да прекрати своите усилия за отместване на клоните, главатарят се приближи до онзи край на сала, който бе най-близо до площадката, и каза:
— Защо Разцепеният дъб и неговият брат позволяват между тях да се спущат облаци? И двамата са мъдри, и двамата са храбри, и двамата са щедри. Те трябва да се разделят като приятели. Цената на един пленник ще бъде едно животно.
— Добре, минго — отвърна младият човек, зарадван, че преговорите се подновяват, и решил, ако е възможно, да затвърди спазаряването с малко повече щедрост, — ти ще видиш, че бледоликият умее да плаща добре, когато търгува с открито сърце и с протегната ръка. Запази животното, което забрави да ми върнеш, когато потегли, и което забравих да ти поискам, защото ми беше неприятно, че се разделяме със зло. Покажи го на другите вождове. И когато ни доведете пленниците, към него ще бъдат прибавени още две. И… — тук той се поколеба за миг, като се опасяваше в целесъобразността на една толкова голяма отстъпка, след това обаче реши да я направи — и ако ги видим тук, преди да залезе слънцето, може да се намери и четвърто, за да стане числото чифт.
С това въпросът беше уреден. От мрачното лице на ирокеза изчезна и последното пламъче на недоволство. И той се засмя радостно, макар и не толкова сладко, както Джудит Хътър. Главатарят разгледа още веднъж фигурката, която вече се намираше в ръцете му, и едно радостно възклицание показа колко доволен бе от този неочакван завършек на преговорите. В действителност двамата — той и Ловеца — бяха забравили за миг какво беше станало с предмета на техния горещ спор. Но не беше така с човека, който придружаваше Разцепения дъб. Той беше задържал фигурката с твърдото решение, ако се наложи да я връщат, да я хвърли в езерото, като се надяваше, че ще може да я намери през някой от следващите дни. Но подобно отчаяно действие вече не беше необходимо и след като повториха условията на съглашението и потвърдиха, че ги разбират, двамата индианци най-после потеглиха бавно към брега.
— Може ли да имате някакво доверие в тези негодници? — запита Джудит, след като тя и Хети излязоха на площадката и застанаха до Ловеца, за да наблюдават бавното движение на примитивния сал. — Няма ли да предпочетат да запазят за себе си играчката, която вече получиха, и да ни изпратят кървави знаци, за да ни се похвалят, че са ни надхитрили? Чувала съм за такива злодеяния от тяхна страна.
— Без съмнение, Джудит, това без съмнение би било възможно, ако в сделката не беше намесена и индианската природа. Ако това двуопашато животно не развълнува племето тъй, както пръчката, пъхната в кошер — пчелите, то значи аз не познавам червенокожите. Ето на, Голямата Змия, който иначе има железни нерви и в обикновения живот не проявява неблагоразумно любопитство — дори той толкова хареса фигурката на животното, изработена от кост, че аз се срамувам за него! Чингачгук скоро ще овладее своята слабост, но колкото до отвъдните нехранимайковци, те няма да мирясат, докато не се сдобият с всички фигурки, които смятат, че се намират в колибата на стария Хътър.
— Те знаят само за слоновете и не могат дори да предположат, че има и други.
— Вярно е, Джудит, но все пак завистта е неутолимо чувство. Ще си кажат: „Щом бледоликият има такива необикновени животни с две опашки, кой знае, може би има и други — с три и с четири.“ Това нещо учителите наричат „примитивна аритметика“ и то положително ще овладее чувствата на диваците. И няма да се успокоят, докато не научат истината.
— Значи вие смятате, Ловецо — запита, както обикновено, простичко и невинно Хети, — че ирокезите няма да пуснат татко и Хари?… Аз им прочетох няколко от най-хубавите стихове от Библията и вие виждате сам какво сториха те.
Както винаги, и сега Ловецът изслуша дружелюбно и дори нежно думите на Хети; после той за миг остана мълчалив и се замисли. И би могло да се каже, че страните му леко бяха поруменели, когато след изтичането на цяла минута отговори:
— Не зная дали един бял трябва да се срамува, или не, че не може да чете, но тъй е с мен, Джудит. Вие умеете да правите всички тия неща, а аз познавам света само тъй, както го виждам в хълмовете и долините, в планинските върхове и реките, в горите и в изворите. Много нещо може да се научи по този начин също тъй добре, както и от книгите, и все пак понякога си мисля, че едно от дарованията на белия човек е да може да чете! Чуя ли от устата на моравските братя думите, за които говори Хети, те пробуждат в душата ми копнеж и тогава си мисля, че и аз трябва да се науча да ти чета, но ловуването през лятото, изучаването на военното изкуство през войната и други неща винаги са ми пречили.
