стига само да е хубавичка и да успява да напълни лакомия му стомах.
— Вие сте наистина несправедлива към Марч, Джудит, наистина. Нещастният момък ви обича до полуда. А когато човек е отдал истински сърцето си на същество като вас, никоя индианска девойка, била тя от племето на мингосите, или дори на делауерите, няма да успее да завладее ума му. Може да се смеете на хора като Хари и мен, защото сме груби и неуки по отношение на книгите и другите знания, но ние имаме както лоши, тъй и добри страни. Не бива да се презира едно честно сърце, макар то да не е облечено в онзи приличен вид, който допада на женския вкус.
— Вие, Ловецо! Нима мислите, нима можете и за минутка да предположите, че ви поставям наред с Хари Марч? Не, не. Аз никога не бих допуснала подобна глупост. Никой човек — мъж или жена — не би могъл дори да помисли да постави вашето честно сърце наред с буйната себичност на Хенри Марч. Дори баща ми, който в момента е с него, за да насити алчността си, вижда разликата между вас двамата. Зная това, защото той ми го каза съвършено ясно.
Джудит беше силно чувствителна девойка, реагираше бързо и понеже беше подложена на малко от ограниченията, които възпират проявите на момински чувства у момичетата в цивилизования свят, понякога ги проявяваше тъй свободно и естествено, че се издигаше високо над всяка хитрост и кокетство. В този миг тя дори беше взела една от коравите ръце на Ловеца между своите и я притискаше с топлота и привързаност, които потвърждаваха колко искрено говореше.
Може би дори бе една щастлива случайност, че избухването на нейните чувства прекъсна думите й и тя не повери на младия човек всичко, което й беше казал нейният баща, защото старецът не се беше задоволил да направи само сравнение между него и Хари в полза на Ловеца, а в действителност с присъщата си грубост и прямота бе посъветвал дъщеря си да отхвърли бъбривия гигант и да гледа на младия човек като на свой бъдещ съпруг.
И тъй Джудит не продължи, а тутакси пусна ръката на Ловеца и стана сдържана — нещо, което много повече подхождаше на нейния пол и на естествената й свенливост.
— Благодаря ви, Джудит, от все сърце ви благодаря! — отвърна Ловецът, чиято скромност не допускаше дори мисълта, че в държането или в думите на девойката има ласкателство. — Благодаря ви така, както бих го сторил, ако всичко това беше истина. Хари е красив — да, той е красив като най-стройния бор и низ тия планини и Голямата змия много правилно избра името му. Но както и да е, някои имат привлекателен вид, а друга — само добро държане. Хари притежава едно от тия качества и от него зависи дали ще придобие второто, или… Но чуйте, това е гласът на баща ви, девойко. И говори като човек, крайно ядосан от нещо.
— Господ да ни пази от тези ужасни зрелища! — възкликна Джудит, а сетне сведе лице към коленете си и се помъчи да не чува виковете, като запуши с ръце ушите си. — Понякога просто искам да нямам баща!
Тези думи бяха произнесени горчиво и — мъката, която ги изтръгна, беше наистина голяма. Невъзможно е да се предвиди какво друго би се изплъзнало от устата на девойката, ако до рамото й не бе заговорил един нежен и тих глас:
— Джудит, ние трябва да поговорим с татко и Хари да не ходят повече на такива походи! — каза невинната, изплашена девойка. — Обади им се, Ловецо, и им кажи, че ги викам и че ще бъде добре за двамата да се върнат и да се вслушат в думите ми.
— О, клета Хети! Твърде малко познаваш жаждата за злато и отмъщение, ако смяташ, че с думи ще можеш да ги убедиш да се откажат от намеренията си! Но положението е необикновено и по други причини, Джудит! Чух баща ви и Хари да ръмжат като мечки, ала от устата на младия вожд не излиза никакъв звук. Тук има нещо, защото според правилата при такива обстоятелства неговият мощен вик би трябвало да се разнесе гръмко над планините.
