можеше да се престори, че не я е забелязала.
Напрежението на лицето на шефката бе поразително. Лявото й око потрепваше, гласът й също бе разтреперан.
— Нанси — каза тя и приближи толкова близко, че я накара да изпита неудобство. — Той опита ли се да се свърже с теб?
Нанси се увери, че чантата й е плътно затворена.
— Снощи ме пита същото. Отговорът все още е не.
— Трябва да питам. Той ти беше партньор. А партньорите се сближават. — Изказването изнерви Нанси, а Сю го усети и побърза да разясни: — Нямам предвид в онзи смисъл. Нали се сещаш — приятелство, обвързаност.
— Нито се е обаждал, нито е пускал имейли. Пък и щеше да знаеш, ако го беше направил — изтърси Нанси.
— Не съм оторизирана да следя нито него, нито теб! — отсече Сю. — Ако го подслушвахме, щях да знам. Нали съм му началник!
— Сю, знам много по-малко от теб какво става изобщо, но наистина ли би се шокирала, ако някои други служби се опитват да слухтят?
Сю я погледна обидено и зае отбранителна позиция.
— Не знам за какво говориш. — Нанси сви рамене и Сю се окопити. — Къде отиваш?
— До аптеката. Имаш ли нужда от нещо?
— Не, добре съм. — Изобщо не звучеше убедително.
Измина пет пресечки, преди да извади телефона от чантата си. Огледа се още веднъж за опашка и набра номера.
Той вдигна на второто позвъняване.
— Такото на Джо.
— Звучи апетитно — каза Нанси.
— Радвам се, че се обади. — Звучеше адски уморено.
— Започнах да се чувствам самотен.
— Къде си?
— На едно място, равно като билярдна маса.
— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Ако се вярва на знаците, в Индиана.
— Не си пътувал през цялата нощ, нали?
— Май го направих.
— Трябва да поспиш малко!
— Ъхъ.
— Кога?
— Тъкмо си търся подходящо място. Говори ли с Лора?
— Исках да проверя първо ти как си.
— Кажи й, че съм добре. Да не се тревожи.
— Ще се разтревожи. Аз се тревожа.
— Какво става в службата?
— Сю изглежда като парцал. Всички са се изпокрили по кабинетите си.
— Цяла нощ слушах по радиото за себе си. Здравата са се разработили.
— Ако успеят да те спипат, какво ще правят с Шакълтън?
— Предполагам, че шансовете да бъде намерен с вдигнати крака на верандата не са особено високи.
— Тогава какво?
— Ще използвам придобитите през годините умения и находчивост.
— Какво означава това?
— Означава, че ще импровизирам. — Замълча за момент, после добави: — Знаеш ли, мислих си за нещо.
— За какво?
— За теб.
— Какво за мен?
Последва втора дълга пауза, нарушена от тракането на минаващ автовлак.
— Мисля, че съм влюбен в теб.
Тя затвори очи и когато ги отвори, откри, че все още се намира в Манхатън.
— Стига, Уил, защо говориш такива неща? От недоспиване ли?
— Не. Сериозен съм.
— Моля те, намери някой мотел и поспи малко.
— Само това ли имаш да кажеш?
— Не. Мисля, че и аз май те обичам.
Грег Дейвис чакаше чайника да заври. С Лора бяха заедно само от година и половина и сега се сблъскваха с първата си сериозна криза като двойка. Искаше да се покаже като чудесно момче и истински приятел, а в семейството му се справяха с кризите, като приготвяха чай.
Апартаментът им бе миниатюрен, с малко светлина и никакъв изглед, но предпочитаха мансарда в Джорджтаун пред по-добро място в някое бездушно предградие. В два часа през нощта тя най-сетне бе успяла да заспи, но веднага щом се събуди, отново включи телевизора, видя течащия надпис, че баща й все още се издирва, и отново заплака.
— Обикновен или билков? — извика Грег.
— Билков — изхлипа Лора.
Той й донесе чашата и седна на леглото до нея.
— Отново се опитах да му се обадя — тихо рече тя.
— По домашния и мобилния ли?
— Гласова поща.
Грег все още беше по боксерки.
— Ще закъснееш — каза му тя.
— Обадих се, че няма да ходя на работа.
— Защо?
— За да остана при теб. Няма да те оставя сама.
Тя го прегърна и рамото му се намокри от сълзите й.
— Защо си толкова добър с мен?
— Що за въпрос е това?
Мобилният му телефон завибрира и се плъзна по нощната масичка. Хвана го, преди да е паднал на пода. На екрана пишеше НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР.
Някакъв женски глас попита за него.
— Грег е.
— Грег, обажда се Нанси Липински. Срещнахме се в апартамента на Уил.
— Господи! Нанси! Здравей! — Прошепна на Лора:
„Партньорът на татко ти“ и тя скочи. — Откъде научи номера ми?
— Работя за ФБР, Грег.
— Да бе. Вярно. Във връзка с Уил ли се обаждаш?
— Да. Лора там ли е?
— Да. Но защо звънна на мен?
— Защото сигурно подслушват нейния телефон.
— Господи, какво е направил Уил?
— С приятеля на дъщеря му ли разговарям, или с журналист? — попита Нанси.