— Да ви науча ли аз, Ловецо? — запита сериозно Хети. — Казват, че съм слабоумна, но да чета умея не по-зле от Джудит. Ако умеете да четете, това би могло да спаси някога живота ви, защото тогава ще можете да четете от Библията на диваците и положително ще спаси душата ви. Това го зная от мама, която често ми го е казвала.
— Благодаря ви, Хети, благодаря ви от все сърце! Сега идват смутни дни и не ще имам много свободно време, но щом настъпи мир, ще ви навестя край това езеро и ще се отдам на учене, което за мен ще бъде както полезно, тъй и приятно. Може би трябва да се срамувам, Джудит; но истината си е истина. А колкото за тия ирокези, те едва ли ще забравят едно животно с две опашки заради един-два стиха от Библията. Предполагам дори, че е възможно да върнат пленниците, като се надяват чрез някоя подлост да ги пленят отново заедно с всички ни и да станат господари на „замъка“ и на „ковчега“ в добавка. Въпреки това обаче трябва да склоним със сладки приказки тези негодници, първо, да пуснат баща ви и Бързия Хари и, второ, да останат в мир е нас дотогава, докато Голямата Змия успее да прибере любимата си годеница. Защото при внезапен изблик на ярост или жестокост индианците веднага ще отстранят всичките си жени и деца; докато, ако поддържаме спокойствието и доверието им, ще можем да се срещнем с Вах-та!-вах на мястото, което тя е определила. И ако спазаряването пропадне и сега, ще прибавя още половин дузина от фигурките с лъкове, от които имаме доста в сандъка.
Джудит с радост се съгласи. Защото тя би се отказала дори и от покрития е цветчета брокат, само да откупи баща си и да зарадва Ловеца.
Изгледите за успеха сега бяха толкова окуражителни, че повишиха духа на всички в „замъка“, макар необходимата бдителност за движенията на неприятеля да не беше прекратена. Но времето минаваше и слънцето отново почна да се наклонява към върховете на западните хълмове, а никакви признаци не говореха за завръщането на сала.
Като оглеждаше внимателно брега с далекогледа, Ловецът най-после откри едно място сред гъстата и мрачна гора, където несъмнено се бяха събрали значителен брой ирокези. То се намираше близо до гъсталака, откъдето се беше показал по-рано салът, и един малък ручей, който се вливаше в езерото, показваше, че наблизо има извор. Там диваците навярно се съвещаваха и там щеше да бъде взето решението за живота или смъртта на пленниците.
Въпреки забавянето обаче основания за надежда съществуваха и Ловецът не пропусна да изложи това пред своите разтревожени другари. Беше много възможно индианците да са оставили пленниците си в лагера, вместо да ги мъкнат през гората заедно с групата, която бе излязла само за временен набег. Ако наистина бе така, то беше необходимо значително време за изпращане вестоносец чак до лагера и за довеждането на двамата бели до мястото, където трябваше да се качат на сала.
Окуражени от тия доводи, девойките отново се въоръжиха с търпение и започнаха да следят с по-малко тревога залеза.
Предположението на Ловеца се оправда. Малко преди слънцето да се скрие зад хълмовете, двете стъбла на примитивния сал се показаха отново от гъсталака. И когато започнаха да се приближават, Джудит съобщи, че баща й и Хари, и двамата вързани, лежат върху клоните по средата на сала. Както и преди, гребяха пак индианци. Изглежда, съзнаваха, че късният час изисква необикновени усилия, и въпреки навиците на своя народ, който мрази тежкия труд, работеха усърдно с грубите весла. В резултат на тяхното прилежание салът доплава два пъти по-бързо, отколкото при предишното посещение.
Макар че условията бяха уточнени толкова добре и работите напреднали вече дотам, предаването на пленниците беше действие, което съвсем нямаше да стане без мъчнотии. Ирокезите бяха принудени да окажат голямо доверие на враговете си и се подчиниха много неохотно и само поради необходимостта. Защото, щом Хътър и Хари бъдеха освободени, силите на „замъка“ срещу тези на сала нарастваха на двама срещу един, а спасението чрез бягство беше изключено за двамата индианци при наличността на трите лодки, без да се смятат другите защитни съоръжения на „замъка“ и „ковчега“. И двете страни схващаха много добре това и навярно договорът никога нямаше да бъде изпълнен, ако честното лице и държане на Ловеца не бяха упражнили обичайното си въздействие върху Разцепения дъб.
