можеха да стоят изправени в тях и сред най-гъстия мрак.
Приближиха се извънредно предпазливо до брега и успяха да слязат благополучно на сушата. След това и тримата приготвиха оръжията си и започнаха да се промъкват дебнешком към лагера. Начело вървеше индианецът, а двамата му спътници се движеха по неговите стъпки тъй предпазливо, че напредваха почти без всякакъв шум. От време на време под огромната тежест на грамадния Хари или грубата непохватност на стареца изпращяваше някой сух клон, но стъпките на индианеца не биха могли да бъдат по-леки, дори ако се движеше във въздуха.
Главната им цел беше да открият най-напред разположението на огъня, за който знаеха, че се намира по средата на лагера. Най-после острият поглед на Чингачгук зърна светлинка на известно разстояние пред тях, между стеблата на дърветата. Не се виждаха пламъци, а само малък тлеещ огън — навярно защото сега беше часът, когато индианците си лягаха, за да станат с първите лъчи на изгряващото слънце.
Щом забелязаха тази светлина, тримата започнаха да напредват по-бързо и по-сигурно. Само за няколко минути се озоваха край кръга от малки колиби и спряха, за да изследват околността и да съгласуват действията си. Мракът бе толкова гъст, че наоколо не можеше да се различи почти нищо освен отблясъците на огъня, стъблата на най-близките дървета и безкрайната завеса от листа, която забулваше облачното небе. Все пак тримата мъже установиха, че една от колибите се намира съвсем близо, и Чингачгук се опита да разузнае какво има във вътрешността й.
Начинът, по който индианецът се приближи към мястото, където предполагаше, че се намират неприятели, напомняше коварното пълзене на котка към някоя птичка. Когато приближи колибата, той спря, опрян на ръцете и коленете си, защото входът бе толкова нисък, че инак не можеше да се пропълзи във вътрешността. Но преди да пъхне главата си вътре, той дълго се ослушва, за да долови дишането на спящите. Не се чуваше никакъв шум и човекът-змия пъхна главата си във входа тъй, както истинската змия би пъхнала своята в някое гнездо. Нищо не възнагради този рискован опит, защото, след като опипа предпазливо с ръка цялата вътрешност, той разбра, че колибата беше празна.
Делауерът изследва със същата предпазливост още една или две от колибите, но и там се натъкна на същото положение. След това той се завърна при спътниците си и им съобщи, че хуроните са напуснали своя лагер. Допълнително претърсване доказа правотата на твърдението му. На тримата оставаше само едно: да се завърнат в лодката си.
Заслужава, макар и бегло, да споменем различния начин, по който авантюристите понесоха разочарованието. Вождът, слязъл на сушата само с надеждата да спечели слава, стоеше неподвижно, опрян на едно дърво, и очакваше какво ще решат неговите спътници. Наистина той бе огорчен и малко изненадан, но понасяше всичко с достойнство. В ума му отново изплуваха сладките очаквания за онова, което все още му предстоеше тази вечер. Наистина сега той не можеше вече да се надява, че ще се яви пред любимата си с доказателства за своята смелост и умение, но все пак имаше надеждата да я види. А воин, който търси с толкова жар славата, винаги можеше да очаква, че ще я спечели.
Хътър и Хари пък, подтиквани от най-долния човешки порив — жаждата за печалба — едва владееха нервите си. Те претърсиха още веднъж колибите, сякаш се надяваха да открият някое забравено дете или безгрижно заспал индианец. А след това почнаха да изливат яростта си върху бездушните жилища — разрушиха няколко от тях и разхвърлиха частите им по лагерното място. Нещо повече, дори започнаха да се карат помежду си и да се обвиняват един друг. И може би всичко това щеше да доведе до сериозни последици, ако не се бе намесил делауерът, за да им припомни опасността, на която се излагаха с тази своя непредпазливост, и за необходимостта да се върнат на „ковчега“. Това прекъсна разприте и след няколко минути тримата, навъсени, загребаха назад към мястото, където се надяваха да намерят плуващия дом.
Споменахме вече, че малко след като авантюристите потеглиха, Джудит се настани до Ловеца. Известно време девойката остана мълчалива и младият човек не знаеше точно коя от сестрите се е приближила към него. Но когато тя изрази чувствата си с думи, той веднага позна плътния и приятен глас на по- голямата.
— Ужасен е тоя живот за жените, Ловецо! — възкликна девойката. — Не зная ще мога ли някога да се отърва от него.
— Животът е достатъчно хубав, Джудит — гласеше отговорът на момъка. — Зависи само дали ще го използваш благоразумно, или ще злоупотребяваш с него. А какво бихте желала вие вместо тоя живот?
