толкова подробно чудните фигурки — след завръщането си в лагера то трябваше да може да ги опише най- подробно на своя вожд. Когато сметна, че му е дал достатъчно време, Ловецът постави пръст върху голото коляно на младежа и привлече така вниманието му към себе си.
— Слушай — каза той, — искам да говоря с моя млад приятел от Канада. Нека той забрави за малко тази чудесия.
— Къде е другият бледолик брат? — запита момчето, като се огледа и неволно издаде, мисълта, която го бе занимавала най-силно, преди да му бъдат показани шахматните фигурки.
— Спи — или по-скоро не е още заспал, но се намира в стаята, където мъжете спят — отвърна Ловецът. — Откъде знае младият ми приятел, че тук има и друг бял?
— Видя от брега. Ирокезите имат силен поглед — виждат отвъд облаците, виждат дъното на дълбок извор!
— Хубаво, ирокезите са добре дошли. В лагера на бащите ти са пленени двама бледолики, момче.
Момъкът кимна и си даде вид, че се отнася с явно безразличие към това обстоятелство, макар миг по- късно да се засмя, сякаш превъзходствата и сръчността на неговото племе го караха да тържествува.
— Можеш ли да ми кажеш, момче, какво възнамеряват да правят вашите вождове с пленниците? Или те още не са решили?
За миг момчето погледна младия човек малко изненадано, след това хладнокръвно постави показалеца над лявото си ухо и го прекара около косата си с точност и сръчност, които показваха колко добре беше обучен в изкуствата, присъщи на неговата раса.
— Кога? — запита Ловецът, чието гърло се сви при тази спокойна демонстрация на безразличие спрямо човешкия живот. — И защо не ги заведете във вашите вигвами?
— Пътят дълъг и по него много бледолики. Вигвами пълни, а скалпове продаваш скъпо. Малък скалп, много злато.
— Добре, това обяснява, това обяснява всичко. Няма нужда да бъдеш по-ясен. А знаеш ли, момчето ми, че по-възрастният от вашите пленници е баща на тези две жени и другият е годеник на едната от тях? Разбира се, девойките искат да спасят скалповете на своите близки и ще дадат заради тях точно тези две животни от слонова кост като откуп — по едно за всеки скалп. Върви кажи това на вашите главатари и се върни с отговор, преди да залезе слънцето.
Момчето посрещна този план охотно и с готовност, която без съмнение показваше, че ще изпълни мисията си разумно и бързо. За миг желанието племето му да притежава такива съкровища го накара да забрави своето честолюбие и цялата си племенна омраза към англичаните и съюзните им индианци и Ловецът беше напълно доволен от впечатлението, което беше направил.
Разбира се, момчето предложи да отнесе един от слоновете със себе си като образец. Но преговарящият с него бледолик брат беше твърде предвидлив, за да се съгласи на това, тъй като много добре знаеше, че фигурката никога няма да стигне до своето предназначение, ако беше поверена в такива ръце. Това малко затруднение скоро беше преодоляно и момчето се приготви да тръгне. Когато стоеше на площадката, готово да стъпи на своя сал, то се поколеба и се извърна към Ловеца с предложение да му дадат в заем една от лодките, за да се ускорят по този начин преговорите. Младият човек спокойно отказа на тази молба. И след като се повъртя още малко, момчето с бавно гребане се отдалечи от „замъка“ и се отправи към крайбрежния гъсталак, който се намираше на по-малко от половин миля разстояние.
Ловецът седна на един стол и започна да наблюдава напредването на пратеника; от време на време той внимателно изследваше цялата крайбрежна линия, докъдето можеше да стигне погледът му, а после, опрял лакът на коляното си, остана дълго време е брадичка върху дланта си.
През време на разговора между Ловеца и момчето в съседната стая се разиграваше съвсем друга сцена. Хети беше запитала за делауера и като научи къде се е скрил, отиде при него.
Приемът, който Чингачгук оказа на своята посетителка, беше почтителен и благ. Той разбираше нейната слабост и без съмнение предразположението му да бъде любезен към такова същество се увеличаваше от надеждата да научи нещо за своята любима.
