам кредитна карта. Ако опитам да взема влак или автобус, ще ме задържат на гарата. — Загледа се през прозореца, после сложи ръка на бедрото й и го потупа игриво. — Май ще трябва да открадна кола.
— Абсолютно правилно. Ще трябва да откраднеш кола. — Нанси запали и потегли от паркинга.
Спореха по целия път до дома й. Не искаше да въвлича и родителите й, но Нанси бе непреклонна.
— Искам да ги запозная с теб.
Уил се поинтересува защо.
— Знаят всичко за теб. Виждали са те по телевизията. — Замълча, след което добави: — Знаят и за нас.
— Само не ми казвай, че си признала на вашите, че въртиш любов с партньора си, който е почти два пъти по-възрастен от теб.
— Ние сме задружно семейство. А и ти не си два пъти по-възрастен от мен.
Липински живееха в малка тухлена къща от трийсетте със стръмен покрив на къса задънена улица срещу някогашната гимназия на Нанси. Градината бе отрупана с оранжеви и червени рози, които създаваха впечатлението, че постройката е обхваната от пламъци.
Джо Липински беше в задния двор — дребен, без риза и в торбести къси панталони. Целият бе в бели косми — редки на изгорялото от слънцето теме, гъсти на гърдите. Кръглите му дяволити бузи бяха най- свежата част от тялото му. Беше коленичил в тревата и подкастряше един розов храст, но скочи с пъргавината на младеж и извика:
— Хей! Та това е Пайд Пайпър! Добре дошъл в Каза Липински!
— Имате великолепна градина, сър — каза Уил.
— Не ми викай сър, наричай ме Джо. Благодаря. Обичаш ли рози?
— Разбира се.
Джо отряза една малка пъпка и му я подаде.
— За ревера ти. Сложи му я на ревера, Нанси.
Тя се изчерви, но изпълни нареждането.
— Ха така! — възкликна Джо. — Нагласихме децата. Елате. Да се махнем от това слънце. Майка ти почти е готова с вечерята.
— Не искам да ви притеснявам — запротестира Уил.
Джо го изгледа в стил „какви ги дрънкаш“ и намигна на дъщеря си.
В къщата бе топло, защото Джо не вярваше на климатици. Беше стара постройка, останала непроменена откакто се бяха нанесли тук през 1974 г. Кухнята, банята и тоалетната бяха претърпели основен ремонт през шейсетте, но това беше всичко. Стаите бяха малки, с дебели мъхести килими и стари паянтови мебели, останали от първото поколение, избягало в предградията.
Мери Липински беше в кухнята, изпълнена с разнообразните аромати от врящите тенджери. Беше красива жена, която се поддържаше във форма, макар да бе широчка в ханша. Уил имаше неприятния навик да си представя как биха изглеждали приятелките му след двайсет години, сякаш някога му се беше случвало да продължи някоя връзка повече от двайсет месеца. Все пак, жената имаше стегнато младежко лице, хубава кафява коса до раменете, стегнати гърди и приятни прасци. Доста добре за жена в края на петдесетте или началото на шейсетте.
Джо бил главен счетоводител, с десетина години по-възрастен от нея, а Мери работела в деловодството. Запознали се в „Дженеръл Фудс“, където той бил в счетоводството, а тя — секретарка в отдела му. Отначало той пътувал за работа от Куинс, тя пък била местно момиче от Уайт Плейнс. След като се оженили, купили малката къща на Антъни Роуд, само на километър и половина от службата. Години по- късно, когато компанията била погълната от „Крафт“, филиалът в Уайт Плейнс бил затворен и Джо го купил. Решил да започне самостоятелен бизнес, а Мери отишла на работа в деловодството на някакъв дилър на „Форд“. Нанси беше единствената им дъщеря и двамата страшно се радваха, че отново се е върнала в старата си стая.
— Това сме ние, съвременните Йосиф и Мария — завърши Джо кратката семейна история и подаде на Уил купата със зелен фасул.
Старото радио тихо свиреше опера на Верди. Уил беше доволно унесен от храната, музиката и простия разговор. С тъга си помисли, че никога не е осигурявал такъв уют на дъщеря си. Чаша вино или бира биха му се отразили добре, но явно в дома на Липински не се сервираше алкохол. Джо тъкмо стигна до кулминационната точка:
— Същите като оригиналите сме, но само с едно изключение — тази тук определено не е зачената непорочно!
— Татко! — запротестира Нанси.
— Искаш ли допълнително пиле, Уил? — попита Мери.
— Да, госпожо, благодаря ви.
— Нанси каза, че си прекарал следобеда в чудната ни библиотека — каза Джо.
— Така е. Попаднах на един уникален тип там.
Мери се намръщи.
— Дони Голдън — рече тя.
— Познавате ли го? — попита Уил.
— Всички познават Дони — отвърна Нанси.
— Кажи на Уил откъде го познаваш, Мери — подкани я Джо.
— Ако искаш вярвай, Уил, но с Дони бяхме съученици в гимназията.
— Била му е приятелка! — насмешливо добави Джо.
— Излизали сме само веднъж! Толкова тъжна история е. Беше много хубаво момче, от добро еврейско семейство. Замина в колежа съвсем нормален и здрав, а през първата година се разболя. Някои казват, че било от наркотици, други твърдят, че и преди е имал психични проблеми и те просто са се изявили. Прекара дълги години по различни психиатрични клиники. Под наблюдение е и по цял ден стои в библиотеката. Безобиден е, но е болно да го гледа човек. Не отивам там.
— Не живее чак толкова зле — подхвърли Джо. — Нищо не го притеснява. В пълно неведение е за всички лоши неща на този свят.
— Мисля, че и това е тъжно — обади се Нанси, докато ровеше в чинията си. — Виждала съм негови снимки като ученик. Наистина е бил готин.
Мери въздъхна.
— Кой да предположи какво му е отредила съдбата? И може ли изобщо да се знае подобно нещо?
Изведнъж Джо стана сериозен.
— Е, Уил, разкажи ни какво е отредила на теб. Чувам, че стават разни странни неща. Загрижен съм за теб, честно, но като баща съм загрижен и за дъщеря си.
— Уил не може да говори за случай, който още се разследва, татко.
— Виж, Джо, напълно те разбирам. Трябва да свърша някои неща, но не искам да замесвам и Нанси. Очаква я блестяща кариера.
— Бих предпочела да работи нещо по-безопасно, а не във ФБР — каза майка й и по тона личеше, че това е постоянният й рефрен.
Нанси се намуси и Джо махна пренебрежително на тревогите на жена си.
— Разбрах, че сте били на път да извършите арест, но и двамата сте били отстранени от разследването. Как е възможно подобно нещо да се случи в Съединените щати? Когато родителите ми живееха в Полша, такива работи ставали непрекъснато. Но тук?
— Точно това искам да разбера. Двамата с Нанси хвърлихме много време и усилия по този случай, а
