продължителен необикновен лов. Да, да. Той никога няма да бъде пак човек, какъвто беше, и няма да дойде на себе си като всички останали хора, докато този въпрос занимава ума му… Змия, невъзможно е да говориш сериозно и затова не ще кажа почти нищо за твоето предложение. Но ти си вожд и скоро ще бъдеш изпратен на пътеката на войната начело на своите воини и затова само ще те запитам: би ли тикнал бойните си сили в ръцете на неприятеля, още преди да е започнала битката?
— Вах-та!-вах! — възкликна индианецът.
— Да, Вах-та!-вах! Зная много добре, че на дъното на всичко е Вах-та!-вах и винаги Вах-та!-вах! Истина ти казвам, Змия, аз съм загрижен за теб и засрамен от теб. Никога не съм чувал толкова неразумна мисъл от вожд, и то вожд, вече признат за мъдър, въпреки че е млад и неопитен. Ти не ще получиш лодка дотогава, докато приятелството все още значи нещо за теб.
— Моят бледолик приятел е прав. Облак се надвеси над главата на Чингачгук и умът му беше обхванат от слабост, а очите му бяха замъглени. Моят брат има добра памет за добрите дела и слаба за лошите. Той ще забрави.
— Да, това е съвършено лесно. Не говори повече по този въпрос, вожде; но ако друг от тези облаци се насочи към теб, постарай се да избягаш навреме от пътя му. Облаците са достатъчно лоши за състоянието на времето, но вмъкнат ли се в разума, работата става сериозна. А сега седни тук, до мен, и нека обмислим малко действията си, защото или ще имаме скоро примирие и мир, или пък ще стигнем до упорита и кървава война. Както виждаш, тези негодници умеят да използват гредите за своя изгода точно тъй, както най- добрите салджии по реките, и за тях няма да бъде голям подвиг да стигнат тук на цели тълпи и да ни нападнат. Тъкмо мислех дали е разумно да пренесем всички по-ценни вещи на стария Том в „ковчега“, да залостим и заключим „замъка“ и да се оттеглим изобщо на „ковчега“. Той е подвижен и като използваме платното му и променяме мястото си, можем да преживеем доста нощи, без тези канадски вълци да успеят да намерят кошарата ни.
Чингачгук изслуша с одобрение този план. Ако преговорите пропаднеха, почти положително беше, че още същата нощ щеше да последва нападение. Неприятелите също така бяха достатъчно умни да разберат, че щом превземеха „замъка“, по всяка вероятност щяха да плячкосат всичко, включително и предлагания откуп, като при това щяха да запазят онова, което бяха спечелили дотогава.
Ето защо подобна предпазливост бе абсолютно необходима. Сега, когато знаеха броя на ирокезите, защитниците си даваха сметка, че едва ли можеха да посрещнат и отбият сполучливо едно нощно нападение. За тях щеше да бъде невъзможно да попречат на неприятелите си да завладеят лодките и „ковчега“, а той щеше да бъде за тях крепост, също тъй здраво защитена от куршуми, както и постройката на „замъка“.
В продължение на няколко минути двамата мъже обмисляха възможността да потопят „ковчега“ в плитките води, да внесат лодките във вътрешността на „замъка“ и да разчитат изцяло само на защитата, предлагана от „замъка“. Но зрялото обмисляне им показа, че в крайна сметка този начин беше обречен на неуспех. Да съберат стеблата на дърветата по брега на езерото и да построят сал с каквито и да било размери беше нещо толкова лесно, че ирокезите, които вече бяха насочили вниманието си към това, положително щяха да се заемат за него сериозно, докато имаше изгледи да постигнат целта си с упоритост. След като се съвещаваха обстойно и открито разгледаха всички съображения, двамата млади мъже, начинаещи в изкуството на горската война, се съгласиха, че „ковчегът“ представляваше-единственото сигурно убежище. Веднага щом стигнаха до това решение, те го съобщиха на Джудит. Девойката нямаше сериозни възражения и след това четиримата започнаха да обмислят необходимите мерки, за да се приведе планът в действие.
Читателят лесно ще разбере, че земните имущества на Плуващия Том не бяха много големи. Двете легла, малкото износени дрехи, оръжията и мунициите, няколкото кухненски съдове и тайнственият, само наполовина изследван сандък представляваха по-голямата част от тях. Те скоро бяха пренесени на „ковчега“, който беше изтеглен при източната страна на постройката, така че прехвърлянето да стане незабелязано от брега. При това сметнаха, че няма нужда да местят по-тежките и по-груби предмети от мебелировката, тъй като те не бяха необходими на сала, а иначе нямаха някаква особена стойност. Тъй като се налагаше голяма предпазливост, повечето от нещата се подаваха през един прозорец с оглед да се скрие прехвърлянето им на „ковчега“ и изминаха два или три часа, докато всичко беше привършено.
