за да не бъдат забелязани откъм гърба от някой случайно скитащ хурон, те застанаха зад стъблото на един грамаден дъб, откъм страната, която бе по-близо до огъня.
Видът на лагера, който се разкри пред очите на Ловеца, сега беше пълна противоположност на онова, което беше наблюдавал откъм езерото. Неясните фигури, които бе забелязал тогава, навярно бяха на склона на възвишението — на няколко крачки пред мястото, където стоеше сега. Огънят все още пламтеше ярко и около него бяха насядали върху повалени дървета тринадесет воини — онези, които той беше видял от лодката. Те разговаряха много оживено помежду си и фигурите на слоновете минаваха от ръка в ръка. Първият прилив на смайване у диваците беше преминал и сега те разискваха дали тези необикновени животни съществуват и какви са историята и навиците им — нещо, което беше погълнало цялото им внимание. В този миг всичко друго беше забравено и нашите двама смелчаци едва ли биха могли да се приближат в по-удобно време.
Жените се бяха скупчили, както ги бе видял Ловецът — приблизително на средата между мястото, където се намираше сега той, и огъня. Разстоянието между дъба, на който се облягаше младият човек, и воините беше около тридесет метра. Жените се намираха може би на половината от него. Тяхната близост налагаше на двамата разузнавачи крайна предпазливост в движенията. Макар че индианките разговаряха съвършено тихо със своите меки гласове, абсолютната тишина, която цареше в гората, позволяваше да се чуват цели части от разговора им. А веселият смях, който се разнасяше от време на време от устата на девойките, стигаше навярно чак до лодката.
Ловецът почувства трепета, който премина по тялото на приятеля му, когато чу сладките звуци от сочните и красиви устни на Вах-та!-вах. Дори постави ръка на рамото на индианеца, за да му напомни да се владее. Разговорът пред тях стана по-оживен и двамата се приведоха напред, за да се вслушат.
— Хуроните имат още по-интересни животни от това! — каза упорито една от девойките, защото и те като мъжете разговаряха за слоновете и за техните качества. — Делауерите може да сметнат това животно за чудно, но утре нито един хуронски език не ще говори вече за него. Ако животното се осмели да се приближи до вигвамите ни, нашите млади хора ще го хванат.
— А пък делауерите дори не биха допуснали такива животни в земята си — отвърна Вах-та!-вах. — Ето защо никой делауер не е виждал техните образи! Младите им мъже биха прогонили както образите, така и самите животни.
— Младите мъже на делауерите ли! Това е племе само от жени; дори и сърните не побягват, когато чуят ловците им да се приближават. Кой е чувал някога името на някой млад делауерски воин?
Тези думи бяха изречени весело и хуронката се засмя, но в гласа й звучеше язвителност. От отговора на Вах-та!-вах пролича, че беше почувствала това.
— Кой е чувал някога името на някой млад делауер ли? — повтори сериозно тя. — Самият Таменунд, макар, сега стар като боровете на хълма или като орлите в простора, някога е бил млад. Неговото име се е носило от Великото солено езеро до сладките води на запад. А какво е родът на Ункас? Къде има друг толкова велик воин, макар че бледоликите разровили гробницата и стъпкали костите му? Нима орлите се издигат толкова високо? Има ли по-бърз елен или по-храбра пантера? И нима няма и млади воини от този род? Нека хуронските девойки разтворят очите си малко по-широко и тогава ще видят един от тях, наречен Чингачгук, който е строен като млад ясен и здрав като дъб.
Думите на Вах-та!-вах предизвикаха възражения и спорът, макар и воден весело и без сърдитите нотки или движения, често намаляващи красотата на този пол сред тъй наречения цивилизован живот, се разгорещи и стана донякъде шумен. Точно докато се разиграваше тази сцена, делауерът накара приятеля си да се наведе и да се скрие напълно, а след това издаде звук, който тъй сполучливо напомняше цвъртенето на най-малките американски катерички, че дори Ловецът, чувал стотици пъти това подражание, наистина помисли, че някое от малките животинчета е на дървото над него.
В горите този звук е толкова обикновен, че никой от хуроните не му обърна внимание. Обаче Вах-та!-вах тутакси престана да говори, остана неподвижна и все пак запази достатъчно самообладание, за да не извърне главата си. Беше чула сигнала, с който любимият й толкова често я беше викал от вигвама за тайна среща, и той отекна в сърцето й тъй, както серенадата вълнува девойките в страната на песните.
