— Моят брат знае, че аз се доверявам на него — каза той, като се приближи с Хътър, чиито крака бяха освободени, за да може да слезе на площадката. — Един скалп — още едно животно.
— Чакай, минго! — прекъсна го Ловецът. — Задръж още за миг пленника си. Трябва да ида да взема другата част от средствата за откупа.
Това извинение, макар и до известна степен вярно, беше в основата си хитрост. Ловецът напусна площадката и като влезе в постройката, заповяда на Джудит да прибере всички оръжия и да ги скрие в своята стая. После поговори сериозно с делауера, който, както и преди, стоеше на пост близо до входа на къщата, сложи трите останали тура в джоба си и се върна.
— Добре дошъл отново в твоето старо жилище, мастър Хътър — каза Ловецът, докато помагаше на стареца да се изкачи на площадката и същевременно сръчно пъхна в ръката на Разцепения дъб още един от слоновете. — Дъщерите ти ще се радват извънредно много да те видят; а ето, идва и самата Хети, за да ти изкаже своята радост.
Тук Ловецът престана да говори и се засмя сърдечно и безшумно. Краката на Хари току-що бяха развързани и индианците го изправиха. Но до тоя миг въжетата бяха стегнати толкова здраво, че отначало младият великан не можеше да движи крайниците си и представляваше съвсем безпомощна и донякъде смешна фигура. Тази необикновена гледка и особено смаяното му лице предизвикаха смеха на Ловеца.
— Приличаш ми на самотен бор, разлюлян на някоя поляна от вятъра — каза Ловецът. — Но съм щастлив, като виждам, че ирокезките бръснари не са смъкнали косата ти при твоето последно посещение в техния лагер.
— Слушай, Ловецо — отвърна поразгневен пленникът, — по-добре е в случая да не гледаш толкова смешно, а да си спомниш, че сме приятели! Дръж се като християнин, а не като ухилено момиченце, което почва да се кикоти веднага, щом учителят обърне към него гръб, и ми кажи има ли ходила на края на краката ми, или няма. Мисля, че ги виждам, но ги усещам толкова, колкото бих ги усещал и ако бяха захвърлени нейде по бреговете на Мохоук.
— Връщаш се непокътнат, Хари, а това не е малко! — отвърна младият човек, като тайно подаде на индианеца остатъка от обещания откуп и същевременно му направи сериозен знак да започне оттеглянето си. — Ти си дойде цял и с крака, само че те са поизтръпнали от силното стягане на върбовите клони. Но природата скоро ще раздвижи кръвта ти и тогава ще почнеш да танцуваш и да празнуваш неочакваното си спасение от глутницата вълци.
Ловецът беше развързал ръцете на всеки от своите приятели веднага след тяхното слизане на площадката и сега двамата тропаха с крака и размахваха ръце, ръмжаха, заканваха се и се мъчеха да раздвижат кръвта си. Бяха стояли обаче вързани доста продължително време, за да могат толкова скоро да възстановят движенията на крайниците си. И тъй като индианците гребяха също така усърдно, както и при пристигането си, салът се намираше вече на стотина метра от „замъка“, когато Хари, обръщайки се случайно нататък, откри колко бързо бяха излезли извън обсега на неговото отмъщение.
Макар все още изтръпнал и несръчен, сега той се раздвижи доста по-бързо. Без да мисли за собственото си положение, Хари грабна пушката, опряна на рамото на Ловеца, и се опита да вдигне ударника и да се прицели. Младият човек обаче беше по-бърз от него. Хванал оръжието, той го изтръгна от ръцете на гиганта — разбира се, не преди пушката да се изпразни, когато за щастие беше насочена право нагоре. По всяка вероятност Ловецът щеше да надвие едрия мъж, който все още беше с изтръпнали крайници, но едновременно с гърмежа Хари отстъпи и тежко се втурна в къщата, като при всяка крачка вдигаше високо краката си, сякаш не беше сигурен точно къде са ходилата му. Ала и там Джудит го беше изпреварила. Всички оръжия на Хътър, които бяха оставени в къщата му е случай на внезапно избухване на враждебните действия, бяха прибрани и скрити съгласно нарежданията на Ловеца. В резултат от тази предпазна мярка Марч не разполагаше е никакви средства да изпълни своя план.