Щом влезе, девойката седна и покани индианеца да се настани близо до нея. След това тя остана мълчалива, сякаш смяташе, че подобава той пръв да я запита, преди да започне да му говори по въпроса, който си бе наумила. Но тъй като не можа да схване това, Чингачгук от своя страна с почтително внимание зачака какво ще благоволи да му каже Хети.
— Вие сте Чингачгук, Голямата змия, от племето на делауерите, нали? — започна най-после девойката със свойственото си простодушие, силно изкушавана да продължи по-нататък, но и съзнаваща плахо, че най-напред трябва да се увери в неговата самоличност.
— Чингачгук! — отвърна със сериозно достойнство делауерът. — На езика на Ловеца това значи Голяма змия.
— Да, това е и мой език, и на Ловеца, на татко, на Джудит и на клетия Хари. Познаваш ли Хари Марч, Голяма змия? Не, знам, че не го познаваш — иначе и той би говорил за теб.
— А спомена ли името на Чингачгук и още някой език, Чезнеща лилия? — запита главатарят, който бе кръстил така нещастната Хети. — Не пееше ли една малка птичка между ирокезите неговото име?
Отначало Хети не отговори, а сведе глава с онова неописуемо чувство, което възбужда симпатия и разбиране между младите и неопитни същества от нейния пол, и кръвта нахлу в лицето й, преди да успее да проговори. Не беше по силите на разсъдъка й да обясни това смущение, но макар че не винаги можеше да разсъждава, клетата Хети винаги можеше да чувства. Руменината бавно се оттегли от страните й, девойката отправи лукав поглед към индианеца и в усмивката й се четеше невинността на дете и любопитството на жена.
— Моята сестра, Чезнещата лилия, е чула тази птичка! — прибави Чингачгук с благ глас и държане, които биха изненадали всеки, чул някога страхотните крясъци, издавани от същото гърло. Но това преминаване от острите и гърлени към меките музикални звуци често се случваше в обикновените разговори на индианците. — Ушите на моята сестра са били отворени. Нима тя се е лишила от езика си?
— Вие сте Чингачгук — трябва да сте вие, защото тук няма друг червен, а тя очакваше, че Чингачгук ще дойде.
— Чин-гач-гук — произнесе делауерът бавно името си, като натъртваше на всяка сричка. — Голямата змия на езика на англичаните.
— Чин-гач-гук — повтори също тъй бавно Хети. — Да, така то казваше и Вах-та. Значи вие трябва да сте вождът.
— Вах-та!-вах — допълни делауерът.
— Да, Вах-та!-вах, само че аз намирам съкращението за по-добро. Да, чух птичката, за която ти говореше, Голяма змия!
— Ще каже ли сестра ми думите на песента? За какво пееше най-много тя? Как изглежда — често ли се смее?
— Тя пееше Чин-гач-гук по-често от всичко друго и се смя от сърце, когато й разказах как ирокезите газеха водата след нас и не можаха да ни хванат. Надявам се, че тези греди нямат уши, Змия!
— Не се страхувай от греди, страхувай се от сестра в съседната стая. Не се страхувай от ирокеза. Ловец ще запуши ушите и очите му с чудноватото животно.
— Разбирам те, Змия, а разбрах също така и Вах-та. Понякога мисля, че съвсем не съм толкова слабоумна, колкото казват другите. А сега гледай към тавана и аз ще ти разкажа всичко. Но ти ме плашиш — когато заговоря за Вах-та, ставаш съвсем нетърпелив.
Индианецът обузда блясъка на очите си и се престори, че се подчинява на наивната молба на девойката.
— Вах-та ме помоли да ви съобщя тихо, че не трябва да вярвате в нищо на ирокезите. Те са по-хитри от всички индианци, които познава. После каза, че има голяма светла звезда, която изгрява над хълма около един час след мръкване — Вах-та беше определила Венера, без сама да знае това — и точно когато тази звезда се появи, тя ще бъде на полуострова, където аз слязох на сушата миналата нощ, и тогава вие трябва да идете за нея с една лодка.
— Добре! Сега Чингачгук разбра всичко добре, но той ще разбере още по-хубаво, ако неговата сестра му изпее това пак.
Хети повтори думите си, като обясни по-подробно за коя звезда ставаше дума, и описа онази част на
