нежност и за срещата им в гората. Но тайната на Чингачгук беше запазена тъй умело, както не би могла да го стори дори някоя напълно разумна девойка.
Най-после тия разговори бяха прекъснати от повторното появяване на Хътър на площадката. Той събра там около себе си всички и им съобщи само толкова от намеренията си, колкото намираше за необходимо.
Старецът одобряваше напълно подготовката, направена от Ловеца, да напуснат „замъка“ през нощта и да намерят убежище на „ковчега“. И той като другите смяташе, че това е единственото средство да се избегне гибелта. Сега, когато диваците бяха насочили вниманието си към постройка на салове, не можеше и да има съмнение, че най-малкото ще се опитат да превземат постройката, а предупреждението с окървавените пръчки показваше достатъчно ясно колко уверени бяха, че ще успеят.
Накратко, старецът смяташе настъпващата нощ за критична и призова всички да се приготвят колкото може по-скоро, за да напуснат жилището поне временно, ако не завинаги.
Веднага след като бе направено това съобщение, всичко продължи бързо, но с ред и разум. Заключиха „замъка“ по същия начин, който вече описахме, лодките бяха изтеглени от дока и завързани до другата за „ковчега“. Малкото необходими вещи, които бяха оставени в къщата, бяха пренесени в кабината, огънят бе загасен и всички се прехвърлиха в плаващото жилище.
Близостта на обраслите с борове планини правеше сред езерото тъмните нощи по-мрачни, отколкото обикновено. Както винаги обаче, широка, сравнително светла ивица се простираше по средата на водната повърхност, а там, докъдето стигаха сенките на планините, над водата се натрупваше най-гъст мрак. Островът или „замъкът“ се намираше сред тази по-светла ивица. Но все пак нощта беше толкова мрачна, че прикриваше отплаването на „ковчега“, и наблюдател от брега не би забелязал неговите движения, още повече че фонът на тъмните склонове запълваше перспективата за всеки поглед, който би бил хвърлен напреко или косо над водата.
По тези места над езерата господства западният вятър. Но поради различните посоки на планинските проходи често е невъзможно да се определят действителните посоки на въздушните течения, тъй като понякога те се променят както на малки разстояния, така и през кратки промеждутъци от време.
Сега, докато отдалечаваха с гребане „ковчега“ от пристанището му до площадката на „замъка“, дори и самият Хътър не би бил в състояние да определи посоката, в която духаше вятърът. Обикновено този труден въпрос се разрешаваше от облаците, които високо над хълмовете следваха тази посока, но в момента целият небесен свод приличаше на някакъв мрачен купол. Не се виждаше нито една, дори и съвсем малка цепнатина в него и Чингачгук вече трепереше да не би поради непоявяването на звездата любимата му да закъснее за определената среща.
При тези обстоятелства Хътър опъна платното явно с единственото намерение да се отдалечи от „замъка“, защото може би беше опасно да останат повече близо до него.
Вятърът скоро изду платното и когато салът почна да се подчинява на кормилото и платното бе опънато както трябва, оказа се, че посоката на вятъра беше южна, с лек уклон към източния бряг. Тъй като това беше най-благоприятната посока за бегълците, те оставиха салът да се плъзга повече от час по повърхността, когато една промяна на въздушното течение почна да ги тласка към мястото, дето беше разположен лагерът.
Ловецът наблюдаваше внимателно движенията на Хътър и Хари. Отначало не знаеше дали да припише установената от тях посока на случайността, или на някакви скрити намерения, но сега започна да подозира второто. Запознат отлично с цялото езеро, за Хътър не беше трудно да излъже един несвикнал с водата човек, а каквито и да бяха намеренията му, след около два часа стана явно, че „ковчегът“ се намираше на около половин километър от брега, и то точно срещу мястото, където се знаеше, че е лагерът на индианците. Значително време преди да стигнат до това място, Хари, който имаше известни познания в езика на алгонкуините31, беше водил таен разговор с Чингачгук и сега резултатът бе съобщен на Ловеца, който остана хладен, за да не кажем враждебен свидетел на новото начинание.
— Старият ми баща и младият ми брат, Големия бор — защото делауерът беше нарекъл така Марч, — искат да окачат на поясите си хуронски скалпове — каза Чингачгук на своя приятел. — На пояса на Голямата змия също така има място за скалпове и неговите съплеменници ще ги потърсят с погледи, когато той се завърне в селото. И очите им не бива да се лутат много, а веднага да видят. Знам, че брат ми има бяла ръка. Той не би докоснал дори мъртвец. Нека ни почака. Когато се завърнем, моят брат не ще трябва да крие лице от срам заради приятеля си. Голямата змия от племето на мохиканите трябва да бъде достоен да върви по пътеката на войната наравно със Соколовото око.