— Може би е загинал и неговата смърт е спасила живота на много невинни.
— Не, не. Голямата змия не е човек, който да допусне подобно нещо. Сигурно не е имало нападение; много възможно е лагерът да е бил опразнен и сега тримата да се връщат разочаровани. Това трябва да е причината за ръмженето на Хари и за мълчанието на Голямата змия.
Точно в този миг се чу шум от потапянето на гребло, тъй като раздразнението беше направило Марч непредпазлив. Това напълно убеди Ловеца, че предположението му е правилно.
Тъй като платното бе свито, салът не беше изминал голямо разстояние и след няколко минути младият човек чу как тихият спокоен глас на Чингачгук указваше на Хътър къде да насочи лодката. И след съвършено кратко време кануто стигна „ковчега“ и тримата авантюристи се прехвърлиха на него.
Нито Хътър, нито Хари споменаха нещо за онова, което се беше случило. Само делауерът, минавайки край приятеля си, произнесе думите: „Отънят изгасен“, които, макар да не отговаряха буквално на истината, изясняваха достатъчно положението.
Сега трябваше да решат в коя посока да отправят сала. След кратко и мрачно съвещание Хътър реши, че най-разумно ще бъде „ковчегът“ да продължи да се движи, защото по този начин имаше най-голяма вероятност да се избегне всякаква изненада. След това старецът съобщи, че той и Марч имат намерение да си отпочинат подир дългото безсъние през време на пленничеството. Тъй като вятърът все още менеше посоката си и подухваше леко, решиха да предоставят на него да ги откара, където иска; трябваше само да се внимава „ковчегът“ да не се приближи към брега.
След като решиха всичко това, освободените пленници помогнаха да се опъне платното, а после легнаха на две от постелите и оставиха Ловеца и приятеля му да следят движенията на плаващото жилище. Това беше добре дошло за двамата млади мъже; поради срещата, определена от Вах-та!-вах, никой от тях нямаше намерение да спи. А обстоятелството, че Джудит и Хети останаха също така будни, ни най-малко не нарушаваше приятните страни на плановете им.
Известно време „ковчегът“ се движеше бавно край западния бряг, без южният ветрец да издуе напълно платното му. Той напредваше с не повече от две мили в час, но двамата приятели установиха, че не само ги носи към полуострова, който желаеха да стигнат, но и че това става със задоволителна скорост според времето, с което разполагаха.
Сега дори и девойките говореха малко и онова, което се каза, се отнасяше повече до спасението на Вах-та!-вах, отколкото към който и да било друг въпрос. Външно индианецът беше абсолютно спокоен. Но с всяка изминала минута неговото скрито вълнение непрестанно се засилваше, докато най-после чувствата му стигнаха до положение, което можеше да задоволи и най-взискателната любима. Ловецът насочваше сала край брега и се стараеше да не навлиза в заливите повече, отколкото беше благоразумно. Той правеше това с двояка цел — от една страна, за да прикрива „ковчега“ в сенките на гората, и, от друга, за да открие евентуални признаци за лагер по бреговете, край които минаваха.
Плуващото жилище беше заобиколило по този начин един нисък нос и вече се намираше в залива, сверено от желаната цел. Полуостровчето, към което се стремяха, бе на около четвърт миля от тях, когато Чингачгук се приближи тихо към своя приятел и посочи едно място право пред него. Малък огън блестеше точно зад стената от храсти, която ограждаше брега откъм южната страна на полуострова. Нямаше и съмнение: индианците внезапно бяха преместили лагера си, и то на самото място или поне край същия полуостров, на който Вах-та!-вах беше определила своята среща.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Ти приказки шептиш на долината
за слънчеви лъчи и за цветя;
а мен със разни призраци и веди
ме караш плахо в мрака да трептя.
Откритието, споменато в края на предишната глава, беше от голямо значение за Ловеца и приятеля му. На първо място съществуваше опасността Хътър и Хари да се опитат отново да нападнат лагера в случай, че