От този миг Чингачгук беше сигурен, че присъствието му беше известно. А това имаше извънредно голямо значение, защото сега можеше да се очаква, че любимата му ще предприеме по-смели постъпки, отколкото ако не беше сигурна в положението. Нямаше съмнение, че щеше да се опита да му помогне в усилията да я освободи.
Веднага след прозвучаването на сигнала Ловецът се бе изправил отново и макар и самият той да не беше изпитвал сладостите, познати на влюбените, веднага откри голямата промяна, настъпила в държането на девойката. Тя все още се стараеше да спори, но вече далеч не толкова възбудено и прямо, а онова, което казваше, бе използвано от нея по-скоро като хитрост, която да помогне на нейните съпернички да я наддумат лесно. Най-после спорещите се измориха и се надигнаха вкупом, сякаш се готвеха да се разотидат.
Едва сега Вах-та!-вах се осмели за пръв път да извърне лице към мястото, откъдето бе долетял сигналът. Стори го с естествени, но предпазливи движения, а после протегна ръце и се прозина, като че изведнъж й се беше приспало. Цвърченето на катеричката прозвуча още веднъж и девойката разбра много добре мястото, където беше нейният любим, макар че силната светлина, в която се намираше самата тя, и сравнителната тъмнина там, дето стояха двамата смелчаци, не й позволиха да види главите им, които единствени се подаваха над хълма. Върху дървото, до което се бяха настанили те, падаше огромната сянка на един бор и спомагаше още повече за прикриването на предметите на това място. Ловецът знаеше много добре, че е така, и една от причините да избере точно това дърво бе тази.
Наближаваше моментът, когато се налагаше Вах-та!-вах да действа. Тя трябваше да спи в малка колиба, построена наблизо, а с нея щеше да нощува и споменатата вече старица. Влезеше ли веднъж в колибата, пред входа на която, както всяка нощ, щеше да легне пазачката й, за девойката нямаше повече надежда да избяга.
За щастие в този миг един от воините извика старицата по име и й заповяда да му донесе вода за пиене. На северния край на полуострова имаше студен извор и след като-откачи някаква кратунка от един клон и повика със себе си Вах-та!-вах, старата вещица се заизкачва към върха на възвишението, откъдето смяташе да слезе и да прекоси полуострова, за да отиде при извора.
Двамата смелчаци видяха и разбраха всичко това. Те бързо отстъпиха в мрака и се скриха зад дърветата, докато двете жени ги отминаха. Старицата държеше Вах-та!-вах здраво за ръката. Когато минаваха край дървото, зад което се намираха Чингачгук и приятелят му, индианецът сграбчи томахавката си с намерение да я забие в главата на пазачката. Но Ловецът схвана опасността от подобно действие — дори и най-слабият писък можеше да докара срещу тях всички воини, пък и такова деяние го отвращаваше. Ето защо ръката му попречи на удара.
Когато двете групи продължиха да се движат напред, цвърченето на катеричката се повтори. Старицата мигновено спря и почна да се взира в дървото, откъдето й се бе сторило, че идват звуците. В този миг тя се намираше само на шест стъпки от своите неприятели и изрази учудването си, че катеричката още не е заспала по такова късно време, като прибави, че това предвещавало зло. Вах-та!-вах й отговори, че през последните двадесет минути чула на три пъти цвърченето на тази катеричка: тя сигурно чакала да вземе нещо от остатъците в лагера за късната си вечеря.
Това обяснение изглеждаше задоволително и те продължиха пътя си към извора, следвани от мъжете тайно и съвсем отблизо. Минута по-късно кратунката бе напълнена и като стискаше все още китката на девойката, старата жена забърза назад. Но точно в този миг беше хваната тъй неочаквано и силно за гърлото, че се принуди веднага да пусне пленницата си, без да успее да издаде някакъв звук освен глухо и задавено хъркане. Голямата змия обви ръка около кръста на своята любима и се изгуби с нея сред храстите към северния край на полуострова. Там веднага сви край брега и се отправи бегом към лодката. До нея имаше и по-кратък път, но той можеше да доведе до откриването на мястото, откъдето щяха да напуснат сушата.
Ловецът продължаваше да държи гърлото на старата жена, като от време на време го поотпущаше, за да й даде възможност да си поеме дъх, а след това стягаше отново с всички сили пръстите си. Това милостиво отнасяне обаче скоро позволи на индианката да събере в гърдите си толкова въздух, че да нададе вик, който хвърли в тревога целия лагер. Чу се ясно тропотът от краката на воините, които след миг
