— Хети, ти говориш глупости и ще направиш по-добре да не засягаш повече този въпрос! — отвърна тя. — Хари съвсем не е най-красивият смъртен на света, в гарнизона има офицери… — тук думите на Джудит неочаквано секнаха — в гарнизона най-близо до нас има офицери много по-красиви от него. Но защо смяташ, че не стоя по-долу от Ловеца? Говори, защото не обичам да те чувам да се възхищаваш толкова много от човек като Бързия Хари, който няма нито чувства, нито държане, нито съвест. Ти си прекалено добра за него и това трябва да му се каже.
— Аз! Джудит, как можеш да забравяш! Та аз не съм хубава и съм малоумна!
— Ти си добра, Хети, а такова нещо не може да се каже за Хенри Марч. Той може да има лице и тяло, но не и сърце. Но стига съм говорила за това. Кажи, какво смяташ, че ме издига на еднакво равнище с Ловеца?
— Като си помисля само, че ти ме питаш за това, Джудит! Той не умее да чете, а ти можеш. Той не знае да говори и приказва по-неправилно от Хари, защото, сестро, Хари не всякога произнася добре думите! Забелязала ли си това?
— Разбира се, той е също тъй груб в говора, както и във всичко друго. Но страхувам се, че ме ласкаеш, Хети, като смяташ, че справедливо мога да бъда сравнена с човек като Ловеца. Вярно е, че съм по-добре възпитана, в известен смисъл съм по-красива и може би да изглеждам по-благородна, обаче неговата справедливост… неговата справедливост прави разликата помежду ни твърде голяма! Но да не мислим повече за това. Нека обсъдим как бихме могли да го измъкнем от ръцете на хуроните. Разполагаме с татковия сандък на „ковчега“, Хети, и бихме могли да се опитаме да ги изкушим с още слонове, макар да се боя, че с такива играчки мъчно бихме могли да откупим свободата на човек като Ловеца. И страх ме е, че татко и Хари не ще бъдат толкова склонни да откупят Ловеца, колкото той тях.
— Защо, Джудит? Хари и Ловеца са приятели, а приятелите трябва винаги да си помагат.
— Уви! Клетичка Хети, ти малко познаваш хората! Често се случва да се страхуваме повече от привидните си приятели, отколкото от явните неприятели — особено между жените. Но ще трябва да слезеш отново на сушата утре сутринта и да се опиташ да сториш всичко възможно за Ловеца. Той не бива да бъде мъчен, докато Джудит Хътър е жива и може да намери средства, за да предотврати това.
Сега разговорът се разпростря върху най-различни неща и продължи, докато по-голямата сестра изкопчи от по-малката всичко, което слабоумието й беше позволило да запомни. Когато Джудит се задоволи — макар да не би могло да се каже, че тя можеше да остане доволна при сегашните си чувства, тъй силно вплетени във всичко, свързано с този въпрос, че любопитството й беше безкрайно, но когато вече не можеше да измисли нови въпроси, без да изпадне в повторение, двете сестри отправиха лодката към „ковчега“.
Гъстият нощен мрак и дебелите сенки, които хълмовете и гората хвърляха над водната шир, затрудниха доста откриването на плавателния съд, закотвен, както вече споменахме, толкова близо до брега, колкото позволяваха съображенията за предпазливост.
Джудит отлично умееше да управлява кану, чиято лекота изискваше повече сръчност, отколкото сила. Затова веднага, щом свърши съвещанието си с Хети и реши да се прибере обратно, тя бързо подкара малката лодка. Но „ковчегът“ още не се виждаше. На няколко пъти на сестрите се стори, че го забелязват да се издига като ниска черна скала в мрака. Но винаги се оказваше, че това е или оптическа измама, или пък растителност, вдадена навътре в езерото.
След половинчасово търсене девойките стигнаха до неприятното убеждение, че „ковчегът“ е отплавал.
Повечето млади жени биха почувствали неудобството на положението, в което бяха изпаднали сестрите, по-скоро във физически смисъл. Но с Джудит не беше така, а дори и Хети беше загрижена повече за причините, поради които баща й и Хари бяха постъпили така, отколкото за собствената си сигурност.
— Невъзможно е, Хети — каза Джудит, след като основното претърсване беше показало и на двете, че „ковчегът“ не може да се намери. — Невъзможно е индианците да са се приближили със салове или с плуване и да са изненадали нашите приятели през време на техния сън.
— Не вярвам Вах-та!-вах и Чингачгук да са си лежали, когато имат да си казват толкова много неща след дългата раздяла. Ами ти как мислиш, сестро?
