Лекотата, с която заспиват всички, свикнали на бдителност или на често прекъсване на почивката си, не е единственото необикновено явление в нашето загадъчно съществуване. Щом допрат глава до възглавницата, те веднага заспиват, но в уречения час духът в тялото им трепва с такава точност, сякаш през цялото време е бил на стража. Без съмнение ония, които се пробуждат по такъв начин, стават под влиянието на мисълта, че трябва да сторят това, макар начинът на въздействието да остава тайна за нас, докато някой ден, ако този ден дойде, бъде разкрит заедно с всички други загадки в човешкото тяло.
Така беше и с Хети Хътър. Макар всички да смятаха, че душевните процеси у нея са забавени, те все пак бяха достатъчно дейни, за да я накарат да разтвори очите си в полунощ. Щом се събуди в тоя час, тя напусна леглото си от кожа и клони, отправи се невинно и съвсем открито към огъня и разбърка жарта, сякаш и бе станало студено от нощния горски хлад и поради неудобството на леглото. Пламъкът се издигна отново, освети мургавото лице на хуронския часовой и при тази светлина черните му очи блеснаха като зениците на пантера, преследвана до леговището си с горящи факли. Но Хети не се изплаши и пристъпи към мястото, където стоеше индианецът. Движенията й бяха напълно естествени и лишени от прикритостта на подлостта и измамата, ето защо индианецът остана с убеждението, че тя е станала само поради нощния студ — нещо най-обикновено и може би най-малко подозрително в един лагер. Хети му заговори, но часовият не знаеше английски. След това около минута се взира в спящия пленник и бавно се отдалечи тъжна и скръбна.
Девойката ни най-малко не се стараеше да прикрие движенията си — всяко умствено напрягане в това отношение беше свръх силите й. И все пак стъпките й по навик бяха леки и едва доловими. И когато се отправи към края на полуострова, тоест към мястото, където беше слязла при своето първо приключение и откъдето беше избягала Вах-та!-вах, часовоят проследи с поглед нейното изчезване в мрака напълно спокойно, без дори да помръдне. Знаеше, че и други бдяха — и не вярваше човек, който два пъти бе идвал доброволно в лагера и го беше напускал открито, ще направи опит за бягство. Накратко, индианците гледаха на поведението на девойката тъй, както в цивилизованото общество биха гледали на всеки малоумен, само че тук отношенията към нея бяха изпълнени с повече внимание и уважение.
Хети не познаваше добре околността, но успя да стигне крайбрежната ивица откъм същата страна на полуострова, където се намираше лагерът. И като продължи покрай водата в северна посока, тя скоро откри индианеца, който караулеше на брега. Той беше млад воин и щом долови леките стъпки по чакълестия бряг, се приближи бързо, макар и съвсем не заплашително. Мракът бе толкова гъст, че не беше лесно да се различи човешка фигура сред сенките на гората на разстояние, по-голямо от двадесет крачки, и абсолютно невъзможно беше да се разпознае лицето, преди да бъде на една ръка разстояние.
Когато видя кой идва насреща му, младият хурон бе малко разочарован, защото, нека кажем истината, очакваше своята любима, която му бе обещала да сподели с него несгодите на полунощното стоене на стража. Този човек също така не знаеше английски, но не бе изненадан, че девойката беше станала по това време. В индианските села и лагери, където сънят е също тъй нередовен, както и храненето, тия неща са обикновени. Но малоумието, известно много добре на червенокожите, и този път помогна на нещастната Хети. Ядосан, че очакванията му не се бяха оправдали, а също и от присъствието на девойката, което сега му се струваше натрапено, младият воин й направи знак да продължи пътя си по брега. Хети се подчини и отдалечавайки се, произнесе нещо на английски с нежния си глас, който сега, в нощната тишина, се чуваше на значително разстояние.
Хети скоро се озова на мястото, където бяха спирали лодките и където поради силно начупения бряг и гъстотата на храстите би бяла напълно скрита от погледа на часовоя дори в слънчев ден. Но влюбеният индианец бе доловил вече и други стъпки и почти не чу сребристия глас на бялата девойка. А Хети, унесена в собствените си мисли и намерения, продължи да си говори и макар да не проникваха дълбоко в гората, нежните звуци на гласа й се пръскаха доста надалеч над водната шир.