Не успял в отмъщението си, младият гигант седна и както и Хътър, в продължение на около половин час беше твърде много зает с раздвижването на кръвта си, за да се впуща в други размишления.
Когато това време изтече, салът беше изчезнал и нощта отново бе почнала да хвърля своите сенки над цялата горска околност. Преди мракът да се спусне напълно и докато девойките приготвяха вечерята, Ловецът съобщи накратко на Хътър за всичко случило се и му разказа по какъв начин се беше погрижил за неговите деца и имущество.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Вий няма мир да видите,
додето крал Едуард земите ви владее —
ще коли той безмилостно мъжете,
с потоци кръв страната ще залее.
Слънцето беше залязло и лъчите на гаснещото светило вече не позлатяваха краищата на малкото облаци, между които имаше достатъчно пролуки, за да пропущат чезнещата светлина. Натежал и по-тъмен, небесният свод обещаваше още една мрачна нощ; повърхността на езерото беше гладка, почти без вълни. А лекият лъх, който се носеше от време на време над нея, не заслужаваше названието вятър. Но все пак, тъй като беше топъл и влажен, имаше известна сила.
И хората в „замъка“ бяха мълчаливи и мрачни, както гледката, която ги заобикаляше. Двамата откупени пленници се чувстваха посрамени и унизени, но тяхното унижение засилваше жаждата им за мъст. Те бяха склонни много повече да запомнят недостойното отнасяне към тях през последните няколко часа на пленничеството, отколкото да се почувстват благодарни за предишното търпеливо отношение на индианците. А и съвестта, този строг надзирател, от чиито очи не убягваше нищо, им напомняше, че всичко, изтърпяно от тях, е било само справедлив отговор за деянията им; ала вместо да ги накара да потърсят вината в себе си, това само ги подтикна да хвърлят цялата вина върху своите неприятели.
Колкото до останалите обитатели на „замъка“, те мълчаха от съжаление и от радост. Ловецът и Джудит изпитваха повече първото чувство, може би по съвсем различни причини, докато Хети в този момент беше напълно щастлива. Делауерът също така се радваше на възможността да освободи своята любима толкова скоро. Ето при какви обстоятелства и с какво настроение започна вечерята.
— Стари Том! — извика по едно време Хари, като избухна в буен смях. — Когато лежеше троснат върху онези елхови клони, ти поразително приличаше на вързана мечка и се чудя как не ръмжеше. Е, това вече мина и с охкане и с вайкане нищо не ще поправим. Онзи негодник, Разцепеният дъб, който ни докара тук, има великолепен скалп и аз лично бих дал за него толкова, колкото и Колонията. Да, сега се чувствам богат като губернатора и бих плащал наравно с него… Джудит, миличка, тъжехте ли за мен, докато бях в ръцете на мингосите?
— Нивото на езерото се повдигна значително от нашите сълзи, Хенри Марч, както навярно сте забелязал от брега! — отвърна Джудит с престорено лекомислие. — Съвсем естествено беше за мен и Хети да тъжим за татко, но за вас ние наистина проливахме сълзи като дъжд!
— Жал ни беше за Хари също, както и за татко, Джудит! — намеси се нейната невинна и незлобива сестра.
— Вярно, сестричке, вярно, но нас ни е жал за всеки, който се намира в опасност — отвърна хубавицата бързо и наставнически, като леко понижи глас.
— Още се чудя — каза Хари — как всъщност успя да ни освободиш, Ловецо; и заради тази малка услуга ти прощавам, че ми попречи да наредя онзи вагабонтин, както трябва. Посвети ни в тайната, за да можем, ако стане нужда, да ти се отплатим по същия начин. Излъга ли ги или ги придума?
— Нито едното, нито другото, Хари. Всичко стана само с откуп. Ние платихме за двама ви откуп, и то толкова висок, че ви съветвам да внимавате да не попаднете втори път в плен, иначе нашият запас от блага не ще издържи.
— Откуп! В такъв случай старият Том е платил цялата сметка, защото нищо от моите дреболии не би