— Може би не, дете. Вярно е, че много неща са ги задържали будни. Но един индианец би могъл да бъде изненадан и когато не спи, особено ако мислите му са заети с друго. И все пак в такъв случай до нас би достигнал шум, защото в нощ като тази една ругатня на Бързия Хари би отекнала като гръм в източните хълмове.
— Хари наистина говори лоши и безсмислени думи, Джудит — съгласи се кротко и скръбно Хети.
— Не, не. Невъзможно е „ковчегът“ да е бил превзет, без да чуем някакъв шум. Няма и час, откак го напуснах и през всичкото време се вслушвах в най-малкия звук. И все пак трудно е да се повярва, че един баща би напуснал току-тъй своите деца.
— Може би татко е мислил, че спим в кабината, Джудит, и е вдигнал котва, за да се отправи към дома. Нали знаеш, че „ковчегът“ често се движи нощем.
— Това е вярно, Хети, и трябва да е тъй, както предполагаш. Южният вятър се е позасилил малко и те са се отправили към горния край на езерото…
Джудит спря, защото в този миг, когато последната дума беше на езика й, неочаквано околността бе осветена, макар и само за миг, от нещо като светкавица. Чу се пушечен изстрел, последван от тътнежа на ехото в източните планини. Почти в същия миг пронизителен женски глас процепи въздуха с продължителен писък. Вледеняващото мълчание, което последва, бе сякаш по-страшно, отколкото ужасното и неочаквано нарушаване на дълбоката среднощна тишина. Решителна както по природа, тъй и по навик, Джудит не смееше да поеме дъх, а нещастната Хети скри лицето си и затрепера.
— Това беше женски вик, Хети — каза сериозно по-голямата сестра, — и то вик от болка! Ако „ковчегът“ се е отдалечил от това място, вятърът би могъл да го откара само на север. А изстрелът и писъкът се чуха откъм полуострова. Да не би да се е случило нещо на Вах-та?
— Да идем да видим, Джудит, може би се нуждае от помощта ни — защото освен нея на „ковчега“ има само мъже.
Нямаше време за колебание и още преди да престане да говори, Джудит потопи веслото си във водата. Взето по права линия, разстоянието до полуострова не беше голямо и подбудите, които накараха девойките да се отправят нататък, бяха прекалено сериозни, за да им позволят да губят време в излишни предпазни мерки. Гребяха без каквато и да било осторожност, но същата възбуда попречи и на другите да забележат тяхното приближаване. Скоро силна светлина през един коридор в храстите привлече погледа на Джудит и тя нагласи така лодката, че да може да вижда осветеното място, като същевременно се приближи към сушата, доколкото беше благоразумно и необходимо.
Гледката, която сега се откри пред очите на девойките, бе сред гората и обхващаше вече споменатата падина. Тя се виждаше съвършено ясно от лодката. Всички обитатели на лагера бяха събрани и седем или осем от тях носеха борови факли, които хвърляха обилна, но мрачна светлина под свода на гората. Облегната с гръб на едно дърво и подкрепяна от младия часовой, чиято небрежност беше позволила на Хети да избяга, седеше девойката, която той бе очаквал. При светлината на факлата най-близо до лицето й се виждаше ясно, че тя умираше, а кръвта, която струеше от разголената й гръд, показваше нанесената и рана. Характерната остра миризма на барут също така се чувстваше силно в тежкия влажен нощен въздух. Нямаше и съмнение, че е била застреляна. Джудит схвана това още при пръв поглед. Наподобяващата мълния светлина се беше появила над водата, съвсем близо до полуострова, и изстрелът беше даден или от някоя лодка, която се бе промъкнала близо до сушата, или пък от плуващия покрай брега „ковчег“. Нападението беше последвало след някое непредпазливо възклицание или смях, защото едва ли беше възможно целта да се забележи другояче освен чрез звук. Резултатът от изстрела беше повече от ясен: главата на жертвата клюмна и тялото застина в смъртно вцепенение. След това всички факли с изключение на една бяха изгасени — мярка, която индианците взимаха от предпазливост. И тъжното шествие, което отнесе тялото в лагера, можеше да се забележи само по блещукането на единствената факла.
Джудит тежко въздъхна и потръпна, когато потопи отново веслото и кануто предпазливо заобиколи полуострова. Пред очите й се беше представила гледка, още по-страшна дори от ранната гибел и кратката борба със смъртта на девойката, и сега я преследваше във въображението й. При силния блясък на факлите бе видяла изправената фигура на Ловеца, застанал недалеч от умиращата девойка със състрадание и, както
