занапред ще остане в плен. С една дума, в действителност това беше истинският пръв боен поход на двамата честолюбиви млади воини. И докато единият от тях беше подтикван от чувства, които обикновено тласват мъжете по тоя път, то и двамата бяха заложили и гордостта, и мъжеството си, за да постигнат желания успех.
Вместо да насочи лодката право към полуостровчето, което се намираше на по-малко от четвърт миля от брега, Ловецът отправи носа на лодката диагонално към средата на езерото с цел да се озове на място, откъдето да може да приближи към брега, право срещу неприятелите. Мястото, дето Хети беше стъпила на сушата и където Вах-та!-вах бе обещала да ги чака, се намираше по-близо до върха, отколкото до края на полуострова и ако Ловецът не беше взел тази предварителна мярка, на двамата приятели щеше да се наложи да заобиколят почти целия полуостров, и то плавайки близо до брега.
Чингачгук много добре разбра решението на своя приятел и макар то да беше взето без неговото мнение, продължи да гребе спокойно в тази посока. Няколко минути бяха достатъчни, за да отдалечат лодката на необходимото разстояние, и тогава двамата млади мъже инстинктивно и сякаш по взаимно съгласие престанаха да гребат.
Вместо да намалее, мракът като че се сгъстяваше, но все пак от мястото, където се намираха, двамата смелчаци можеха да различат очертанията на планините. Делауерът напразно се взираше на изток, за да открие поне за миг блясъка на желаната звезда. Въпреки че към хоризонта облаците се бяха разкъсали, в тази част на небето тяхната завеса все още бе толкова плътна, че скриваше напълно всичко зад себе си.
Както се виждаше от общите очертания на сушата, полуостровът се намираше на около триста метра пред тях. „Замъкът“ беше потънал нейде сред дълбокия мрак и в тази част на езерото не можеше да се долови никакво раздвижване на водата. Но това би могло да се дължи и на голямото разстояние от няколко мили, което ги делеше от водното жилище. Колкото за „ковчега“, той — макар че бе скрит сред крайбрежните сенки и едва ли беше на по-голямо разстояние от кануто, отколкото полуостровът — не би се виждал, дори ако мракът би бил по-незначителен.
Двамата приятели започнаха тихо да се съветват колко ли е часът. Ловецът смяташе, че до изгряването на звездата има още няколко минути, докато нетърпението караше вожда да предполага, че нощта тече по-бързо и че любимата вече го чака на брега. Както и трябва да се предполага, неговото мнение надделя и приятелят му се приготви да насочи лодката към мястото на срещата.
За движенията на кануто бяха нужни най-голяма предпазливост и умение. Греблата се вдигаха и спущаха съвършено безшумно във водата. А когато стигнаха на около тридесет метра от брега, Чингачгук изобщо остави греблата и взе в ръцете си пушката. Тъй като навлизаха все повече и повече в тъмния пояс, който заобикаляше горите, те скоро установиха, че са се отклонили доста на север, и промениха посоката. Сега лодката напредваше сякаш по инерция — толкова предпазливо и бавно беше движението й.
Най-сетне нейният нос се вряза в чакъла на крайбрежната ивица, дето беше слязла Хети и откъдето миналата нощ бе долитал гласът й при минаването на „ковчега“. Както навсякъде, и тук непосредствено зад ивицата чакъл растяха храсти, които на повечето места надвисваха над водата.
Чингачгук слезе на брега и внимателно го изследва на известно разстояние от двете страни на лодката. За да стори това, той бе принуден често да нагазва до колене в езерото. Но търсенето му остана невъзнаградено. Вах-та!-вах не се виждаше никъде.
Когато се завърна, той намери приятеля си също на сушата. Двамата се посъветваха шепнешком и индианецът изказа опасенията, че може би не са улучили мястото на срещата. Ловецът от своя страна пък смяташе, че навярно са объркали часа. Но още докато говореше, той сграбчи ръката на делауера, накара го да извърне глава към езерото и му посочи върховете на източните планини. Облаците се бяха поразкъсали — по-скоро зад хълмовете, отколкото над тях — и дългоочакваната звезда блестеше над клоните на един бор.
Този знак отново събуди надеждата у младите мъже и те се облегнаха на пушките си и се вслушаха внимателно, за да доловят и най-безшумното приближаване на стъпки. До ушите им често долитаха гласове от лагера, смесени със сподавения плач на деца и с тихия, но сладък смях на индианските жени.