— Бих била хиляди пъти по-щастлива, ако живеех по-близо до цивилизовани същества — там, където има ферми, черкви и къщи, построени от ръцете на бели, и където сънят нощем би бил спокоен и сладък. Едно жилище близо до фортовете би било далеч по-хубаво от самотното място, сред което живеем.
— Не, Джудит, не мога да се съглася лесно, че всичко това е истина. Ако фортовете са добри с това, че дават закрила от неприятелите, то често пъти в самите тях има скрити врагове. Не мисля, че за вас или за Хети би било добре да живеете близо до някой форт. И ако трябва да кажа онова, което мисля, то страхувам се, че дори сега сте твърде близо.
Ловецът продължи да говори с присъщата си решителност и сериозност, защото тъмнината скриваше от очите му силната руменина, която беше покрила страните на девойката, докато тя е мъка подтискаше шума от ускореното си дишане, което почти я задушаваше.
— Колкото до фермите — каза младият човек, — те наистина принасят полза и има хора, на които се харесва да прекарат в тях целия си живот. Но какво спокойствие може да търси на някаква си поляна човек, щом като не може да го намери в двойно по-голямо количество в огромните гори? Ако там въздухът, просторът и светлината не достигат, заместват ги ветровете и буйните потоци. А пък за онези, които са с по-големи желания в това отношение, има и езера. Но на коя поляна можете да намерите вие тези сенки, игриви ручеи, бълбукащи поточета и красиви дървета, израснали още преди хиляда години? Не, няма да ги намерите, а ще виждате да се издигат над земята само отсечените дънери като надгробни камъни в някое гробище. Струва ми се, че хората, които живеят по такива места, винаги трябва да мислят за собствения си край и за гибелта на света — и то не за онази гибел, която донасят времето и природата, а която следва разрушението и насилието. А колкото до черквите, те, струва ми се, са добри, инак добрите хора нямаше да ги строят и поддържат. Но не са съвсем необходими. Нито фортовете, нито черквите сами по себе си правят хората по-щастливи. Освен това в поселищата всичко е в противоречие, а в горите цари пълна хармония. Фортовете и черквите почти винаги вървят ръка за ръка, ала въпреки това те са в противоречие помежду си: нали черквите са за мир, а фортовете — за война! Не, не, аз предпочитам пред тях природата.
— Жените не са създадени за такива кървави преживелици, Ловецо… преживелици, които тук едва ли ще имат край, докато тази война продължава.
— Ако говорите за белите жени, мисля, че не сте далеч от истината, девойко. Но колкото до жените на червенокожите, за тях такива походи са нещо обикновено. Нищо не би направило например Вах-та!-вах, годеницата на младия делауер, по-щастлива, отколкото съзнанието, че в този миг той се промъква към враговете си, за да води борба за скалпове.
— Сигурна съм, Ловецо, че тя не би била истинска жена, ако не се чувства загрижена, когато знае, че човекът, когото обича, се намира в опасност.
— Тя не мисли за опасността, а за славата, Джудит, а когато сърцето е заето изцяло с тази мисъл, твърде малко място остава у него, за да се промъкне страхът. Вах-та!-вах е мило, нежно, весело и приятно създание, но и тя като всички делауерски девойки, които познавам, обича славата. След около час ще се срещне с Голямата змия на полуострова, където слезе Хети, и това несъмнено я вълнува като всяка друга жена. Но тя би била най-щастливата мома, ако знаеше, че в този миг любимият й дебне някой минго, за да вземе скалпа му.
— Ако наистина вярвате в това, Ловецо, тогава не е чудно, че наблягате толкова на нещата, присъщи на една или друга раса. Сигурна съм, че всяка бяла девойка би се чувствала извънредно нещастна, когато знае, че животът на любимия й е в опасност! И предполагам, че дори и вие, невъзмутим и спокоен, какъвто изглеждате винаги, не бихте имал нито минутка мир, ако знаете, че вашата Вах-та!-вах се намира в опасност.
— Това е вече друго — съвършено друго нещо, Джудит. Жената е твърде слаба и нежна, за да може да се излага на такива рискове, и мъжът трябва да се безпокои за нея. Да, дори мисля, че това е присъщо както на белите, тъй и на червенокожите. Но нямам моя Вах-та!-вах, нито възнамерявам да имам.
— В това отношение вие разсъждавате точно тъй, както трябва да разсъждава белият. А колкото до Бързия Хари, мисля, че за него би било все едно дали жена му ще е индианка, или губернаторска дъщеря,