Малко след това салът на индианците отново се насочи към тях откъм брега. Ловецът веднага грабна далекогледа и видя, че на сала се намират двама воини, които изглеждаха без всякакво оръжие. Салът напредваше бавно, обстоятелство, което представляваше най-голямото преимущество на „ковчега“ при всяко бъдещо сблъскване между двете страни, тъй като неговите движения бяха сравнително бързи и леки.
Тъй като имаха достатъчно време да се приготвят за посрещане на двамата опасни посетители, всичко беше напълно готово още много преди да се приближат достатъчно, за да бъдат поздравени. Голямата Змия и девойките се прибраха вътре в „замъка“, където младият делауер застана близо до вратата, запасен добре с няколко пушки до себе си, а Джудит наблюдаваше всичко, което ставаше вън, през една бойница. Колкото до Ловеца, той си беше занесъл столче на онзи край на площадката, към който се приближаваше салът, и седнал на него, беше поставил пушката безгрижно между краката си.
Когато салът се приближи значително, групата от „замъка“ беше взела вече всички мерки да осигури своята безопасност в случай, че посетителите разполагаха с някакви огнестрелни оръжия. Нито Ловецът, нито Чингачгук можаха да открият нещо такова. Обаче Джудит не искаше да вярва само на очите си и затова пъхна далекогледа през бойницата и го насочи към елховите клони между двете стъбла, от които се състоеше салът. Тези клони образуваха нещо като настилка и същевременно удобна седалка за гребците.
Когато тежкият сал се приближи на петдесетина стъпки от „замъка“, Ловецът поздрави хуроните, като им извика да престанат да гребат, понеже нямаше намерение да им позволи да стъпят на площадката. Те, естествено, трябваше да се подчинят и двамата страшни на вид воини веднага станаха от местата си, макар салът да продължаваше да се движи бавно, докато съвсем не се приближи към площадката.
— Вождове ли сте вие? — запита Ловецът с достойнство. — Вождове ли сте? Или мингосите са изпратили с такава важна мисия воини без имена? Ако е така, идете си веднага и нека дойде воин, достоен да води преговори.
— Хау! — възкликна по-възрастният от двамата на сала, като очите му шареха по различните предмети, които се виждаха в „замъка“ и около него, с проницателност, която показваше колко малко неща избягват от погледа му. — Моят брат е много горд, но Разцепения дъб е име, което може да накара делауера да побледнее.
— Това може да е истина, а може и да е лъжа, Разцепен дъб, но не ще побледнея, защото съм бледолик още от рождение. Каква е вашата цел и защо идвате между леките лодки върху греди, които дори не са издълбани?
— Ирокезите не са патици, за да ходят по водата. Нека бледоликите им дадат лодка и те ще идват с лодка.
— Това едва ли ще стане. Имаме само четири лодки и сме четирима души, което значи, че за всеки има по една. Добре дошли върху вашите трупи, ирокези!
— Благодарим! Моят млад бледолик брат… сигурно е получил име. Как го наричат вождовете?
Ловеца се поколеба за миг и в него се разпали искрица на гордост и на човешка слабост. Той се усмихна, промърмори нещо през зъби и после, като вдигна гордо глава, каза:
— Както всички млади хора, аз съм имал различни имена през различните времена, минго. Един от вашите воини, чийто дух потегли за щастливите ловни полета едва вчера сутринта, сметна, че заслужавам да нося името Соколово око, защото погледът ми излезе по-бърз от неговия, когато между нас се завърза борба на живот и смърт.
Чингачгук, който внимателно слушаше всичко, което ставаше вън, чу и разбра този признак на кратковременна слабост у своя приятел. И когато по-късно му се удаде случай, разпита го по-подробно за всичко, станало на полуострова, където Ловецът за пръв път беше отнел човешки живот. А когато научи цялата истина, не пропусна да я съобщи на племето и оттогава младият ловец беше известен сред всички делауери с това честно спечелено име. Но тъй като тия неща се случиха по-късно от събитията в нашия разказ, ние ще продължим да наричаме младия човек с името, под което беше представен първоначално на