Тъй като туземните жители на Америка са обикновено предпазливи и рядко разговарят на висок глас, двамата мъже разбраха, че трябва да са много близо до лагера. Лесно бе да се разбере по осветените горни клони на дърветата, че сред гората имаше огън. Но от мястото, където се намираха, не можеше да се установи точно на какво разстояние от тях беше той.
Един-два пъти им се стори, че някой се отдалечава от огъня и тръгва към мястото на срещата. Но или звуците бяха плод на въображението им, или пък хората, които напускаха огъня, се връщаха, без да стигнат до брега.
Напрегнатото чакане продължи около четвърт час, когато Ловецът предложи да заобиколят с лодката полуострова, да заемат удобна позиция някъде, откъдето се вижда целият лагер, и да разузнаят какво става сред индианците, за да разберат защо Вах-та!-вах не идва. Делауерът обаче решително отказа да напусне мястото и основателно се позова на довода, че ако пристигне в тяхно отсъствие, девойката ще се отчае.
Ловецът разбираше тревогата на приятеля си и предложи да извърши разузнаването сам, като остави Чингачгук да дочака, скрит и храстите, възможния щастлив завършек на начинанието. След като се разбраха, двамата приятели се разделиха.
Щом се намери отново при кормилото на лодката, Ловецът напусна брега със същата предпазливост и също така безшумно, както се бе приближил. Този път той не се отдалечи много от сушата, тъй като храстите представляваха достатъчно прикритие, когато се движеше близко до тях.
Едва ли биха могли да се намерят по-благоприятни обстоятелства за разузнаване около индианския лагер, колкото тия, които съществуваха в настоящия случай. Разположението на полуострова позволяваше мястото да бъде заобиколено от три страни, а лодката напредваше толкова тихо, че изобщо не съществуваше опасност да причини тревога в лагера. И най-опитните и предпазливи нозе биха могли да настъпят в тъмнината купчина листа или някой сух клон, едно кану обаче би могло да се направлява по повърхността на спокойни води почти с инстинктивната сръчност и положително с безшумните движения на някоя водна птица.
Ловецът беше стигнал приблизително на една линия между „ковчега“ и лагера, когато най-сетне зърна първия отблясък на огъня. За него това стана внезапно и малко неочаквано и отначало той се уплаши да не би да е навлязъл непредпазливо в осветеното от огъня пространство. Но като се огледа и установи, че няма опасност да бъде открит дотогава, докато индианците оставаха в центъра на осветеното поле, той спря кануто на най-подходящото място, което намери, и започна своите наблюдения.
Писахме вече много за това изключително същество, но всичко писано би било напразно, ако е необходимо сега да напомняме на читателя, че въпреки своята необразованост в светските науки и простотата, която винаги проявяваше във връзка с тънкостите на общоприетия вкус, Ловецът бе човек със силно, вродено поетично чувство. Той обичаше горите заради тяхната свежест, заради пълната им самота, заради тяхната грандиозност и защото навсякъде в тях се чувствуваше величието на природата. Рядко се движеше сред тях, без да спре, за да се наслади на някои от техните особени хубости, ала и рядко се опитваше да вникне в причините за тая наслада. И не минаваше ден, без да разговаря негласно с нескончаемия извор на всичко, което виждаше, чувстваше и забелязваше. Ето защо, като имаме предвид това негово духовно устройство, а също така и хладнокръвието му, което никаква опасност не можеше да смути и никакво критично положение — да разклати, не би трябвало да се изненадваме, че Ловецът изпитваше удоволствие, любувайки се на гледката пред очите си, и че тя за миг го накара да забрави защо се бе приближил към брега. Впрочем това ще стане още по-ясно, ако опишем самата гледка.
Кануто се намираше точно срещу една естествена алея не само сред крайбрежните храсти, а и между дърветата и тя позволяваше да се наблюдава безпрепятствено лагера. Точно тази пролука бе станала и причина светлината да бъде забелязана от сала. Тъй като току-що бяха сменили мястото, индианците не се бяха прибрали още в колибите си, а се бяха заели да уредят своите жилища и да приготвят храна. Беше запален голям огън — както за осветление, тъй и за сготвяне на простата храна, и тъкмо пламтеше, висок и ярък, понеже преди малко в него бяха хвърлили нов голям куп изсъхнали храсти. Той осветяваше ярко горските сводове и целия район на лагера, сякаш там бяха запалени стотици факли.
По-голямата част от работата беше привършена и дори най-гладните деца се бяха нахранили. С една