— Тук съм, Джудит — каза най-после тя, — и близо до мен няма никой. Хуронът, който пази тук, отиде да срещне любимата си, която, както знаеш, е индианска девойка и навярно никога не е чувала от майка си колко лошо е да се среща нощем е мъже…
Думите на Хети бяха прекъснати от едно „шт!“ откъм водата, а след това тя съзря неясните очертания на лодка, която се приближи безшумно и скоро заби нос в чакълестия бряг. Щом тежестта на Хети се почувства в леката лодка, тя бе изтеглена заднишком на около тридесет метра от брега. След това описа широк завой и се отправи към „ковчега“. В продължение на няколко минути не беше произнесена нито дума. Но щом се увери, че вече спокойно може да поговори със сестра си, Джудит, която седеше, при кормилото и управляваше лодката изкусно почти колкото мъж, започна онзи разговор, който жадуваше да подхване още при напускането на сушата.
— Тук сме вече на сигурно място, Хети — каза тя, — и можем да приказваме, без да се боим, че ще ни подслушват. Все пак говори тихо, защото през спокойната нощ всеки звук се разнася далеч над водата. Бях близо до полуострова и чух както гласа на воините, така и твоите стъпки по чакъла още преди да ми се обадиш.
— Не вярвам хуроните да знаят, че съм ги напуснала, Джудит.
— Много вероятно е да не знаят, защото, когато влюбеният чака любимата си, бдителността му намалява! Но, кажи ми, Хети… видя ли се и говори ли с Ловеца?
— О, да. Той седеше край огъня с вързани крака, макар да бяха оставили ръцете му свободни, за да ги движи, както си иска.
— Е, и какво ти каза, дете? Говори бързо, умирам да узная каква вест ми е изпратил. Каза ли му, че те доведох на брега и колко се тревожа за нещастието му? — запита нетърпеливо сестра й.
— Струва ми се, че сторих това, Джудит, но нали знаеш — слабоумна съм и може би съм забравила нещо. Обадих му наистина, че ти ме докара до брега. И той ми каза много неща, които трябва да ти съобщя и които помня добре, защото кръвта ми се смръзна, докато го слушах. Поръча ми да ти кажа, че приятелите му… предполагам и ти да си една от тях, сестро.
— Как можеш да ме измъчваш така, Хети? Положително съм един от най-верните приятели, които той има на земята.
— Да те измъчвам ли? Ах, да, сега си спомням вече всичко. Радвам се, че употреби тази дума, Джудит, защото тя възвърна всичко в ума ми. Да, той каза, че дори и да бъде измъчван от диваците, ще се постарае да го понесе, както подобава на бял, и че никой от нас не трябвало да се плаши.
— Наистина ли? — извика сестра й, като почти не смогваше да си поеме дъх. — Значи Ловецът ти каза, че диваците могат да го подложат на мъчения? Спомни си добре, Хети, защото това е нещо много страшно и сериозно.
— Да, каза. О, много го съжалих, а пък Ловецът приемаше това толкова спокойно и безропотно! Ловецът не е така красив, както Бързия Хари, Джудит, но е много по-спокоен.
— Той струва колкото милион такива като Хари, да, струва повече от всички млади хора, идвали при езерото, взети заедно! — каза Джудит енергично и твърдо и съвсем смая сестра си. — Той е правдив; у Ловеца няма лъжа. Ти, Хети, може би не знаеш колко важно е за един мъж да бъде честен, но когато… не, надявам се, че ти никога не ще узнаеш това. И защо девойка като теб да се учи да подозира и мрази?
Джудит скри лице в ръцете си и простена. Но внезапният изблик на чувства продължи само миг и след това тя продължи да говори вече по-спокойно и напълно искрено на сестра си, в почтеността на която по отношение на всичко, което я засягаше, не се съмняваше.
— Ужасно е да се страхуваш от истината, Хети — каза тя, — и все пак аз се боя от честността на Ловеца повече, отколкото от всеки враг. Човек не може да си играе с такава честност, с такава правдивост и упорита праволинейност. Но нима ние не сме различни, сестро, Ловеца и аз! Нали той във всичко ме превъзхожда?
— Да те превъзхожда ли, Джудит? — повтори Хети гордо. — В какво би могъл да те превъзхожда Ловецът? Нима той знае да чете? И после ти си красива, а той — грозен…
— Не, не е грозен, Хети — прекъсна я Джудит, — той е само обикновен на вид. Но честното му лице има израз, който е много по за предпочитане от красота. В моите очи Ловецът е по-хубав от Бързия Хари.
— Джудит Хътър, ти ме плашиш! Хари е най-красивият смъртен на света — по-красив дори и от тебе, защото ти знаеш много добре, че мъжката хубост винаги превъзхожда женската.
Тази дребна наивна проява на неподправено предпочитание не се понрави на по-възрастната сестра и тя не се поколеба да даде израз на това.