— Да, да, Змия, разбирам. Това име ми прилегна и след време ще бъда познат под него вместо под старото. А колкото до скалпирането, за теб то е присъщо и аз не виждам в него нищо лошо. Но бъди милостив, Змия… бъди милостив, моля те! Положителен съм, че честта на един червенокож няма да пострада, ако прояви малко милост. А колкото до другите двама, стареца и Хари Марч, предоставям на Провидението да ги накаже. От друга страна, ако не беше хвърлено кървавото снопче, никой нямаше да тръгне срещу мингосите тази нощ, защото нямаше да го сметнем за честно и почтено. Но този, който жадува за кръв, не бива да се оплаква, ако в отговор на неговия призив се пролее кръв. И все пак, Змия, ти можеш да бъдеш милостив. Не започвай първите си подвизи с женски вопли и детски писъци. Дръж се така, че Вах- та!-вах да се усмихва, а не да плаче, когато се срещнете. Върви и нека Маниту те закриля!
— Моят брат ще остане тук, на сала. Вах-та!-вах скоро ще бъде на брега и Чингачгук трябва да побърза.
След това индианецът се присъедини към другите двама авантюристи. И като свиха платното, тримата влязоха в една от лодките и напуснаха „ковчега“. Нито Хътър, нито Марч казаха нещо на Ловеца за намеренията си или за предполагаемата продължителност на своето отсъствие. Всичко това беше поверено на индианеца, който оправда оказаното доверие с присъщата си лаконичност.
Щом лодката се изгуби от погледа му — а това стана, преди греблата да се бяха потопили десетина пъти във водата — Ловецът взе всички мерки да задържи „ковчега“ поне дотолкова неподвижен, доколкото беше възможно. След това той седна на края на сала и се отдаде на мрачните си мисли.
Не мина много време и към него се присъедини Джудит.
Девойката използваше всеки случай да бъде край него и атакуваше сърцето му със сръчност, подсказана й от вродената кокетност и усъвършенствана от значителен опит, но най-опасната мощ на която беше в проявата на чувства, пръскани наоколо чрез нейните обноски, чрез интонацията на гласа, мислите и действията й, чрез неописуемия чар на спонтанната нежност.
Но нека оставим младия ловец, изложен на това опасно нападение, защото по-неотложната ни задача е да последваме групата, потеглила с лодка към брега.
Главната причина, накарала Хътър и Хари да повторят своя опит срещу лагера на индианците, бе съвсем същата, която предизвика и първия. Този път тя беше може би малко подсилена от жаждата за мъст. Но никое от тия две груби същества — тъй безмилостни във всичко, което засягаше правата и интересите на червенокожите хора, макар в известни отношения те да разсъждаваха по-човечно — не беше подтиквано толкова от друго желание, колкото от безсърдечната жажда за печалба. Наистина в първите минути след освобождението си Хари се беше ядосвал на униженията, които бе трябвало да преживее, но гневът му скоро беше изчезнал поради пробудената му алчност за златото, което жадуваше по-скоро с безразсъдната алчност на прахосник, отколкото с непрестанната хищност на скъперника. Накратко, причината, която ги накара да се отправят толкова скоро отново срещу хуроните, беше привичната им омраза към неприятелите, подсилена от ненаситната алчност и от жаждата да си набавят средства за прахосничество. Естествено, в оформяне на идеята за това второ начинание бяха намерили място и допълнителните изгледи за успех. Знаеха, че голяма част от воините — а може би дори всички — лагеруваха през тази нощ по крайбрежието срещу „замъка“ и в резултат на това можеха да се надяват, че скалповете на беззащитните жертви щяха да бъдат лесна плячка. За да признаем истината, Хътър — който току-що беше оставил зад себе си своите две дъщери — се надяваше да намери в лагера малко воини и почти изключително жени и деца. При разговора си с Хари той спомена за това съвсем бегло, а пред Чингачгук изобщо не отвори дума по този въпрос. И ако се беше досетил за това, индианецът не го бе споделил с никого.
Хътър управляваше лодката. Хари беше заел място мъжествено при веслата, а Чингачгук стоеше по средата. Казваме „стоеше“, защото и тримата умееха да управляват толкова изкусно този вид леки лодки, че
